Мигел де Сервантес

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

Из „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча“

 

Мигел де Сервантес

 

Превод от испански: Тодор Нейков

 

ГЛАВА ПЪРВА,
в която се говори за нрава и обичаите на знаменития
Дон Кихот де Ла Манча

 

 

 

         В едно село на Ла Манча1, за чието име не искам да си спомня, живееше недавна един идалго2 от ония, които притежават копие, стар щит от биволска кожа, мършав кон и бързонога хрътка. За обед оля3 от варено месо, по-често говеждо и по-рядко овнешко4, за вечеря обикновено кълцано месо, подправено със сол, пипер, оцет и лук, яйца със сланина в събота, леща в петък и по някой гълъб за прибавка в неделя — ето тези ястия изчерпваха три четвърти от доходите му. Останалата четвърт отиваше за облекло: за празник — връхна дреха от веларте5, панталон от кадифе, наречен калсас6, и пантофи от същия плат, а за делник — дреха от тънък вълнен плат. В дома му живееха една икономка, която беше надхвърлила четиридесетте, и една негова племенница, която нямаше и двадесет години, както и едно момче ратайче7, което вършеше полска и домашна работа. То умееше еднакво сръчно да оседлава коня на господаря си и да върти ножицата за подкастряне на овошките. Нашият идалго беше на около петдесет години, як, но мършав, със съсухрено лице. Той обичаше да става много рано и да ходи на лов. Казват, че презимето му било Кихада8 или Кесада9, но по този въпрос не са единни авторите, които пишат за него, макар и да има правдоподобни съображения да се вярва, че се е казвал Кехана. Но това не е от особено значение, стига разказът ни в нищо съществено да не се отклонява от истината.
         Трябва да се знае освен това, че нашият идалго беше посветил свободните си часове (а такива бяха повечето му часове през годината) на рицарските романи, които четеше с такава страст и наслада, че почти напълно занемари и лова, пък дори и имота си. Тази негова любознателност и побърканост стигна дотам, че той продаде много фанеги10 орна земя, за да си купи рицарски романи, и така той напълни дома си с всички подобни книги, които можа да намери. Най-много му допадаха романите, съчинени от прочутия Фелисиано де Силва11, защото, той считаше, че ясният му стил и сложните му словосъчетания са същински перли. Особено обичаше да чете любовни излияния и покани за двубой, дето често намираше писания като следните: „Правдивостта на неправдата в отношенията ви към правдата ми дотам накърнява чувството ми към правда, че право се оплаквам от вашата красота…“ Или пък: „Високите небеса на вашата божественост, които по божествен начин ви прикрепят към звездите, ви правят достойна за достойнството, което с право удостоява вашето величие…“
         Тези съждения караха горкия рицар да си губи ума и той прекарваше безсънни нощи, за да си ги разясни и вникне в смисъла им, до който нямаше да може да се добере и самия Аристотел дори и да възкръснеше нарочно за целта.
         Трудно му беше да се съгласи с това, което се разказваше за раните, които нанасял и получавал дон Белианис, защото си мислеше, че колкото и опитни да са били лекарите, които са го лекували, все са щели да останат следи и белези по лицето и тялото на този прославен рицар. Но въпреки всичко хвалеше писателя за това, че в края на книгата си обещаваше да продължи безкрайните приключения12 и често го обземаше желание да грабне перото и да довърши сам той книгата точно така, както бе обещал авторът, което несъмнено щеше да направи, и то навярно с успех, ако не го отвличаха постоянно други, по-важни мисли. Спореше често със селския свещеник (човек образован, получил учена степен в университета в Сигуенса) по въпроса кой е по-храбър рицар: Палмерин Английски или Амадис Галски. Но бръснарят на селото, Николас, поддържаше, че никой не може да се сравни с Рицаря на слънцето освен може би дон Галоар, брат на Амадис Галски, който се справял с всякакви Положения, не бил изнежен рицар и плачлив като брат си, а що се отнася до храбростта, с нищо не му отстъпвал.
         С една дума, нашият идалго се задълба дотолкова в тези книги, че четеше непрекъснато, през деня от съмване до здрач и през нощта от здрач до съмване. И тъй като Дон Кихот малко спеше, а много четеше, мозъкът му се изсуши дотам, че в крайна сметка нашият герой изгуби съвсем ума си. Въображението му преливаше от всичко онова, което четеше в книгите: магии, разпри, боеве, покани за двубой, рани, обяснения в любов, любовни похождения и мъки и какви ли не други невероятни измислици. В главата му заседна здраво мисълта, че тези купища измислици и фантастични истерии са неопровержими исторически събития. Казваше, че Сид Руй Диас13 е отличен рицар, но че не може да се сравни в никой случай с Рицаря на пламтящия меч14, който само с един удар на меча си бе разсякъл на две половини два свирепи, чудовищни великана. По-добро беше отношението му към Бернардо дел Карпио15, защото бе убил в Ронсесвалиес омагьосания Роланд, като прибягнал до хитростта на Херкулес, който удушил в прегръдките си Антей, син на Земята16. Изказваше се много ласкаво за великана Морганте, който, макар и да бил от рода на гигантите — същества надменни и груби, единствен показвал общителен нрав и добро възпитание. Но Дон Кихот изпитваше най-голяма слабост към Риналд де Монталбан, и то особено когато си го представяше как напуска замъка, за да обира де кого завърне, и най-вече за това, че бе задигнал в задморски страни идола на Мохамед, цял от злато, както разказва животоописанието му. За да може да накаже със собствената си ръка изменника Ганелон17, той беше готов да жертвува икономката си и дори самата си племенница в прибавка.
