- И какво се случи в крайна сметка?
       Не последва отговор.
       Тишината отново замръзна над главите им като кристален полилей, който заплашваше да се стовари върху им всеки миг.
       Забелязал е, че във вечери като тази изплуват неочаквано, като акули, въпросите.
       Има нещо мистично в часовете преди Нова година. Сякаш тогава за първи път допускаме да се заслушаме в шепота на времето. И дори си даваме сметка, че то ни ограбва, ако го възприемаме като пясъка в часовника, който непрестанно изтича. Времето не се движи, то отдавна е застинало, а ние се променяме, но не искаме да си го признаем… Приковани сме на кръст върху циферблата, който е застинал.
       Вечер като тази лъстиво предразполага към подло мълчание. Стоиш и наблюдаваш как те издебват въпросите.
       Неусетно настъпва първия час - на най-простите въпроси.
       А за да им отговориш, трябва да преобърнеш като джоб живота си, да оглеждаш дълго всеки миг. Но всъщност, възможни ли са отговорите, въздъхна Спиридон, не са ли те другата страна на въпросите?
       В камината пропукват боровите цепеници, сякаш и те търсят в пламъка отговор на незададените си въпроси. А лилавите припламвания в огнището приличат на поредните изживени илюзии, зад които прозира озъбен дълбокия смисъл на нищото. А може би пък нищото е същината на нещата?
       Котаракът Петер се е изтегнал пред камината и се взира в тях двамата - свирепо някак си, но и с дълбокото си вродено разбиране. Мъркаше монотонно, с глава, свряна между лапите. Сякаш броеше нещо, по сизифовски упорито, безнадеждно весело, с примирено постоянство. Ех, котаракът Петер криеше в очите си цяла една бездна от въпроси, но къде са отговорите, въздъхна Спиридон.
       Бела, немската овчарка, кръстосваше огромния хол, повдигаше изящната си муцуна и душеше тревожно въздуха. Тя сякаш се разкъсваше между двамата си господари и протягаше лапа ту към скута на Весела, ту към ръцете на Спиридон. Като че ли така се опитваше да съедини прекъснатите нишки между двамата?
       Те бяха приседнали един срещу друг, така както обичаха да си стоят вече от години. Тя, цялата в бяло, извърнала леко главата си. Полупрофилът й се осветяваше от бледата трепкаща светлина на лампата, имитираща свещ и придаваше тревожен, почти разплакан израз на лицето й. А той бе в обичайното си черно сако, само вратовръзката му проблясваше в нежно синьо, сякаш бе внезапно замръзнал синкав пламък.
       - И какво се случи в крайна сметка?
       Повторно изречения й въпрос прозвуча вече рязко, раздвижи въздуха и светлината като че ли потръпна в плах, но примирен с участта си уплах и отново стрелна нагоре своето езиче. За миг. За един решителен миг, от тези които преобръщат завинаги живота ни. Така живеем, стремим се уж все нагоре, да достигнем Бога, а вървим все надолу, за да стигнем до истините за себе си.
       - Кога? - отговори й с въпрос Спиридон, както винаги обичаше да прави. Знаеше, че тя счита този негов навик за отвратителен и се стремеше да го отбягва, но сега нещо го тикаше да й се противопоставя…
       - Досега! - тросна се тя. И му се усмихна по начин, който винаги го караше да въздъхва и да й прощава. Знаеше, ах как знаеше, че зад усмивката й се крие другото лице на ада. Защото ада, това бе тя в живота му…
       - Станах на осемдесет и пет, а ти с пет години си по-назад… Малко ли е? - изсмя се той.
       - Какво само не изживяхме, Боже мой?! Монархисти, фашисти, комунисти и сега?... - тя млъкна гнусливо присвила устни.
       - Сега - какво? Сега какво изживяваме ли? Възмездие? Или сме в новото предверие в следващия кръг на ада? - иронията му прозираше, той бе цял изтъкан от нея, но се чувстваше и страха.
       - Интересно ми е как ще определят изживяваното днес, сега! - усмихна се иронично тя.
       - Трупът, Виола, все още не е подложен на аутопсия. Болестта на нацията не е идентифицирана. След фашизма и комунизма се роди нещо трето, което ние сега преживяваме и то е по-страшно от предишните две!
       - Някаква странна смес между двете, а? - подпита тя.
       - Може би, може би, но знае ли човек… - изрече старецът и се взря в огъня.
       - И все сме живи - вздъхна унесено тя, постави ръка на ухото си и се вслуша в нещо, което само тя чуваше - Чуваш ли годините, Спиридоне?
       - Като вълци се - отрони през зъби той и отпи от чашата, която държеше на пода, до люлеещия се стол - Вият ли вият… - и сякаш чу воят им.
       Представи си ги как се носят в бяг срещу му - озъбени, хищни, гладни и коварни. Годините бяха пълни за него с омрази и лъжи, предателства и премълчаване на истината. Случи се така, че бе журналист през най-различни обществени периоди, както сега многоучено ги квалифицираха, а всъщност това бе едничкият му живот. И нямаше разлика в никой от тези периоди - истината бе винаги строго парцелирана, изолирана и охранявана, ловко манипулирана, прикривана, изтривана, заличавана. Дори и тези истини, които не можеха да бъдат прикрити се превръщаха в баналности, имаше поне хиляда и един начин да се извърши и това..
