И Аллах го умъртви за сто години
и после го възкреси и му каза:
„Колко време прекара тъй?"
Той отвърна: "Един ден или част от деня."
Коран, 2, 261

         През нощта срещу петнадесети март 1939 голина в едно жилище на Целтнергасе в Прага Яромир Хладик, автор на незавършената трагедия Враговете, на Защита на вечността и на едно изследване за косвените юдейски източници у Якоб Бьоме, сънува дълга партия шах. Състезаваха се не двама души, а два знатни рода; играта бе започнала преди много векове: никои не помнеше каква ще е наградата, но се говореше, че е огромна и може би вечна; дъската с фигурите се намираше в една тайна кула; Яромир (в съня) бе първородният син на единия от враждуващите родове; часовниците биеха часа на неотложния ход; сънуващият тичаше през пясъците на дъждовна пустиня и не можеше да си спомни нито фигурите, нито правилата на шаха. В този момент се събуди. Секна плющеното на дъжда и ударите на страшните часовници. Откъм Целтнергасе се носеше размерен и еднообразен шум, прорязван от някакви команди. Съмваше се, бронираните авангардни части на Третия райх навлизаха в Прага.
         На деветнадесети властите получиха донос: същия ден привечер Яромир Хладик бе арестуван. Закараха го в една стерилно чиста бяла казарма на отсрещния бряг на Вълтава. Не можа да отхвърли нито едно от обвиненията на гестапо: презимето на майка му беше Ярославска, в жилите му течеше еврейска кръв, трудът му върху Бьоме беше проеврейски, подписът му личеше на края на един протест срещу аншлуса. През 1928 беше превел Сефер Йецира за издателството Херман Барсдорф; излиятелният каталог на тази фирма превъзнасяше с комерческа цел името на преводача: точно този каталог прелисти Юлиус Роте, един от шефовете, в чиито ръце се оказа съдбата на Хладик. Няма човек, който извън своята специалност да не е лековерен; два-три епитета, напечатани с готически шрифт, бяха достатъчни - Юлиус Роте се убеди в изключителността на Хладик и заповяда да бъде осъден на смърт pour encourager les autres¹. Беше определен и денят на екзекуцията - двадесет и девети март, девет часа сутринта. Тази мудност (чието значение читателят ще оцени по-късно) се дължеше на желанието на властите да действуват безлично и плавно както растенията и планетите.
         Отначало Хладик почувствува само ужас. Помисли си, че удушването, бесилката или обезглавяването нямаше да го уплашат, но да бъде разстрелян изглежда непоносимо. Напразно си повтаряше, че страшно е самото умиране, а не конкретните обстоятелства. Представяше си тези обстоятелства до изнемога; мъчеше се по най-абсурден начин да изчерпи всички възможни варианти. Безброй пъти извървя пътя от безсънната предутрин до тайнствения залп. Преди деня, определен от Юлиус Роте, умря стотици пъти в дворчета, чиито форми и ъгли изчерпваха геометрията; разстрелваха го различен брой винаги различни войници - ту отдалече, ту в упор. Посрещаше тези въображаеми екзекуции с истински страх (може би с истинска храброст); всяко видение траеше няколко секунди: когато кръгът се затвореше, Яромир неизменно се връщаше към тръпните мигове преди смъртта. По-късно прецени, че действителността не винаги се покрива с предвижданията; следвайки някаква порочна логика, заключи, че да предвидиш една подробност значи да осуетиш нейната поява. Отдаден на тази безсилна магия, започна да измисля ужасни неща, за да не се сбъднат; накрая, естествено, се уплаши да не се окажат пророчески. Жалък в нощта, той се мъчеше някак да се задържи в изплъзващата се субстанция на времето. Знаеше, че то е устремено към зората на двадесет и девети. Сега съм в нощта на двадесет и втори - разсъждаваше на глас. - Докато трае тази нощ (и следващите шест), аз съм неуязвим, безсмъртен. Мислеше си, че нощите, споходени от сън, са дълбоки и тъмни кладенци, в които може да се потопи. Понякога очакваше с нетърпение решителния залп, който поне щеше да го избави от безплодното усилие да измисля. На двадесет и осми, когато последният залез хвърляше отблясъци по високите решетки, от тези отвратителни мисли го отвлече споменът за драмата му Враговете.