         И ето че когато се умопобърка окончателно, на него му хрумна най-странната мисъл, която е спохождала някога луд човек по света. Стори му се уместно и необходимо както за собствена прослава, така и в полза на родината си да стане странствуващ рицар и да тръгне по света на кон и с оръжие в ръка да търси приключения и върши това, което са правили рицарите в прочетените от него книги, а именно: да изкоренява неправди, да се излага на рискове и опасности и по този начин да спечели безсмъртно име и слава. Бедният, виждаше се вече награден за храбростта си най-малко с кралската корона на Трапезунд! Потънал в тези толкова приятни за него мисли и воден от необикновеното удоволствие, което те му доставяха, побърза да приложи на дело своите намерения. Първо се залови да почисти доспехите, останали от прадедите му, които, покрити с ръжда и мухъл, забравени от векове, се търкаляха в един ъгъл. Почисти ги и ги поправи доколкото му беше възможно, но забеляза в тях голям недостатък: на шлема, липсваше забралото18. Тук му дойде на помощ неговата голяма изобретателност. Изработи от картон нещо като половин забрало, с което поне привидно допълни шлема. Истина е обаче, че за да изпробва якостта му, той измъкна шпагата си19, нанесе му два удара, като още с първия унищожи за един миг труда на цяла седмица. Леснината, с която разби на парчета забралото, го смути и за да се осигури срещу подобна опасност, се залови наново за работа, като подсили забралото отвътре с железни пластинки. Накрая якостта му го задоволи и без да рискува с нов опит, сглоби шлема и го прогласи за съвършено изделие.
         Отиде след това да огледа коня си, който, макар и на години повече, отколкото са куартите в един реал20 и с недостатъци, по-многобройни от тези на коня на Гонела21, който tantum pellis et ossa fuit22 му се видя по-съвършен от Буцефал на Александър Македонски и от Бабиека на Сид. Цели четири дни изминаха, докато реши какво име да му даде, защото (както си говореше сам на себе си) не беше никак оправдано конят на такъв знаменит рицар, а и сам по себе си тъй прекрасен, да остане без известно име. Напротив, стараеше се да му даде такова име, че да се знае кой е бил той, преди господарят му да стане странствуващ рицар, и кой е той сега, защото съвсем естествено беше, като се промени положението на господаря, и конят да промени името си и да получи ново, славно, внушително име, което да отговаря на новия сан и положение на господаря му. И тъй, след като измисли, отхвърли, съчини, не одобри и отново състави множество имена, реши най-сетне да го назове Росинант — име, което му се видя възвишено, звучно, многозначително, в смисъл, че той някога, преди да стане пръв между всички коне в света, е бил обикновен кон23.
         Кръстил коня си с име, което беше напълно по вкуса му, реши да измисли ново име и за себе си и трябваше да минат нови осем дена, докато се спре на Дон Кихот24, име, което даде основание на авторите на тази толкова правдива история да твърдят, че истинското име на нашия идалго е било Кихада, а съвсем не Кесада, както други твърдят. Но като си спомни, че юначният Амадис не се задоволил със сухото име Амадис, а добавил към него името на своето царство и отечество и се назовал Амадис Галски, и той като добър рицар реши да добави към своето и името на своята родина и да се нарече Дон Кихот де Ла Манча. По този начин на всекиго щеше да стане ясно от какъв род и страна произхожда, като освен това удостояваше родината си с честта да носи името й.
         След като почисти оръжието си, направи за шлема си забрало, даде ново име на коня си, а и сам промени своето, реши, че само едно нещо му остава: да намери дама, в която да се влюби. Защото странствуващ рицар без любима е дърво без листа и плод, тяло без душа. Дон Кихот разсъждаваше така: „Ако аз, за зло или за добро, срещна някъде някой великан, което се случва често в живота на странствуващите рицари, и го съборя с копието си или го разсека на две, или най-сетне го победя и заставя да моли за милост, няма ли да е добре да имам дама, на която да го изпратя в дар? Той ще отиде при моята нежна господарка, ще коленичи пред нея и ще й каже със смирен и покорен глас: „Аз, сеньора, съм исполинът Каракулиамбро25, владетел на остров Малиндрания26, победен в двубой с Дон Кихот де Ла Манча, чиито подвизи превъзхождат всяка похвала. Той заповяда да се явя пред ваша милост и да се поставя в пълно разположение на ваше величие.“ О, как ликуваше нашият добър рицар, когато произнесе тази реч, и колко повече се зарадва, когато намери коя да нарече своя дама! Казват, че в село, близко до неговото, живеела хубава селска девойка, в която той бил влюбен по едно време, макар тя, както се разбира само по себе си, никога да не била забелязала неговата любов и да не му обърнала никакво внимание. Името й било Алдонса Лоренсо. Нея именно реши той да избере за дама на своето сърце. Като търсеше за нея ново име, което да отговаря на неговото и да напомня името на принцеса и високопоставена сеньора, назова я Дулсинея дел Тобосо, защото бе родена в Тобосо. Това име му се стори благозвучно, особено и многозначително, както всички останали, които беше вече измислил.

