ВЪОДУШЕВЯВАМ СЕ в 7,15 сутринта
насред автомобилния поток
сякаш съм в поток, претъпкан с пъстърва.
Сигурно ми въздейства Слънцето
с полегатите си лъчи,
като Даная полегнали под лекия дъжд
на моя поглед.
Патосно се протягам
в началото на много важна работа
и се пресягам към най-горния рафт
на живота, където лежат в безпорядък
ордени за бездействие,
печеливши стихотворения,
костюми с моряшки яки, изумрудени гущери,
телескопи – втора употреба (ще рече,
запаметили повече звезди
отколкото може да понесе една вечер).
Понякога изкрещявам,
ей така, колкото да проверя
звуконепроницаемостта наоколо.
Изумявам се
от това, че са покрити с листа дърветата
и че всичко е включено
в глобалната мрежа на въздуха.
Летя с удоволствие
и без излишна скромност.
Рисувам големи портрети
на звероподобни настроения –
после си правя шапка от вестник
и търся езерото Меотида, за да свидетелствам
в подкрепа на Херодот –
не защото е баща на тази история,
но все пак, въодушевяващо е да знаеш,
че фактите са точни и именно Крез е изпратил
златен и сребърен кратер в Делфи,
а не подписалият се грък.