         Хладик беше прехвърлил четиридесетте. Ако изключим неколцината приятели и многото привички, животът му се състоеше в съмнителното занимание с литература: като всеки писател съдеше за достойнствата на другите по техните творби, но искаше другите да съдят за него по целите и замислите му. Всички книги, които бе публикувал, го изпълваха със сложно угризение. В трудовете му върху Бьоме, Ибн Езра, Флъд имаше само старание; в превода на Сефер Йецира - небрежност, плахост, безсилие. По-сполучлива може би му се струваше Зашита на вечността: в първия й том се излагат различните идеи на хората за вечността - от неподвижното Битие на Парменид до изменяемото минало на Хинтън; във втория се отрича (заедно с Франсис Брадли) схващането, че всички явления във вселената образуват времеви ред. Доказва се, че разновидностите на човешкия опит не са неизброими и че достатъчно е едно-единствено „повторение", за да се убедим, че времето е измама... За съжаление не по-малко измамни са доказателствата, изобличаващи тая измама; Хладик обичаше да ги проследява с някакво презрително недоумение. Беше написал и цикъл експресионистични стихотворения; за ужас на поета те бяха включени в една антология от 1924 година и всяка следваща антология просто ги наследяваше. Цялото това противоречивд и вяло минало Хладик искаше да изкупи с драмата в стихове Враговете. (Хладик възхваляваше стиха, защото не позволява на зрителите да забравят измислицата, която е задължителна за изкуството.)
         В драмата се спазваха единствата на място, време и действие: Храдчани, библиотеката на барон фон Рьомершад, една вечер в края на деветнадесети век. В първата сцена на първо действие Рьомершад е посетен от един непознат. (Часовникът бие седем, последната заря на слънцето пламти по стъклата, във въздуха се носи вихрено позната унгарска мелодия.) Идват нови посетители; Рьомершад не познава хората, които му досаждат, но изпитва неприятното чувство, че ги е виждал вече, може би насън. Всички го ласкаят без мяра, но скоро става ясно - първо за зрителите, а после и за самия барон, - че това са тайни врагове, наговорили се да го погубят. Рьомершад успява да обърка или провали сложните им козни: в разговора се споменава за неговата годеница, Юлия фон Вайдепау, и за някои си Ярослав Кубин, който й е досаждал някога с любовта си. Той е полудял и си въобразява, че че е Рьомершад... Заплахите растат: в края на второто действие Рьомершад е принуден да убие един от съзаклятниците. Започва трето действие, последното. Множат се нелепиците: появяват се лица, които уж са отстранени от действието; появява се за миг и човекът, убит от Рьомершад. Някои забелязва, че още не се е стъмнило; часовникът бие седем, по високите прозорци хвърля отблясъци западното слънце, във въздуха се носи вихрено унгарската мелодия. Появява се първият посетител и повтаря думите си от първа сцена на първо действие. Рьомершад му отговаря, без да се учудва зрителят разбира, че Рьомерщад е всъщност нещастният Ярослав Кубин. Не е имало никаква драма - това е кръгът на халюцинациите, които Кубин преживява непрестанно.
         Хладик никога не беше се запитвал дали тази трагикомедия от грешки е плоска или блестяща, логична или несъстоятелна. В сюжета, който скицирах, прозираше инвенцията, способна да скрие неговите недостатъци и да изтъкне неговите достойнства, възможността да съхрани (в символична форма) най-важното от живота си. Беше написал първото действие и някои сцени от третото; стихотворната форма на творбата му позволяваше да я оглежда постоянно и да усъвършенствува хекзаметрпте, без да държи пред очите си ръкописа. Помисли си, че скоро ще умре, а му остават още две действия. Обърна се към Бога в тъмнината: Ако изобщо съществувам, а не съм едно от твоите повторения и грешки, аз съществувам като автор на Враговете. За да довърша тази драма, която може би е и мое, и твое оправдание, ми трябва още една година. Дай ми тази година, Ти, Който владееш вековете и времето. Беше последната нощ, най-страшната, но след десет минути той потъна в съня като във водна бездна.
         Призори Хладик сънува, че се е скрил в едно от хранилищата на биолиотеката в Клементинум. Един биолиотекар с тъмни очила го попита: Какво търсите? - Търся Бога. - отвърна Хладик. Библиотекарят каза: Бог е в една от буквите на една от страниципе на един от четиристотинте хиляди тома на библиотеката. Моите родители и родителите на моите родители са търсили тази буква; самият аз ослепях, търсейки я. Свали си очилата и Хладик видя очите му - бяха мъртви. Един читател влезе да върне един атлас. Този атлас не върши работа - рече той и го подаде на Хладик. Хладик го отвори напосоки. Видя умопомрачаваща карта на Индия. С внезапна увереност докосна една от най-дребните букви. Чу се вездесъщ глас: Времето за твоето де.ю е дадено. И Хладик се събуди.
