През 1973 г. поетът Луис Росалес, по това време Директор по културните дейности на Института по испанска култура, организира провеждането на цикъл от лекции, наречен "Испаноамериканската литература, коментирана от създателите си". Поканените автори говорели за собственото си творчество пред една предимно млада публика. Първият писател, който се отзовава на тази среща с читателите си, е Хорхе Луис Борхес, който изнася две лекции - "Моята поезия" и "Моята проза" - през два последователни следобеда (24 и 25 април 1973) в Мадрид. Тази лекция се записва и публикува за пръв път в сп. Cuadernos hispanoamericanos, бр. 505, 1992, откъдето е и направен настоящият превод.

         Възхитителният стилист и нечитаем романист Уолтър Пейтър¹ е казал или написал, че всички изкуства се стремят към същността на музиката. Не е изложил основанията си или паметта ми ги е забравила в този момент. Мисля, че едно основание за това твърдение би могло да бъде, че в музиката съдържанието и формата се смесват. Ще потърся много прост пример, най-бедната от мелодиите - милонгата² (аржентинец съм). Ако си спомням някоя милонга и ме попитат каква е тя, само мога да я изсвиря, дори не съм сигурен, че мога да я изсвиря добре, да кажем, мога да я изтананикам; съдържанието и формата са едно и също. При все това вярваме, че в прозата, например, има съдържание и има форма и мислим, че във философията е същото. Аз стигнах дотам да подозирам, че това може да бъде грешка. Разбира се, че можем да разкажем сюжета на "Дон Кихот", можем да вярваме, че можем да го разкажем, но сюжетът на "Дон Кихот", разказан, е, може би, най-бедният сюжет, а книгата е, може би, най-богатата книга в литературата, тоест, грешим, когато си мислим, че един сюжет може да се предаде. Стивънсън³ е казал, че "един фикционален герой е наниз от думи". Но нещо в нас се бунтува срещу това твърдение. Истина е, че (да продължим със същия пример) Алонсо Кихано е сънувал, че е дон Кихот и е ставал, понякога, дон Кихот. Истина е, че Алонсо Кихано изглежда е "нанизът от думи", който завинаги написа Сервантес, но всички знаем или по-скоро чувстваме, което е най-добрата форма на знанието, че дон Кихот не се състои само от думите, написани от Сервантес. Едно доказателство за това бихме имали в "Животът на дон Кихот и Санчо"⁴ на Мигел де Унамуно. Сервантес не ни казва какво е сънувал дон Кихот между едно и друго приключение, може би го е казал веднъж, когато ни е говорил за пещерата на Монтесинос, но, общо взето, не го казва и все пак ние знаем, че дон Кихот, между едно и друго приключение е спал и, без съмнение, е сънувал. Може би е сънувал дон Кихот, може би е сънувал времето, когато е бил Алонсо Кихано, може би е сънувал Дулсинея, която е започнала да съществува като сън, а не Алдонса Лоренсо, но в крайна сметка ние знаем, че не само в "Дон Кихот", а и във всеки роман, достоен за това име, героите съществуват не само когато са на сцената, а и извън нея, например в трагедията за Макбет (търся известен пример) - ако приемем, че произведението е разделено на пет действия и че това разделение е по-късно, трябва да предположим, че между тези действия героите продължават да живеят. Ако не предположим това, книгата не съществува, героите са "нанизи от думи".
         Разбира се, има герои, които живеят само няколко реда, но живеят завинаги. И тук отново ставам аржентинец, въпреки че винаги съм такъв и си спомням онази строфа от Ернандес: "Гринго един беше пленен / все говореше за лодка / а го удавиха в локва / че с чума беше заразен. / Взорът му в синьо оцветен / взор на конче от порода".⁵ Е, добре, този герой, това момче, което е прекосило морето, за да умре в пампата, удавено в локва, има живот от точно шест стиха от осем срички всеки един, но може би този живот е по-пълен от живота (да бъдем непочтителни, защо не?, нали сме сред приятели) на двама герои на Джойс - този на Блум и този на Дедал.⁶ За Блум и за Дедал знаем почти безкраен или достатъчно безкраен, или добре, уморително безкраен брой обстоятелства, но не знам дали в действителност ги познаваме. Джойс отговаря на поредица въпроси, но не знам дали ни дава герой; и тук се връщам към един от обичаите ми, каквато е скандинавската средновековна литература. Спомням си един герой от сагата на Гретир⁷. Този герой имаше чифлик на върха на един хълм, в Исландия. Аз мога да си го представя добре, бил съм в Исландия, познавам тази здрачевина, която продължава от зори до мрак със слънцето все ниско, все заоблачено и която предизвиква приятна меланхолия. Този човек живее в чифлика си, на върха на един хълм и знае, че има враг. Врагът (всичко това се случва през XII век) отива на кон до къщата, слиза от коня и почуква; и тогава героят на тази глава, която се нарича "За смъртта на Гунар", така мисля, не съм сигурен за името (добре, може да се нарича Гунар за няколко минути, толкова, колкото ще трае разказът) казва: "Не, това почукване е много слабо - няма да отворя"; после другият чука по-силно на вратата и тогава Гунар казва: "Това почукване е силно - ще отворя". Излиза и навън вали; един ситен дъжд, като този, който вали в този момент, вали върху страницата на онази глава от онази сага и тогава той отваря вратата и поглежда, но в същото време не се показва много навън, иска да се предпази от дъжда. Тъй като ние знаем, че той ще умре, това, че той иска да се скрие от дъжда прави това обикновено действие - че се полупоказва на вратата - патетично действие. Другият, който се е скрил до ъгъла на къщата (това е тясна къща, малък чифлик, като тези, които съм виждал в Исландия), излиза тичешком и го убива с един удар на камата. Героят пада мъртъв и, умирайки, казва тези думи, които ми се струват възхитителни, които ме накараха да потръпна, когато ги прочетох: "Сега се използват тези толкова широки остриета". Тоест човекът умира и дори не казва нещо, което да се отнася до смъртта му. В тези думи - "сега се използват тези толкова широки остриета", да предположим, че са седем на исландски, въпреки че не съм сигурен, че са седем, колкото на испански, в тези думи е даден целият човек, защото виждаме смелостта му, виждаме интереса, който са му вдъхвали оръжията, трябва да е бил войн заради това, че го интересува повече този детайл на оръжието, отколкото собствената му смърт. Тоест, героят е създаден завинаги в този ред.
