Писания от светлина нападат мрака, по-чудесни
              от метеорити.
Въздигащият се неузнаваем град укрепва над полето.
В живота си и в свойта смърт уверен, аз гледам
              честолюбците и ми се иска да ги разбера.
Денят им е тъй стръвен, както ласото във въздуха.
Нощта им е затихване на яростта в желязото,
              готово да нападне.
Говорят за човечност.
За мен човечност е да чувствам, че сме гласовете на
              една и съща бедност.
Говорят за родина.
Родината ми е сърдечен ритъм на китара, няколко
              портрета и една старинна сабя,
молитвата забележима на върбака в свечеряванията.
Полека времето ме изживява.
По-тих от сянката си, блъсканицата пресичам на
              надменната им алчност.
Те са насъщни, изключителни, заслужилите утрешния
ден.
А мойто име е един и всеки.
Минавам бавно като някой, който идва от така далече,
              че и не се надява да пристигне.