 

 

 

 

 

---

 

 

Бележки на преводача:

 

1 Стих от испански народен романс. Много често Сервантес започва повествованието си със стих. [горе]
2 Дребен испански благородник. [горе]
3 О л я  или оля подрида - испанско национално ястие. [горе]
4 Овнешкото месо било по-скъпо от говеждото. Като изтъква, че дон Кихот е ял повече говеждо, отколкото овнешко, авторът е искал да каже, че дон Кихот е бил по-скоро беден. [горе]
5 В е л а р т е - специален черен или син плат за мантии и връпни дрехи. [горе]
6 К а л с а с - панталони, които в долната си част се стесняват и взимат формата на чорапи. [горе]
7 За него не се споменава нищо по-нататък в романа. [горе]
8 На испански - „челюст“. [горе]
9 На испански - „баница със сирене“. [горе]
10 Ф а н е г а - мярка за земя в Кастилия, която се равнява на 64,5 ара. [горе]
11 Ф е л и с и а н о  д е  С и л в а (1492-1560) - автор на многобройни рицарски романи. [горе]
12 „Историята на Белианис Гръцки“ останала незавършена, защото според автора й, Х. Фернандес, мъдрецът Фристон бил загубил последните страници. [горе]
13 С и д  Р у й  Д и а с (1043-1099) - испански национален герой, възпят в много романси. [горе]
14 Прозвище на Амадис Гръцки. [горе]
15 Б е р н р д о  д е л  К а р п и о - чисто митически герой, преминал в испанския народен епос. [горе]
16 А н т е й  черпел сили, като се докосвал до земята. Херкулес го изненадал, вдигнал го във въздуха и го удушил в прегръдките си. [горе]
17 Г р а ф  Г а н е л о н  д е  М а г а н с а - който извършва предателство и обрича на смърт при Ронсесвалиес дванадесетте перове на Франция. За Ганелон се говори в много рицарски романи. [горе]
18 З а б р а л о  (рус.) - предна част на шлема, прикриваща лицето от ударите на противника. Забралото било закрепено към шлема неподвижно или подвижно. В последния случай то могло да се вдига и спуска. [горе]
19 Като идалго, дон Кихот е носил шпага, която за разлика от останалото му оръжие, е била по модата на XVII век.[горе]
20 К у а р т о = сѐнтимо; реал = 25 сѐнтимос. Освен това куарто значи и болест по конете. [горе]
21 Г о н е л а - шут на херцог Борсо де Ферара (XV в.) Неговият кон станал пословичен и предмет на безкрайни шеги с мършавостта си. [горе]
22 Бил само кожа и кокали (лат.). [горе]
23 „Росин“ на испански значи кон, а „антес“ на испански - преди. Росинант - преди обикновен кон, сега кон, който стои пред всички други. [горе]
24 „Кихоте“ на испански значи набедреник (част от рицарски доспехи). [горе]
25 Производно име от простонародна дума за широколик. [горе]
26 От malandrìn - подъл, недостоен, предателски. [горе]

Електронна публикация на 23. април 2018 г.
Публикация в кн. „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча“, Мигел де Сервантес Сааведра, пр. Тодор Нейков,
превод на стиховете Стоян Бакърджиев, Изд. „Народна култура“, Библиотека „Световна класика“, С., 1970 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]