         Спомни си, че сънищата на хората са от Бога и че според Маймонид, ако думите, чути насън, са отчетливи и ясни, а не се вижда кой ги изрича, значи говори Бог. Облече се; в килията влязоха двама войници и му заповядаха да ги последва.
         Отвъд вратата Хладик си представяше лабиринт от коридори, стълби и стаи. Действителността се оказа по-скромна: по желязна стълба слязоха в заден двор. Неколцина войници - някои с разкопчана униформа - поправяха един мотоциклет и говореха нещо за него. Фелдфсбслът погледна часовника: беше осем часът и четиридесет и четири минути. Трябваше да чакат да стане девет. Хладик, по-скоро жалък, отколкото нещастен, седна върху купчина дърва. Забеляза, че очите на войниците избягват неговите. За да облекчи чакането, фелдфебелът му подаде цигара. Хладик не пушеше: прие цигарата било от учтивост, било от покорство. Докато я палеше, видя, че ръцете му треперят. Небето притъмня; войниците разговаряха тихо, сякаш той бе вече покойник. Напразно опита да си спомни жената, която беше прототип на Юлия фон Вайденау...
         Войниците се строиха, застанаха мирно. Прав до стената на казармата, Хладик чакаше залпа. Някой изказа опасение, че стената може да се изцапа с кръв; заповядаха на осъдения да направи няколко крачки напред. Нелепо, но това напомни на Хладик суетенето на фотографите, преди да направят снимка. Тежка капка дъжд докосна слепоочието му и се търкулна бавно по бузата; фелдфебелът изрева последната команда.
         Вселената замря.
         Всички пушки бяла насочени към Хладнк, но мъжете, които трябваше да го убият, стояха неподвижни. Ръката на фелдфебела бе застинала в незавършен жест. Върху една от плочите на двора една пчела хвърляше неподвижна сянка. Вятърът бе стихнал като на картина. Хладик поиска да изкрещи, да промълви, да раздвижи ръка. Разбра, че е парализиран. От вкаменелия свят не долиташе и най-лекият шум. Помисли си: Аз съм мъртъв, аз съм в ада. Помисли си: Аз сьм полудял. Помисли си: Времето е спряло. След това съобрази, че в такъв случай би спряла и мисълта му. Реши да провери: каза (без да мърда устни) загадъчната четвърта еклога на Вергилий. Представи си, че далечните сега войници изпитват същата мъка; прииска му се да поговори с тях. Учуди се, че не усеща никаква умора, нито дори световъртеж от продължителната неподвижност. След известно време заспа. Когато се събуди, светът бе все така неподвижен и безмълвен. Върху бузата му продължаваше да стои дъждовната капка; върху плочата - сянката на пчелата; димът от хвърлената цигара не беше успял да се разсее. Измина още един „ден", преди Хладик да разбере.
         Една година беше поискал от Бога, за да довърши творбата си; една година му даваше висшата сила. Бог бе направил за него едно тайно чудо: немският куршум щеше да го убие в определения час, ала в съзнанието му щеше да изтече една година между командата и нейното изпълнение. Недоумението му премина в изумление, изумлението - в смирение, смирението - във внезапна благодарност.
         Не разполагаше с нищо друго освен паметта; заучаването на всеки нов хекзаметър му наложи такава благодатна строгост, за каквато дори не подозират онези, които измислят и веднага забравят мимолетни и кухи редове. Не се трудеше за бъдните поколения, нито дори за Бога, чиито литературни предпочитания едва ли му бяха известни. Усърден, неподвижен, спотаен, строеше във времето високия си невидим лабиринт. Два пъти преработи третото действие. Отхвърли някои твърде прозрачни символи - ударите на часовника, мелодията. Нищо не го смущаваше. Премахваше, съкращаваше, разширяваше; някой път се връщаше към първоначалния вариант. Обикна двора, казармата; лицето на един от войниците му повлия да измени представата си за Рьомерщад. Откри, че мъчителните неблагозвучия, които толкова са тревожили Флобер, са чисто и просто зрителна заблуда: неудобство и слабост на писаното, а не на звучащото слово... Драмата беше завършена: оставаше само да добави един епитет. Намери го; дъждовната капка се плъзна по бузата му. Нададе неистов вик, раздвижи глава, четворният изстрел го повали на земята.
         Яромир Хладик умря на двадесет и девети март в девет часа и две минути сутринта.

1943 г.

¹ За поощрение на другите (фр.). - Б. пр. [горе]