|
На К.Г.1
Навън е залез - патинирано бижу,
монтирано във времето -
и ослепял бездънен град,
където хората не те и забелязаха.
Мълчи или напява вечерта.
Там някой бляновете, приковани
в пианото, освобождава.
И вечно - многоликостта на твойта прелест.
* * *
Макар и да не го желаеш,
прелестта ти
прахосва щедро чудото си с времето.
В теб щастието е,
тъй както в листа нов е пролетта.
Почти съм вече никой -
дотолкова съм само този блян,
изгубващ се във вечерта.
Насладата е в тебе,
тъй както в шпагата - жестокостта.
* * *
Нощта сгъстява на прозореца решетката.
Сред стаята неумолима
се търсят като слепи двете наши самоти.
Над зрача надделява,
разкошна, белота на плътта ти.
Във любовта ни горест има,
която си прилича със душата.
* * *
Ти,
която вчера беше само прелестта изцяло,
си също цялата любов - сега.
---
1 Консепсион Гереро. - Б. пр. [горе]
|