         И същото бихме казали за Йорик. Йорик е малко по-дълголетен, защото има седем-осем реда живот или по-скоро, черепът му има седем-осем реда живот, но ни е даден завинаги. За сметка на това, когато Хамлет умира (пак ставам непочтителен), Шекспир, който е бил много хора и сред тях и театрален импресарио, човек от Холивуд, който е търсел добри ефекти, го кара да каже: "Останалото е мълчание"⁸. Това е един от най-кухите изрази в литературата, струва ми се, защото не е казан от Хамлет, казан е от един актьор, който иска да впечатли публиката. А сега да вземем друга смърт, да се върнем към нашия приятел Алонсо Кихано. Алонсо Кихано, който сънува, че е дон Кихот и после, умирайки, разбира (не като поука - това прави по-патетична случката), че не е дон Кихот, а Алонсо Кихано Добрия. Сред риданията и сълзите на хората, които го заобикалят "предаде богу дух или иначе казано - умря".⁹ (Цитирам по памет, тоест, цитирам лошо. Познавам толкова добре книгата, че не съм правил справки в нея.) Този израз "иначе казано - умря" може да е бил написан обмислено, не мисля така, а и освен това няма значение. Може да е бил написан, за да напомни друга върховна агония, агонията на онзи разпнат евреин, агонията на Исус Христос, който също "предаде богу дух". Но не мисля, че Сервантес е мислел за Исус в онзи момент. Мисля, че този израз, който отначало може да изглежда недодялан, който за един академик (аз също съм академик) може да изглежда недодялан - "Моля? Еди-кой си предаде богу дух или иначе казано - умря? Какво е това обяснение в най-сюблимния момент на творбата?", аз вярвам, истина е, в това обяснение, ако естетическите факти имат обяснение, тъй като сами по себе си те са удивителни. Да си помислим за Сервантес. Сервантес е сънувал дон Кихот, по-скоро - Алонсо Кихано е сънувал, че е дон Кихот; Сервантес е бил, по някакъв начин, Алонсо Кихано и дон Кихот. Били са приятели, тъй като един написан герой се подхранва от автора си, защото ако не е така, той не е нищо, той е само "поредицата от думи" на Стивънсън (който не знам защо е написал това). Тогава Сервантес трябва да се прости с него, с този свой и не по-малко наш приятел - Алонсо Кихано, който признава провала си, който признава, че не е този дон Кихот от века на Ланселот, който той би искал да бъде. В този момент Сервантес е развълнуван и затова се натъква на този толкова ефективно недодялан израз: "който предаде богу дух или иначе казано - умря".
         Всичко това би ни довело до един може би рискован извод, но няма никаква причина да не рискуваме - най-важното е тонът. В този израз - "който предаде богу дух или иначе казано - умря" - в недодялаността на този израз, в това тълкуване, в това видоизменение, което може да ни се струва излишно е вълнението на Сервантес и нашето, вълнение пред смъртта на героя. Естествено е авторът да е разчувстван, естествено е да не попадне на блестяща фраза, защото блестящите фрази съответстват на реториката, а не на вълнението.
         Мисля, че този откъс е един от най-възхитителните в литературата и може би е един от най-възхитителните, защото не е написан обмислено. Не мисля, че Сервантес е мислел за предимството на един леко недодялан израз, който да съответства на вълнението, което описва. Попаднал е на този израз, защото е бил развълнуван. С това се връщам към това, което казах преди - важното в поезията и в прозата е да се улучи точния тон, тоест, не трябва да се повишава прекалено много глас, нито да се понижава прекалено. Например: "Кога ще те видя? - казват Мозел, Рейн, Тахо и Дунавът, оплаквайки нещастието му"¹⁰ в онзи прекрасен сонет, посветен на херцога на Осуна. Чувстваме, че има нещо фалшиво, тъй като реките малко биха се интересували от смъртта му, това е литературен ефект, нищо повече от литературен ефект, макар не само в най-добрия, а и в най-лошия смисъл на думата.
