Въпреки студената вечер,
там долу, край рибарските складове,
един старец седи и плете,
мрежата му - невидима в тъмно-лилавия сумрак,
совалката му - износена и гладка.
Въздухът мирише толкова силно на треска,
че очите сълзят и потича носа.
Петте рибарски склада имат заострени покриви
и тесни застопорени дъски като мостици водят
към хранилищата във фронтона,
по които ръчни колички сноват напред и назад.
Всичко е сребърно: плътната повърхност на морето,
бавно набъбващо сякаш всеки миг ще прелее,
изглежда непроницаема, но среброто на пейките,
на кошовете за омари и на мачтите, разпръснати
между дивите назъбени скали,
им придава привидна прозрачност,
подобно смарагдовият мъх, полепнал по подветрените стени
на прихлупените стари постройки.
Големите корита за риба са покрити
с гъсти слоеве красиви херингови люспи,
а ръчните колички са облицовани
с меки дъгоцветни ризници,
по които пъплят дребни дъгоцветни мушици.
На полегатия склон зад колибите,
сред разредени бляскави стръкове трева,
лежи древен шпил от дърво,
счупен, с две дълги избелели дръжки
и няколко меланхолни петна като засъхнала кръв,
там където са ръждясали железните части.
Предлагам на стареца един Lucky Strike.
Двамата с дядо ми са били приятели.
Говорим си за намаляващите популации
на треската и херингата,
докато чака завръщането на риболовната лодка.
По жилетката и палеца му светят пайети.
Изстъргал е люспите, най-голямата прелест,
от неизброимо количество риба със стария си черен нож,
чието острие е вече захабено.

Долу, на морския бряг, там където
издърпват лодките от водата по дълга рампа,
тънки сребристи дървени трупи
лежат хоризонтално,
напречно на сивите камъни, надолу, надолу,
на интервали от четири, пет фута.

Студена, тъмна, дълбока и съвършено кристална,
стихия непоносима за смъртни,
за риби и тюлени... Няколко вечери подред
наблюдавах един тюлен.
Любопитстваше. Привличаше го музиката;
и той като мен - привърженик на пълното потапяне.
Ето защо му пеех баптистки химни.
Изпях му също "Непоклатима крепост е нашият Бог."
Той се подаде на повърхността и ме погледна
втренчено, като клатеше глава.
После изчезна, после изведнъж изплува
почти на същото място и сякаш сви рамене,
като че това беше в разрез с принципите му.
Студена, тъмна, дълбока и съвършено кристална,
кристалната, сива, ледена вода... Някъде зад нас
се издигат величествните достолепни борове.
Синкави, подобно сенките си,
милион коледни елхи
в очакване на Коледа. Водата е като увиснала
над облите сиви и синьо-сиви камъни.
Виждала съм го отново и отново, същото море,
плавно и равнодушно полюшващо се над камъните,
ледено и безразлично над камъните,
над камъните и над света.
Ако си потопиш ръката,
моментално ще ти се схване китката,
костите ще те заболят и кожата ти ще изгори
все едно водата е преобразование на огън,
който разяжда камъни и гори с тъмен сив пламък.
Ако отпиеш, първо ще усетиш горчивина,
после соленост, после езикът ти ще се подпали.
Така си представяме познанието:
тъмно, солено, кристално, подвижно, напълно свободно,
извлечено от студената неумолима уста
на света, изсмукано от каменните му гърди
навеки, тече и се втича, но доколкото
познанието ни е исторично, то тече и изтича.