Генерал Еузебио Каналес - наричаха го Мундира - излезе от дома на Кара де Анхел с воинствена стъпка, като че ли ей сега щеше да застане начело на някаква войска, но като затвори вратата и остана сам на улицата, от тържествената му като на военен парад походка нищо не остана - започва да подтичва като индианец, тръгнал да продава кокошка на пазара. Бързите, усърдни стъпки на куките гонастъпваха по петите. Поддържаше с ръка хернията си. От болка му се повдигаше. С тежкото дишане от устата му се изплъзваха откъслечни думи, разкъсано охкане... и туптенето на сърцето му, което подскача, свива се и от време на време замира, тъй замира, че той притиска ръка до гърдите си - с безумни очи, с пресекнала мисъл - да го хване през ребрата, като стегната в шини ръка, да му помогне. Поолекваше му. Мина пресечката, която преди минута му се виждаше толкова далеч... Сега следващата, само че тази... беше много далеч за неговата умора... Изплю се. Краката му едва го носеха. Ето динена кора. В дъното на улицата се задава файтон. Ей сега ще се подхлъзне. Но видя как файтонът, къщите, лампите... Ускори крачка. Нямаше друг изход. Слава богу! Зави край ъгъла, който преди минути му се струваше толкова далеч! А сега другия, само че той... колко беше далеч за неговата умора! Стисна зъби, да надвие болката в коленете. Вече едва вървеше. Коленете му схванати, противен сърбеж в гърба и гърлото. Коленете му... Трябваше да се тътри, да се довлече до вкъщи, помагайки си с ръце, с лакти, с всичко, което вътре в него се бореше да избяга от смъртта. Тръгна по-бавно. Продължаваха самотните пресечки. И нещо повече - сякаш се умножаваха в безсънна нощ, като някакъв безкраен нагънат параван. Изпадаше в смешно положение. Пред себе си и пред другите. Пред всички, които го виждаха и които не го виждаха. Безсмислица, но тя се дължеше на положението му - обществената личност е осъдена да бъде винаги под окото на съгражданите си, дори и в самотата на нощта. "Каквото ще да става - изрече той, - мой дълг е да си остана у дома. Честта и славата повеляват. Ако е вярно това, което ми каза току-що онзи негодник Кара де Анхел!"
          И по-нататък:
          "Да избягам, значи да се призная за виновен!" Ехото повтаряше стъпките му. "Да избягам, все едно да кажа "виновен съм"... Но да не избягам..." Ехото повтаряше стъпките му... "Все едно да кажа "виновен съм"!... Но ако не го сторя..." Ехото повтаряше стъпките му...
          Вдигна ръка към гърдите си да махне лапата на страха, която му беше залепил Фаворита... Нямаше ги военните му ордени... "Да избягам, значи да кажа "виновен съм", но ако не го сторя..." Пръстът на Кара де Анхел му сочеше пътя към изгнанието като единствено спасение... "Трябва да отървете кожата, генерале! Още има време!" И всичко, което той беше, всичко, което обичаше с нежността на дете - отечество, семейство, спомени, традиции и Камила, дъщеря си... всичко се въртеше около онзи съдбовен показалец. Сякаш се бяха разбили не само неговите убеждения, а и целият свят заедно с тях.
          Но след няколко стъпки от това зашеметяващо видение остана само една слисана сълза в очите му...
          "Генералите са князете на воинството", беше казал в една реч. "... Какъв глупак! Колко скъпо ми струват тези думи! Президентът никога няма да ми прости за князете на воинството. Трън му бях в очите и сега си разчиства сметките с мен - приписва ми убийството на един полковник, който винаги е хранил почит към белите ми коси."
          Бяла, горчива усмивка се изписа под белите мустаци. Дълбоко вътре в него си проправяше път друг генерал Каналес - един генерал Каналес, който пристъпваше бавно като костенурка, влачеше нозе като грешник на покаяние, мълчалив, мрачен, печален, пропит с миризмата на барут от възпламенен заряд. Истинският генерал Каналес, Мундира, излязъл от дома на Кара де Анхел с достойнство, в апогея на военната си кариера, горд потомък на славни битки, водени от Александър Велики, Юлий Цезар, Наполеон и Боливар, изведнъж се видя изместен от някакво жалко подобие на генерал, от един генерал Каналес, който крачеше без злагни нашивки, без пера, без блестящи еполети, без ботуши, без златни шпори. Редом с този облечен в гарвановочерно, брадясал, жалък натрапник - до това бедняшко погребение - другият, действителният, истинският Мундира без перчене изглеждаше като първоразредно погребение: с кордоните му, с ресните, с лавровите венци, с перата и с тържествените речи. Низвергнатият генерал Каналес отстъпваше след поражение, което историята нямаше да узнае, изпреварваше другия и онзи оставаше назад - някаква мумия, окъпана в златисто-синкава светлина, с тривърхата фуражка над очите, с пречупена шпага, с издадени напред юмруци, с ръждясали кръстове и ордени на гърдите.
          Без да забавя крачка, Каналес отмести поглед от своя параден образ и се почувства душевно победен. Подтискаше го мисълта, че в изгнание щеше да ходи облечен в панталони на вратар, а сакото му щеше да е все дълго, или късо, или тясно, или широко, но никога нямаше да му е по мярка. Вървеше по собствените си останки, по улиците тъпчеше нашивките си...
          "Но аз съм невинен!" И убедителният глас на сърцето му повтори: "Но аз съм невинен! От какво се страхувам?..."