         А сега, най-накрая, ще кажете вие, стигам до темата на лекцията ми. Мисля, че съм ви подготвил с тези предварителни размишления. Темата е "Моята проза". Тази дума "проза" може да се разбира по два начина. Можем да мислим за техниката на прозата и тогава ще дойдат онези различия между съдържанието и формата, въпреки че ако си мислим, че една книга може да бъде предадена, се заблуждаваме. Да вземем един литературен пример, в който сюжетът е важен - "Откраднатото писмо" на По. В този разказ някой трябва да скрие едно писмо и го скрива, като го оставя небрежно върху едно бюро, на едно твърде очевидно място и точно там полицията със своите микроскопи, лупи и измервания на квадратните сантиметри не го намира. После Дюпен влиза там, вижда едно скъсано писмо върху масата и знае, че точно това е писмото, което е търсила полицията, подведена от суеверието, че ако някой иска да скрие нещо, трябва да го скрие в някоя цепнатина, в някое скривалище, в някой процеп. Е добре, имаме доста ясна идея, идеята да се скрие нещо, като се показва по прекалено явен начин. Това е същата идея, която използва и Уелс¹¹ в "Невидимия". Разказах накратко сюжетът на По, който ми прочете майка ми, преди десетина дни и съм сигурен, че този мой разказ не е равностоен на текста, защото в текста има други неща, например, има дискусия за шаха, за предимствата на играта на дама пред играта на шах, за приятелството между Дюпен и разказвача, има един комичен герой - полицейският префект. Има я изненадата от това, че Дюпен ще открие писмото, когато си мислим, че дори не е тръгнал да го търси. Не знам до каква степен една книга, един разказ може да се предаде, винаги губят по нещо освен в случая на много късите текстове; тоест книгата се стреми към същността на музиката, защото в музиката формата е съдържанието и съдържанието е формата. Разбира се, че мога да разкажа сюжета на една книга, а не мога да разкажа сюжета на една много проста мелодия, тоест, мога просто да я повторя, но има нещо повече в книгата от това, което може да бъде предадено, има нещо повече в книгата от съдържанието й на последната страница, от преразказа й, има я самата книга. Това ни води към основната загадка на литературата - какво е литературата? Преди всичко - колко странна е тази идея на човека да иска да създава друг свят! Още Платон се е учудвал на това - един свят от думи освен света от усещания и размишления, от смайвания, от мъки, от съмнения. Нещо, което само по себе си е странно, но освен това, думите не са само значението си. Речниците ни мамят, речниците ни карат да вярваме, че един символ може да се преведе с друг, а не е точно така. Например, ако кажа на испански: "estaba sentadita" (беше поседнала) в думата "sentadita" (поседнала) е не само идеята за седнал човек, а и симпатия към него, вникване в него, усещане за самота. Или "estaba solita" (беше самичка), това не може да се каже на други езици, може би на английски бихме могли да кажем "she was all by herself", това може да се доближи до умалителното "solita" (самичка), но не съвсем. Имаме и други неща - можем да кажем "по-добър беше за скандинавците Богът на Гръмотевицата", защото думата Thor означава гръмотевица и означава този бог; или за саксонците думата Thunor, която има и двете значения. Но тази идея за бога на гръмотевицата е прекалено сложна за германците. Без съмнение за тях Thor или Thunor са били и двете неща, били са гърмът и са били божеството, не са били богът на гърма, били са и двете неща, тоест, думите са имали магически смисъл. После сме почнали да ставаме по-разумни, но едно от задълженията на поета, една от амбициите на поета е да върне думата към първоначалната магия, да направи така, че думата да бъде мит.
         А сега, понеже мисля, че навлязох прекалено много в общи размишления, ще говоря с цялата ми скромност за моите отношения с прозата. Ще започна с едно лично признание. Във всяка епоха има един литературен жанр, който се смята за по-висш от другите. Например през XVIII век всеки писател е трябвало да напише трагедия в пет действия, това е било задължително. Когато Анатол Франс е започнал да пише, той е публикувал една книга, мисля, озаглавена нещо като Poeme Dore; ясно е било, че е трябвало да се започне с книга със стихотворения. После, за негово и наше щастие, е разбрал грешката си и ни е оставил книги от друг тип. Сега изглежда, че романът е жанрът. Аз съм писател, който си е спечелил известна слава, прекалена слава, незаслужена слава с книгите си, а въпреки това не съм написал нито един роман и не смятам да напиша. Хората все ме питат: "Кога ще напишете роман?". Аз им казвам, че никога и им обяснявам причината, която е много проста, а тя е, че романът, с изключение на няколко известни примера (няма да ги изброявам) не ме интересува дълбоко, а за сметка на това разказът и поезията са ме интересували винаги още от дете.
