Сол Белоу

проза

Литературен клуб | страницата на автора | нобелисти

 

ПРЕДИОБЕДЕН МОНОЛОГ

 

Сол Белоу

 

Превод от английски: Кръстан Дянков

 

9 ч. сутринта, без работа

 

         Баща ми е виновен, дето по цяла сутрин и, кажи-речи, цял следобед съм прогонен от къщи. Предполага се, че търся работа. Не преувеличавам, като казвам "прогонен". Точно така е. Създал е такава атмосфера, че намери ли ме вкъщи, да речем, в единайсет сутринта, чувствам се страшно криво и все за нещо виновен. Дори майка ми се е научила от него, макар че е много по-добра, старата, и не разбира какво става и как ме принуждават.
         Гордостта и разходите - според мен в тия две думи се крие същността на цялото му отношение към мен. "Добро момче, умно момче, американче, способно като всички останали, но няма работа." Това едно. Второ: "Вижте само колко пари съм пръснал по него." Въобразил си е, че всеки, по който са били пръснати толкова пари, би трябвало не само без мъчнотии да си намери работа, ами едва ли не работодателите сами да го търсят. "Стотици хора дирят такива образовани момчета. Да даде обявление във вестника. И ще видиш" - спори с майка ми.
         Трябва да отбележа, че той вече на два пъти дава обявление. Първия път не ни каза, искаше да ни изненада. Но, разбира се, никой не се обади. Понякога, след вечеря, изпаднал във вечерно отчаяние, ще му хрумне, че грешката е моя. Познавам го. Ще ме намери в хола или на верандата на тъмно. Но нито една дума не казва. Отива си и сигурен съм, чуди се.
         Ех, как ми се иска да си остана сутринта вкъщи и да си чета комиксите на Дик Трейси, макар че много у дома не ми харесва и не ми е приятно съседите да ме виждат през деня. Често се улавям, като си мисля защо моят не беше от по-малките мобилизационни номера, та досега отдавна да съм се отървал и от двамата, особено от него, и то по служебни причини. Може би трябва да се запиша доброволец. Няма защо да ви казвам колко много ми се иска да се махна. Но там е работата, че съм твърде умен и на всичко отгоре принципен. Познавам се твърде добре, и вътрешно, и външно, т.е. както лично, тъй и статистически. Аз съм почти пропаднал. И що за бягство ще бъде това? Събирай го както щеш, отгоре надолу и отдолу нагоре, разлика няма, сборът все един и същ - все пропаднал.
         Старият отказва да се предаде. Като седнем на масата, клати глава. Изглежда, смята, че е разумно да… Всичко е пресметнал. Синът на еди-кой си работел и взимал толкова и толкова. И при това е голям глупак. Тогава защо ти да не…? Нещата стоят така и така. И настоява да няма объркване. Просто му се вижда на него. А никога не се опитва.
         "Нали си учител. Пет години си изкарал в колежа. И то в най-добрия. Е добре де, не можеш ли да се хванеш на работа като учител? Или са ни наводнили с учители? Тогава за известно време залови се с нещо друго." Във всички случаи все това му е на устата. Когато се случи да не е на работа и да сме заедно вкъщи, все това си навива, мели ли, мели. "Да, но - обаждам се аз - сума хора не работят." Представяте ли си? Да му кажеш нещо подобно! "Разбира се" - кима той. Знае. Милиони. Вярно е. Но, кой знае защо, никога, изглежда, не може да свърже това с мене. За другите е вярно; за мене е невероятно.
         А пък тия обявления буха смешни, страшно смешни. Старата и аз, и двамата го молехме да не ми пише името. "Само телефонният номер е достатъчен, Джейкъб. Хората не правят така. Той е прав, послушай го." Първото беше ужасно. Да се надяваме, че никой не го е забелязал. Не исках името ми да влиза във вестника. Винаги съм избягвал да парадирам с него. Не мога да понасям. И не помня някога в живота си да съм го казал, без да преглътна преди това. А написано в това обявление…
         Всяка сутрин все едно и също. Между родителите ми, в същите обстоятелства, между саксиите с папрат и рошавата кушетка, мирисът на сън и на кафе, старата, наведена над умивалника, да мие някоя тенджера или да реже портокали, старият си духа чая. Все същата уличка, същата пощенска кутия в уличката, ламариненото номерче върху кутията, винаги 666. Беше същото, преди да тръгна на училище. После изкарах първоначалното, прогимназията, колежа. Може би стъпалата са станали само по-тъмни, по-огънати и по-разскърцани. Но това е всичко. Носех си книгите у дома и четях на кухненската маса. Тъй беше и с Дапъл Грей, и с Уолтър Скот, и с "фалшификаторите". Баща ми купил къщата, преди да се родя. Загуби я преди няколко години, но продължаваме да живеем в нея, на същия етаж.
         След закуска той хваща чантата с работните дрехи, мистрията и отива на работа. После мама ме изпраща до вратата и ми пъха закуската в ръката. Носи една стара хавлия, чорапите й се хванати хлабаво над коленете и се смъкват. Понякога се опитва да ме целуне за довиждане и аз й разрешавам. Обикновено ми е толкова чужда, сякаш е мъртва или не съществува. Но затуй пък, когато ми стане ясно, че е жива - и не само че живее, но ми приготвя портокалов сок, преди да тръгна, и ми дава нещо за обед - тогава усещам нещо необикновено. Аз съм единственото дете.
         Освен закуска получавам петдесет цента за цигари, за трамвай, за пийване, за вестник може би. Неща, без които не можеш.
         Трамвая взимам на ъгъла до бакалницата на Полънд, тоя трамвай, дето идва от Котидж Гроув. Полъндови ме знаят много добре. От години са на този ъгъл. Мистър Полънд ще свали ръка от гърдите си, облечени с престилка, ще ми махне с ръка иззад тезгяха и ще се усмихне с големите си широки зъби, чиято разноцветност образува някакво блясъче в ранната утринна светлина на бакалницата. Носи старомодна шапка с панделка. Казва нещо на мисис Полънд, която реже банани от снопа, окачен на витрината. Какво друго може да й казва освен: "На Манделбаумови момчето още търси работа, а?" Техният син, Боби, е счетоводител. Горе-долу сме на една възраст.
         Пътуването ми е дълго. Често, когато не бързам много, слизам и продължавам пеша. По тоя начин цялото разстояние съм го извървял и зная всяко нещо по пътя - гаражи, перални, оказионни магазини, основи на сгради, автомобилни части, буренаци - всичко в два цвята - пясъчно и сиво. Други няма; сезонни цветове, искам да кажа. Към Двайсет и втора улица има няколко нови фабрики с лъскави фасади и неонови тръби по прозорците на канцелариите. А после, като завие трамваят по Уабаш авеню, минава се покрай фирмите за разпространение на филми и виждаш грамадни табла с целувки, мистерии и убийства. Но обикновено, като ме залюшка трамваят, чета книга и не обръщам внимание, додето не стигнем колелото, освен да погледна какво става със слънцето. Чат-пат го наблюдавам. Точно преди да пропълзим под трасето на надземната железница, то за миг се появява. Няма голямо бъдеще, отбелязвам си на ум. И да ме надживее, няма да е за дълго. Тази сутрин не мога да го оприлича на нищо по-специално освен на книжния печат върху кутия готова закуска. Скъсваш го и кутията се отваря. Най-отгоре ще намериш играчка за награда - или самолетче, или кръстосани ски, или миниатюрна чашка с две дръжки.