          "Тъкмо от това! - отвърна му разумът с думите на Кара де Анхел. - Тъкмо от това... Друго щеше да е, ако бяхте виновен. Престъплението е чудесно нещо, защото осигурява на правителството предаността на гражданина. Отечество ли? Спасявайте се, генерале, аз знам какво ви говоря. Не ви трябва отечество, не ви трябва дявол. Закони ли? Празни приказки! Спасявайте се, генерале, защото смърт ви чака!"
          "Но нали съм невинен!"
          "Не се питайте, генерале, невинен ли сте, виновен ли сте: запитайте се, можете ли да разчитате на благоволението на президента, защото е по-лошо да си невинен, но да си в немилост пред правителството, отколкото да си виновен!"
          Запуши ушите си, не искаше да чува гласа на Кара де Анхел. Задушаван от туптенето на собственото си сърце, той процеждаше през зъби заканителни думи. Като повървя още, помисли за дъщеря си. Сигурно го чака със свито сърце. От кулата на църквата "Милост господня" изби часовник. Небето беше чисто, обсипано със звезди, без нито едно облаче. Като излезе на ъгъла срещу своята къща, видя осветените прозорци. Каква мъка бяха жълтите им квадрати, легнали посред улицата...
          "Ще оставя Камила при Хуан, при брат ми, докато мога да изпратя човек да я вземе. Кара де Анхел ми предложи да я заведе още тази нощ или утре сутринта."
          Не му стана нужда от ключа, макар че го държеше вече, защото едва се приближи, и вратата се отвори.
          - Татенце!
          - Тихо! Ела... ще ти обясня!... Трябва да спечелим време... Ще ти обясня... Адютантът нека ми оседлае едно муле... Парите... един револвер... После ще пратя човек за дрехите... Само най-необходимото в един куфар. Не знам какво ти говоря, надали и ти ме разбираш. Нареди да ми оседлаят моята магарица, а ти ми приготви нещата, докато се преоблека и напиша писмо на братята си. Ще останеш няколко дни при Хуан.
          Като видя в какво състояние се връща баща й, който иначе беше спокоен човек, дъщерята на Каналес се уплаши. Призрак да беше й се явил, нямаше толкова да я стресне. Гласът му едва се чуваше. Ту побледняваше, ту почервеняваше. Никога не го беше виждала такъв. Подгонена от бързането, съсипана от мъка, без да чува всичко ясно, без да може да изрече друго освен: "Ох, боже мой! Ох, боже мой!", тя изтича да събуди ординареца, да му каже да оседлае магарицата - прекрасно животно с искрящи очи. Върна се да нахвърли всичко в куфара - вече и дума не можеше да става за нареждане... - кърпи за лице, чорапи, хляб... да, с масло, но да не забрави сол... Преди това отиде да събуди своята дойка - първия си сън тя винаги изкарваше седнала на сандъка с въглищата, до горещата каменна пейка, до огъня, сега вече изтлял, и с котката, която от време на време мърдаше уши, сякаш да прогони шумовете.
          А генералът пишеше, перото му летеше по листа, когато прислужницата мина през салона да залости прозорците.
          Тишина завладяваше къщата. Но не копринената тишина на меките, спокойни нощи, не онази тишина като индиго на нощта, което множи щастливите сънища, тишина, по-лека от мислите на цветята, по-бистра от водата... Тишината, която сега завладяваше дома, нарушавана от покашлюването на генерала, от тичането на дъщеря му, от риданията на прислужницата и от уплашеното отваряне и затваряне на шкафове, гардероби и скринове, бе тишина корава, тишина с наморник, тясна като чужда дреха.
          Дребничък човечец с изпито лице и тяло на балерина пише, без да вдига перото от листа, безшумно, сякаш паяжина плете:
          "До негово превъзходителство сеньор президента на републиката. Тук.
          Ваше превъзходителство,
          Съгласно получените нареждания генерал Еусебио Каналес най-зорко се следи. Имам чест да осведомя сеньор президента, че са го видели в дома на един от приятелите на Ваше превъзходителство, сеньор Кара де Анхел. Там готвачката, която следи стопанина и прислужницата, която следи стопанина и готвачката, ми донасят сега, че Кара де Анхел се затворил в стаята си с генерал Каналес и разговаряли близо три четвърти час. Съгласно нарежданията къщата на Каналес е поставена под двойно по-голям надзор и повторно е дадена заповед да бъде убит при най-малък опит за бягство.
          Прислужницата - без знанието на готвачката - допълни доноса. Стопанинът й дал да разбере - съобщи по телефона, - че Каналес отишъл при него да му предложи своята дъщеря срещу едно ходатайство в негова полза пред президента.
          Готвачката е по-изчерпателна по този въпрос (това прислужницата не знае): тя казва, че когато си отишъл генералът, господярят й бил много доволен. Наредил й, щом отворят магазините, да накупи консерви, ликьори, бисквити, бонбони, защото някаква сеньорита от добро семейство щяла да отиде да живее при него.
          Това имам чест да съобщя на сеньор президента на републиката."
          Написа датата, подписа се - някаква драсканица, напомняща стрела с пера - и като че ли изведнъж се сети за нещо. Преди още да е оставил перото - макар че му беше вече належащо, защото искаше да си почовърка носа, - добави:
          "Допълнение към донесението, направено тази сутрин: "Доктор Луис Бареньо: следобед клиниката му посетиха трима души, двама от които бяха пациенти; вечерта излезе да се разхожда в парка с жена си. Лиценциат Абел Карвахал: следобед беше в американската банка, в една аптека срещу "Капуцините" и в немския клуб; там дълго разговаря с мистър Ромст, когото полицията отделно следи, и се върна вкъщи в седем и половина вечерта. Не са го видели да излиза след това и съгласно нарежданията броят на агентите около неговата къща беше удвоен." Подпис. Дата. Поздрав.