         Ще ми кажете, че съм цитирал два пъти "Дон Кихот", но не знам до каква степен "Дон Кихот" е роман в днешния смисъл на думата; това е поредица от повече или по-малко сходни приключения, които служат, за да определят характера на героите; редът може да се обърне. Можем да отворим книгата на произволна страница, най-вече във втората част, която ми се струва, че много превъзхожда първата и да продължаваме да четем. Вече познаваме дон Кихот, вече познаваме Санчо, вече познаваме враговете им, останалото няма значение. Важното е диалогът, който не винаги е диалог от думи, а от мълчания или от случки, или дори от малки ежби, диалогът на тези двама приятели - дон Кихот и Санчо; тоест не знам до каква степен този роман е роман. Но, говорейки за романа, бих искал да си спомним за Джоузеф Конрад, за мен един от най-добрите романисти, сега несправедливо забравен. Забравата му се дължи на факта, че славата на всеки автор трае известно време, тя е последователност от проблясъци и затъмнения, така че няма значение, че в този момент Конрад е забравен, а ако е забравен, по-нататък ще дойде и неговият ред. И така, аз винаги съм бил читател на разкази. Една от първите книги, които прочетох, беше "Хиляда и една нощ" в английската версия на Ланг. После съм чел други преводи, които били по-точни, така ми казват, например превода на Бъртън, превода на Рафаел Кансинос Асенс, който може би в литературно отношение превъзхожда останалите, но винаги съм бил с впечатлението, че всички версии, които съм чел, са преводи на версията на Ланг, защото версията на Ланг просто е първата, която съм чел, така че за мен арабската версия (не зная арабски) трябва да бъде повече или по-малко добър превод на английския превод на Ланг. После прочетох и разказите на По. Странно е, че този писател, който е искал да бъде писател за малцина, който е бил човек с необикновен дух, сега е, особено, когато човек започва да чете, автор за деца. Децата четат разказите на По и чувстват ужаса им. За сметка на това, един по-зрял читател може да почувства, че има излишък от помпозност, от несполучлива помпозност в прозата му, че украшенията му, декорите са малко остарели. Вече "черния гарван върху бюста бледен" не ни вълнува, вече го познаваме прекалено добре, вече знаем, че ще ни каже "never more" - нивга пак и предпочитаме да търсим нови поети. И така през живота си аз четях разкази и си спомням през детството ми приятния ужас от първите хора на луната. Когато хората стигнаха на луната, се почувствах развълнуван, плаках, но ме развълнуваха повече двамата герои на Уелс, които бяха стигнали на луната около седемдесет и няколко години по-рано. Вярно е, че не бяха стигнали, или по-скоро бяха стигнали по единствения истински път, който е този на въображението, толкова превъзхождащ голите факти, които са по свой начин, както би казал Лугонес¹², ефимерни. Е, добре, аз четях По, четях "Книга за джунглата" на Киплинг. Тя не ми харесваше толкова, защото на мен ми харесваха много тигрите, а тигърът от "Книга за джунглата" не е точно главният герой на тази серия, главният герой е пантерата Багира; това ме притесняваше малко. Но Киплинг нямаше защо да отгатва предпочитанията ми; и така прочетох "Хиляда и една нощ", "Нови хиляда и една нощ" на Стивънсън, която някакси се доближава до "Човекът-призрак" на Честъртън.¹³ Прочетох и книги с много по-ниска литературна стойност, гаучовските романи на Едуардо Гутиерес - "Хуан Морейра", "Братята Бариентос", "Черна мравка", една биография на моя дядо, която той написа - "Военни силуети", която съм препрочитал много пъти, която съм плагиатствал много пъти, включително в стихове; "Последната битка на Сандокан" на Емилио Салгари. Това, че плагиатсвото е най-искрената форма на възхищение, мисля, че е вярно. И така, цял живот четях разкази и четях също, както е нормално, романи, но бях разгромен, готов съм да се опозоря литературно пред вас. Бях разгромен от "Мадам Бовари". Никога не ме е интересувала. Бях разгромен от скучното семейство Карамазови. Никога не са ме интересували. Но продължавах да чета разкази и мисля, че навярно първите, които прочетох може да са били, след приказките на братя Грим, на които продължавам да се възхищавам, разказите на Киплинг, които може да са последните, които чета и препрочитам, без да вниквам напълно в тях; в тях винаги има един загадъчен заден план. И така, аз бях през годините около 1920, толкова отдавна сега, млад поет ултраист, исках да обновя литературата, исках да бъда Адам в литературата, исках да премахна всичката дотогавашна литература, без да разбирам, че самият език, на който пишех, вече е традиция, защото един език е една традиция и авторите, които влияят най-много на един писател са авторите, които никога не съм чел, авторите, които са създали езика, неизвестните автори на Библията, но и посредствени автори, обикновени автори, всички те ни впечатляват, а освен това и животът, животът, който постоянно ни поднася красота. Вчера си спомних онзи израз на Кансинос Асенс:¹⁴ "Боже Господи, да няма толкова красота!". Той чувстваше красотата на всичко и на всички моменти. Аз пишех лоши стихове, пишех статии, критики в една непоносима архаична проза. И после се случи нещо, това нещо се случи през 1929, мога да посоча точната дата. През 1929 умря един мой приятел, когото никога не се осмелих да поканя вкъщи, майка ми не би го позволила, дон Николас Паредес, който беше главатар на квартал Палермо. Беше извършил две убийства. Това го разбрах от комисаря или от двамата комисари, които ми го разказаха, той никога не се хвалеше с това. Освен това той обичаше да казва: "Кой ли не е извършвал убийство по мое време, дори най-големият нещастник?". Виждал съм го да предизвиква по-силни мъже от него, по-млади, виждал съм двата ножа на масата, виждал съм предизвикателството и после, когато очаквах да видя дуела, другият, младият, силният, се уплашваше, молеше за прошка. Тогава Паредес се преструваше, че го е страх от него и ми казваше: "По дяволите, това момче за малко да ме убие"; казваше ми това, след като го беше предизвикал на дуел на живот и смърт.
