Да си представим, че в Толедо намерят някакъв ръкопис на арабски и палеографите го обявят за собственоръчно написан от оня Сиде Амете Бененхели, комуто Сервантес приписва авторството на Дон Кихот. В текста се казва, че героят (както е известно, той кръстосва пътищата на Испания, въоръжен с меч и копие, и извиква на двубой когото и да било по какъвто и да е повод) след една от многобройните си битки открива, че е убил някакъв човек. Тук фрагментът свършва; задачата е да се отгатне или предположи как ще постъпи Дон Кихот.
         Според мен са възможни три отговора. Първият е отрицателен; нищо особено няма да се случи, защото в призрачния свят на Дон Кихот смъртта е нещо толкова обикновено, колкото магията, и убийството на един човек едва ли ще потресе оня, който се сражава или мисли, че се сражава с чудовища и магьосници. Вторият отговор е патетичен. Дон Кихот не забравя нито за миг, че е сянка на Алонсо Кихано, читател на фантастични истории; при вида на смъртта, при мисълта, че един сън го е тласнал към греха на Каин, той се пробужда от доброволното си безумие, и то може би завинаги. Третият отговор е вероятно най-правдоподобният. Убивайки човек, Дон Кихот не може да допусне, че това ужасно деяние е плод на халюцинации; наличието на реално следствие го кара да предположи, че съществува и не по-малко реална причина, и така Дон Кихот никога няма да се излекува от своето безумие.
         Има още една хипотеза, но тя е чужда на испанския свят, дори на целия Запад и предполага един по-древен, по-сложен и по-уморен свят. Пред трупа на врага Дон Кихот - сега той не е Дон Кихот, а е цар във веригата от прераждания на индуизма - прозира, че убийството и раждането са деяния божествени или вълшебни, които явно надхвърлят човешките предели. Разбира, че убитият е толкова въображаем, колкото окървавеният меч, тегнещ в ръката му, колкото самият той и целият му прежен живот, колкото всемогъщите богове и вселената.