Мойто шляещо се да не правиш нищо си живее
              и си дава воля в разноликостта на вечерта.
Вечерта е празник нескончаем и свободен.
В дъното на своето сърце се оправдавам и се
              превъзнасям.
Аз свидетелствувах за света; признах чудатостта му.
Вечното възпял съм: своенравната луна сияйна и
              ланитите, които възжелава любовта.
Славил съм със стихове града около мене
и разпръсващите се покрайнини.
Изразил съм смайване, където други виждат само навик.
Срещу песента на безучастните обжарих в залези
              гласа си.
Своите предци по кръв и на мечтанията си предците
възхвалявал съм и съм възпял.
Бил съм на света и съм.
С крепки думи съм обвързал свойто чувство,
дето можеше да се прахоса в нежност.
Споменът за някаква извечна низост се възвръща
              в моето сърце.
Както конят мъртъв, който приливът и отливът разпъват
              на брега наново, се възвръща в моето сърце.
Още са, при все това, с мен улиците и луната.
Продължава да услажда на устата ми водата и стихът
              не ми отказва свойта музика.
Сещам ужаса на красотата; кой ли ще се осмели да ме
              осъди, щом величествената луна на мойта самота ме
              оправдава?