         И така, мога да разкажа много спомени за този прекрасен мой приятел, за този добронамерен убиец, когото познавах, защото той беше точно такъв; но той умря, умря от естествена смърт, нещо, което не би му харесало особено, умря от преяждане, за нещастие, през 1929 година. На него му харесваха гуляите. Когато някой го питаше как е минало някой гуляй, той казваше: "Е, видях сметката на два бифтека, на една печена патица и на девет пълнени питки". Беше и гастроном, освен това, по свой начин. Когато Паредес умря, аз чувствах носталгията по това, че Паредес беше умрял, по това, че с него, както щях да кажа в една милонга доста време след това беше изчезнал "Онзи затънтен Палермо / на пущинака и на ножа". И тогава си помислих, че един начин да направя така, че той да е по-малко мъртъв, би бил да напиша разказ, вплитайки, преплитайки различните истории, които той ми беше разказвал и които ми беше разказвал един мой чичо, който познаваше Паредес, докато той още беше жив, и който също беше починал, тогава, в Хотел Доре (вие виждате, че се връщам винаги към някои места и някои теми). Седнах да пиша един разказ, който спечели незаслужена слава и който се казваше отначало "Човек от бреговете". Бряг означава покрайнини, не задължително на морето, а и бреговете на равнината, бреговете на пампата, както казват литераторите, защото в полето никой не знае думата "пампа". Не съм чувал никой гаучо да използва думата "пампа", това принадлежи на градската митология, изработена от учените хора от града.
         И така, измислих сюжета; вдъхновиха ме разказите на Честъртън, филмите на Джоузеф фон Щернберг, споменът за Стивънсън и, най-вече гласът на Паредес, зашото може би гласът на един човек е по-важен от това, което казва този глас. Възхищавах се на това как Паредес го използваше, на тази смесица от лукавство и любезност, на тази преувеличена скромност, най-вече когато беше на път да предизвика някого на дуел. Поисках да напиша всичко това и написах един разказ, който по-късно щепе да се нарича "Мъжът от розовия ъгъл"¹⁵. Имах предвид розовите ъгли на магазините, розовите или небесносини ъгли на кръчмите, на тогавашните пoкрайнини. За съжаление хората обикновено цитират погрешно заглавието, цитират го "Мъжът от Розовия Дом", като че ли става въпрос за сатира на президента на републиката.¹⁶ Но истината е, че аз не мислех тогава за сатири, аз исках да кажа "Мъжът от розовия ъгъл"; добре, мъжът от ъгъла, от ъгъла на бреговете, по-конкретно мислех за Паредес. Написах този разказ и се опитах да не го правя реален, исках да създам разказ, който да бъде като филмите на Джоузеф фон Щернберг, като разказите на Честъртън, като някои разкази на Стивънсън, исках да създам един разказ, в който всичко да бъде сценично, всичко да бъде нагледно, в който всичко да се случва много живо, тоест, по-скоро вид балет, отколкото разказ. Щом написвах някое изречение, го препрочитах и препрочитах с гласа на Паредес и ако забелязвах, че някое изречение прилича прекалено много на мен, го изтривах и го замествах с друго, но дори така разказът стана пълен с литературна тиня. Това беше първият ми разказ - "Човекът от розовия ъгъл" и го подписах с името Бустос, един мой прапрадядо, защото сметнах, че имам право на това име, което е в семейството и освен това Бустос и Борхес започват с "Б" и се състоят от шест букви. Публикувах го с този псевдоним, защото си помислих, че съм поет - мислех се за поет тогава - който дръзва да пише разкази, че съм един натрапник, който няма правото да се представя за автор на разкази. Приятелите ми ме разпознаха веднага през маската. После пак помислих да пиша разкази, но все още се колебаех; тогава написах една книга, която се нарича малко помпозно, малко на шега "Всеобща история на безчестието". Тази книга е поредица от биографии на престъпници. Аз започвам винаги от един реален герой, от една реална тема, на всеки 2-3 страници спирам да описвам и започвам да измислям. Без да знам, съм си проправял път, за да стана автор на разкази, точно това, което съм основно в момента, до такава степен, че приятелите ми ме съветват да изоставя поезията и да се върна към истинското си призвание, към истинската си съдба, която е да пиша разкази. И така аз съм написал, да кажем, три книги с разкази, като броим тази, която сега трябва да излезе и на която й остава още много малко.