 

         Преди около осем месеца се говореше, че поради войната се били открили много нови места за работа и за една седмица взех, че обиколих навсякъде да си подновя кандидатурата. Баща ми се вълнуваше. "Сега ще те вземат. Сега ще намериш работа. Само чакай и ще видиш!" Тълпите бяха огромни. Не обичах да обикалям, защото срещах много познати. Трябваше да висим заедно, лъжехме се и се чувствахме неудобно. После открих, че е нямало нужда; в края на краищата…
         Щом се пусна дума, че компаниите наемат на работа, трудовите бюра се смаяха от притока на безработни. Това не беше вярно, работа нямаше, но временно се създаде раздвижване и аз минавах през фоайетата до асансьора бързо, с вдигната глава, сякаш съм дошъл тук по важна работа, с пари и влияние. Но горе, при другите, отново се връщах към добре познатото чакане, седене по пейки, кръстосване на краката - ту единия, ту другия, четене на надписите, забраняващи пушенето или обявяващи таксите на бюрото. По тия места хората се държат особено. Сядаха далеч едно от други, вдървени и затворени, и чакаха да си чуят имената. Мъчеха се да изглеждат възпитани. Както те учат в училище. Да може работодателят да види един образцов млад мъж или млада жена - чист, разумен, благонадежден. Друго нищо. Седят вглъбени и пет пари не дават, че под ноктите си имат черно.
         Но там сме и ние, ровим из вестниците, изправяме им гънките, четем колко нови кораба са били торпилирани и следим борбата между тотализаторите на конните състезания и съдилищата.
         Цяла седмица прекарах в това занимание. Не ми оставаше време да си изяждам сандвичите - обикновено бяха от бял хляб и свинско - носех си ги в джоба и следобед оттам се понасяше лека пикантна миризма. Една от най-силно подчертаните страни на моята самоличност.
         Сега и на ум няма да ми мине да си губя времето като тогава - да се хвърлям срещу една стена, на която пише "вероятно наемане на работа" с надеждата, че ще улуча механизма на тайната плъзгаща се врата.

 

         Главната трудност идва, когато трябва да приключиш деня. У дома, както казах, това е забранено; остават парковете и кварталът, през които толкова много други са преминали без успех. Човек намира необикновени занимания: научава се как да си изяжда сандвичите, как да поръчва само кафе и да виси по няколко часа на едно място, да изсмуква максимума от всяка сламка и да измъква костния мозък на всяка цигара. Пролетта и лятото са по-удобни от студените месеци, но струват повече. Ще ти се да си купиш разхладителна напитка, да направиш някое екстравагантно пътешествие с лодка.
         Накрая всичко ще бъде уредено, но разстоянието между накрая и сега е толкова голямо, че в него мога спокойно да си изтегна краката.
         Ето на - това е. Какво ще бъде за днес - в библиотеката? В музея? В съда? Или просто нищо?

 

 

Електронна публикация на 26. март 2007 г.
Публикация в сб. „Съвременни американски разкази“, Изд. „Народна култура“, С., 1969 г.

г1998-2008 г. Литературен клуб. Всички права запазени!