         И така, тези книги са книги, общо-взето, с фантастични разкази, но тази фантазия не е произволна фантазия, а необходима. Ще поговоря за един разказ, който може да познавате, който се нарича "Фунес паметливият".¹⁷ Фунес паметливият е еднo уругвайскo приятелче, един човек, който съвсем не блести с ум и който поради едно падане от кон преживява ужасна злополука - бива дарен с безкрайна памет. Спомня си не само лицето на всекиго, когото е виждал през живота си, а и си спомня, например, че го е виждал в профил, после в полупрофил, после анфас. Спомня си как са падали сенките, спомня си всяко дърво, което е виждал, падането на всеки лист и това до такава степен е така, че думата "дърво" е прекалено абстрактна за него и той иска да съчини един безкраен език. Аз страдах от безсъние тогава, мъчех се да спя. А какво е да се спи? Да се спи е да се забравя, затова в Буенос Айрес, а може би и тук също, казваме "recordarse" (спомням си) вместо "despertarse" (будя се), "que me recuerden manana temprano" (да ме спомнят утре рано). Изразът ми се струва възхитителен, "que me recuerden" (да ми спомнят), защото когато човек спи, а това съм го казал в последната поема, която написах, "Сънят",¹⁸ човек не е никой и после, когато се събуди, вече си спомня, че човек е еди кой си и си спомня обстоятелствата на този живот, задълженията, които денят ще наложи, човек отново престава да бъде "нещо като безкраен Бог", може да бъде нищо, то е почти същото, може да бъде някой, нещо много конкретно, свързано с една съдба, свързано с известно минало, свързано с известни надежди, общо-взето, неоправдавани.
         Е, аз се опитвах да забравя себе си, за да заспя, но продължавах да мисля за себе си, легнал, мислех старателно за тялото си, за книгите, за мебелите, за стаята, за двора, за вилата, за статуите на вилата, за оградата, за съседните къщи, бях като притиснат от вселената и мислях и за звездите. Отивах по-далеч, после в град Буенос Айрес мислех за илюстрациите на книгите, не можех да се забравя и тогава си представих този герой, дарен с безкрайна памет, този герой, който е метафора на безсънието, "Фунес паметливият". Аз го написах, не знам дали добре или зле, но с добър лечителен, терапевтичен резултат, с резултата, че след като написах този разказ, престанах да страдам от безсъние. Безсънието изчезваше постепенно. Сега отново страдам от безсъние, но не от това неличимо безсъние, от което страдах тогава. Представях си, че има часовник, който измерва часовете на безсънието ми, един адски часовник, който продължавам да мразя още, въпреки че сега той не съществува, който удряше часа, четвъртинката от часа, половината от часа, три четвърти от часа и после следващия час, така че аз не можех да се лъжа, казвайки, че съм спал, защото там беше часовникът, който показваше неумолимо обратното.
         Този разказ "Фунес паметливият" може да прилича на фантастичен разказ, но е метафора, това е моето истинско безсъние, това, което изпитах. После, другата тема, която се повтаря в творчеството ми, е темата за лабиринта. Повтаря се прекалено, както са намеквали всичките ми критици и то с основание. Чрез нея успях да се освободя от един детски спомен, една книга за елинската античност със стоманена гравюра. Виждам гравюрата и сега. Представлява седемте чудеса на света и едно от тях е Критският лабиринт, кръгъл по форма и с процепи; и аз си мислех, с помощта на увеличително стъкло, че бих могъл да видя Минотавъра, който е вътре. За щастие никога не можах да го видя, въпреки че си мислех много за него.
         Лабиринтът е живият символ на смайването и затова го избрах, защото от многото чувства, които човек изпитва, най-честото у мен е смайването, удивляването, учудването, не винаги удивителното учудване на Честъртън. Честъртън казва, че "щом слънцето изгрява всяка сутрин, това е, защото Бог е като дете - слънцето изгрява, Бог се очарова, пляска с ръце и казва "Още веднъж!". Слънцето изгрява всеки ден за последен път, това е нещо, което ще продължава да изгрява така безкрайно и ще продължава да изгрява безкрайно, защото - както казва Честъртън - не сме толкова млади, колкото нашия Отец. Ние се уморяваме от залеза, от изгрева, от четирите сезона и от различните възрасти в живота на човек, но Той не, Той е млад и е вечно учуден и иска всичко да се повтаря.
         И тук е мястото на един анекдот, който разказва Марк Твен: децата преследват майката и я молят да им разкаже приказката за Трите мечета. Майката казва, че е много заета и че не може да им разкаже приказката. Децата настояват: "Мамо, разкажи ни приказката за Трите мечета". Майката отказва, сцената се повтаря неопределен брой пъти и накрая едно от децата й казва: "Мамо, ще ти разкажем приказката за Трите мечета...". Тоест има удоволстие, ей така, в очакването, то може да бъде и удоволствието от римата, нали?, удоволствието от симетрията, удоволствието, че в този хаос има правилни форми.
         Говорих за произхода на този разказ, но освен това има друга идея, друго суеверие, което също ме е съпътствало по време на книгите, които съм написал - идеята, че куражът на един човек, сръчността на един човек преминава по някакъв начин в оръжието, което употребява, тоест, че оръжието се изпълва с куража на този човек. Тази сутрин имах удоволстивето, преживях вълнението, от което ме просълзи, да чуя, в това щедро честване на Испанската Телевизия, да се рецитира един мой стих, който ми напомни за Мураня, който беше телохранител на Паредес и там казвам: "Мураня, за Палермо бога на камата"¹⁹... Имам един разказ, наречен "Хуан Мураня", в който идентифицирам Мураня с ножа. Мураня (познавах го по физиономия) е умрял в разказа. Остава вдовицата му, остава жена му, ще им разрушат къщичката, скромната къщичка, в която живеят и тя казва: "Не, Хуан ще ми помогне, Хуан няма да остави грингото да ни стори това". Грингото е собственикът на къщата, един италианец, който живее на другия край на града, в Баракас, тоест разказът е в Палермо; после наръгват грингото с кама и накрая се разбира, вие вече сигурно сте отгатнали, че старицата, полулуда, го е направила. Излязла е една нощ, Мураня още веднъж е прекосил целия град, за да наръга някой враг и тя е повторила маршрута и е убила врага. Как го е убила? Не със слабостта, не със силата на слабите си стари ръце, а със силата, която е била в ножа и тя, като говори за Хуан, е искала да каже "ножа", защото го е била идентифицирала с ножа, с този нож, който пазел толкова убийства и който след смъртта на ръката, която го е използвала, е бил способен на още едно убийство. Тази идея за оръжията, които се бият сами, се появява и в друг разказ, който се нарича, мисля, "Срещата". Там историята е малко по-различна. Става въпрос за двама души, които се бият с ножове, единият от северен Буенос Айрес, другият, от западен или от южен. Тези двама души имат сходни имена и ги объркват, а това ги дразни. Единият се казва Алмара, а другият Алмейра или пък имената си приличат още повече, не си спомням подробностите. Тези двама души са се търсели по пътищата, по прашните пътища, по еднообразните равнини, които литераторите наричат пампата, за да се бият. И са умрели. Единият от естествена смърт, другия го убива един куршум, един куршум, изстрелян от някого, който не е бил човекът, когото той търсел. После в разказа има един човек, който колекционира оръжия и двама младежи, двама големи младежи, "две поотраснали деца", "две избуяли деца", така мисля, че казваха тук преди, от Буенос Айрес. Предизвикват се на дуел и единствените оръжия, които има в къщата, са тези стари селски ножове, всеки един от които е убивал и на единия му се пада ножа на единия от мъртвите гаучос, а на другия - ножа на другия; и когато започват да се бият, не знаят как, дори не знаят, че ножът трябва да се насочва нагоре, но малко по малко се случва нещо, което не се казва изцяло, което се подсказва накрая и то е, че всъщност ножовете са тези, които се бият и по-смелият умира от ръцете на по-страхливия, защото по-страхливият е бил с ножа на по-смелия. Това е същата идея, вариант на същата идея.
         Мога да си спомня друг мой разказ "Алефът". Бях чел у теолозите, че вечността не е сбор от вчера, днес и утре, а един миг, един безкраен миг, в който се събират всички наши вчера, както казва Шекспир в "Макбет", цялото настояще и цялото неизчислимо бъдеще или бъдеща. Аз си казах: щом някой си е представил чудесно този миг, който обхваща и съсредоточва сбора на времето, защо да не направя аз същото с тази обикновена категория, каквато е пространството? И тогава си представих една къща на улица Гарай, в Буенос Айрес, една доста обикновена улица; представих си, че в тази къща има мазе и в това мазе един малък светещ предмет, миниатюрен, кръгъл, трябваше да е кръгъл, за да бъде всичко. Пръстенът е формата на вечността, която обхваща цялото пространство и, обхващайки цялото пространство, обхваща и малкото пространство, което заема и така в "Алефът" има Алеф, защото тази еврейска дума означава кръг и в този Алеф, друг Алеф и така безкрайно, тази безкрайност на малките предмети, която плашела толкова много Паскал. Е, аз просто приложих тази идея за вечността към пространството, измислих историята на Алефа, добавих лични подробности, например, една жена, която много съм обичал и която не ме е обичала никога, и която е умряла. Дадох й красиво име, нарекох я Беатрис Витербо. Промених малко обстоятелствата и тук има един макък факт, върху който бих искал да ви обърна внимание и той е, че ако човек не промени малко обстоятелствата, се чувства неудовлетворен. Например, ако нещо се случи в някой квартал и някой го напише, по-добре е да го сложи в друг квартал, който не е много различен, имената на героите - за тях вече се знае, за обстоятелствата също. Човек е принуден да прибягва до тези малки измислици, за да не бъде просто един историограф, един прост регистратор на случили се факти, освен в случаите, в които историографите са големи романисти. Стивънсън е казал, че проблемите, трудностите на Тацит или на Тит Ливий при писането на историята са били от същия вид като трудностите на един романист или на един разказвач. Разказването на действителни неща поднася същите трудности като разказването на измислени неща, след време не можем да ги различаваме.
         Говорих малко напосоки за разказите си. Има други разкази, на които не си спомням обстоятелствата по написването и ви предлагам нещо, не знам дали ще има време и не знам дали ви се иска да го направите, бих искал да ви предложа да оставим този досаден ритуал на лекцията, на оратора и да поговорим, тоест, ако някой от вас иска да ме пита нещо за разказите ми, ако някой от вас е чел нещо мое, някой разказ и иска да ме попита нещо, аз бих се чувствал много доволен да премина от лекцията, която е изкуствен жанр, към диалога, който е естествен жанр. Чакам някой въпрос от вас и ви моля да не сте стеснителни, защото по стеснителност няма кой да ме надмине. Да започне Страшният Съд, да започне Катехизисът, Инквизицията.

---

¹ Уолтър Пейтър (1839-1894) - английски есеист и критик, който защитава идеята за създаването на изкуство заради самото изкуство. [горе]
² Милонга - музикална композиция с бавен ритъм, която се пее под съпровода на китара; зародила се е в страните от района на Рио де ла Плата. [горе]
³ Вероятно Борхес има предвид Робърт Луис Стивънсън. Борхес високо ценял творчеството на Стивънсън и е превеждал някои негови текстове. [горе]
⁴ Става въпрос за есето "Животът на дон Кихот и Санчо" на испанския поет, писател и драматург Мигел де Унамуно (1864-1936), водач на Поколението от 98, в което той възвеличава фигурата на дон Кихот. [горе]
⁵ Цитатът е от "Завръщането на Мартин Фиеро", втора част на поемата "Гаучото Мартин Фиеро" на аржентинеца Хосе Ернандес (1834-1886). Поемата допринася много за изграждането на мита за гаучото (селянин от равнините на Аржентина, Уругвай и Бразилия), чийто литературен образ се превръща в последствие в символ на аржентинската нация. [горе]
⁶ Блум и Дедал - герои от "Ulysses" на Джеймс Джойс. [горе]
⁷ Сага за Гретир - част от исландския средновековен епос, създадена около 1300 г. на основата на по-стара история. [горе]
⁸ Уилям Шекспир, "Хамлет", второ издание, София, Народна култура, 1975, превел от английски Валери Петров, под редакцията на проф. Марко Минков, с. 169 [горе]
⁹ Мигел де Сервантес, "Знаменитият идалго дон Кихот де ла Манча", София, ИК "Колибри", 2001, превел от испански Тодор Нейков, с. 807 [горе]
¹⁰ Цитатът е от сонета на испанския бароков поет и писател Франсиско де Кеведо (1580-1645) "Безсмъртна памет на дон Педро Хирон, херцог на Осуна, починал в затвора", възхваляващ военните подвизи на херцога на Осуна. [горе]
¹¹ Хърбърт Джордж Уелс (1866-1946) - английски писател и политически философ, най-известен с научнофантастичните си романи. [горе]
¹² Леополдо Лугонес (1874-1938) - аржентински поет и писател, автор на фантастични разкази, модернист. [горе]
¹³ Джилбърт Кейт Честъртън (1874-1936) - английски критик, романист и разказвач, създател на отец Браун - известен детектив, който разрешава заплетените загадки в криминалните разкази на Честъртън. [горе]
¹⁴ Рафаел Кансинос Асенс (1883-1964) - испански литературен критик, преводач и писател; председателства сбирките в мадридското Cafe Colonial, където се събирали участниците в ултраисткото движение; той самият въвежда термина "ултраизъм". Борхес го смята за свой учител и и му посвещава есето "Определение на Кансинос Асенс", включено в "Разследвания". [горе]
¹⁵ На български разказът е преведен от Роза Хубеш със заглавие "Мъжът от розовата кръчма" и е включен в сборника Хорхе Луис Борхес, "Вавилонската библиотека: миниатюри, разкази, есета", С., Народна култура, 1989, превод от испански Анна Златкова и Роза Хубеш; съставителство (с предговор) Ина Тертенян. [горе]
¹⁶ Розовият Дом се нарича официалната резиденция на аржентинския президент в Буенос Айрес. [горе]
¹⁷ Разказът "Фунес паметливият", както и следващите свои разкази, за които говори Борхес, са преведни на български и са включени в сб. Хорхе Луис Борхес, "Вавилонската библиотека: миниатюри, разкази, есета ", С., Народна култура, 1989, превод от испански Анна Златкова и Роза Хубеш, съставителство (с предговор) Ина Тертенян. [горе]
¹⁸ В стихотворението си "Сънят" Борхес казва: "Ти кой ще се окажеш тази нощ, когато/ преминеш на съня неясен зад стената?", публикувано в Хорхе Луис Борхес, "За ада и за рая", С., Народна култура, 1989, превела от испански Рада Панчовска, съставителство Рада Панчовска, Иван Найденов. [горе]
¹⁹ Цитатът е от стихотворението "Тангото", включено в Хорхе Луис Борхес, "За ада и за рая", С., Народна култура, 1989, превела от испански Рада Панчовска, съставителство Рада Панчовска и Иван Найденов. [горе]

Превод от испански и бележки под линия: Теодора Цанкова