       Годините прииждаха насреща му, като стадо вълци. Пак готови да го заръфат.
       - Защо-о-о? - протегна се тя, погали с пръсти фотьойла - Защо като вълци да са годините, скъпи? Като любовници са… Любят те пред съпруга ти даже…
       - Може би, може би, но знае ли човек кое е истина, кое лъжа, кое е минало, кое е просто бъдеще?... - въздъхна той.
       - Никой не знае. Душата може би знае, а? - и го погледна с любопитство.
       - Може би, ама не вярвам да е така! - усмихна се презрително Спиридон.
       - Тогава тялото ни може би съхранява всички спомени, а? - подметна игриво тя.
       - Едва ли… - протегна ръка, отпи, залюля се и сякаш се унесе в сън.
       Така с притворени очи й заприлича на мъртвец…
       - Кой знае?! - рязко, почти ядосано попита Виола.
       - Може би аз, може би ти, може би никой… - поклаща глава Спиридон и отново отпи. Пиеше винаги на ситни грътчици, едва близваше. И този му маниер винаги я бе вбесявал. Тя шумно отпи едра глътка. Пръстите й галеха все така страстно фотьойла и сякаш се гърчеха от неистова наслада… Или от объркване пред тайната? Кой знае, кой…
       - Какви не сме били само! - възкликна тя и се разсмя.
       - Може би, може би… - поклащаше глава той.
       - Сам! Сам си отговори! - изсмя се отново тя. Грубо прозвуча смехът й, някак неестествено, улично, цинично… Обидно. Той потръпна от прилив на погнуса, но тя не го видя.
       Погледът й се увиваше около пламъка на лампата, потапяше се в него, целуваше го и умираше - като страстите ни, въздъхна той. Тя бе в състояние да прави секс с всичко на земята, даже и с небето, със звездите, с въздуха…
       - Може пък да се случи нещо хубаво в първия ден на Новата година, а? - смееше се вече с глас Виола. Грациозно се изливаше смехът й, сякаш бе звукът на цигулка, съблазнително, както някога, когато падаше в прегръдките му и го завличаше в бездната си.
       - Ти? Какво? - нямаше тревога в гласа му. По лявата му буза заигра ритъма на безпокойствието.
       - Искам… - рече напористо тя и млъкна. Спря и подло зачака.
       А той мълчеше, знаеше уловките й. Хващаше се на мъничките й капани, само когато пожелаеше.
       Тя разочаровано го погледна. Той не издаваше никакви признаци на очакване, само лявата му буза потреперваше. Знак все пак имаше.
       - Искам да ти призная нещо… - започна тя и отново спря. Предизвикваше го, отново си играеше с него, както някога…
       - А може би всичко, а? - усмихна се той и потупа успокоително немската овчарка Бела, която застана като страж до него, даже заръмжа срещу някакъв невидим враг. Котаракът Петер измяука насън. А може би се изсмя?
       - Искаш ли? - гледаше го Виола с премрежените си от пламъци очи.
       - Добре - светкавично се съгласи Спиридон, а Бела нежно се притисна в крака му, близна ръката му. Окуражително като че ли…
       - За Владимир искам да ти призная… За Владимир! Сега, когато умря, мисля че мога, знам дори, че трябва…
       В настъпилата внезапно тишина пукотът на цепениците бе оглушителен. Котаракът Петер, извърна жълтите струи на очите си към огъня, размаха опашката си, тупна я по пода, но не помръдна. Сякаш изчакваше нещо да се случи, а какво?
       Той въздъхна и бръкна във вътрешния джоб на сакото си.
       А тя потрепера - там винаги държеше пистолета си, нима ще ме застреля, попита се ужасена. Ако го направи, значи все още ме обича. И застина в очакване.
       Той извади калъфа с очилата си. Бавно ги постави и се извърна към нея.
       - Знам.
       - Лъжеш! - реагира така бурно, че овчарката се стресна и изръмжа срещу нея.
       - Знам и мога да го докажа. Да-а - така с очилата той сега приличаше на професор, а си бе просто един нещастник и бездарник, изскърца със зъби тя.
       - Докажи! - цялата се изпъна като струна.
       - Е, добре! Е, добре! - благо кимна той и с весели пламъчета, които играеха в очите му изрече: - Срещите ви в апартамента на Лили. Е? Да продължавам ли?
       - Продължавай!
       - Не мисля, че е необходимо…
       - Значи ти не мислиш, че е дошло време да бъдем откровени най-сетне един към друг, така ли?
       Имаше сякаш злоба в изреченото. Или може би безсилие? А дали не пък ужас от това, което предстои? А може би изненадата я караше да бъде заядлива? Както някога неудържима…
       - Защо? - повдигна удивен веждите си той. Това бе безспорния знак, че е заинтригуван. Следващата му фаза винаги бе с усилие преглътната ярост. И не продължи. Предпочете да отпие.
       - Значи … ти! - тя насочи пръст обвинително към него. Надигна се от стола и застина. Така полуизправена приличаше на изваяна от мрамор статуя. Все така красива, макар и на толкова години! А може би само величествена в гнева си, защото само той е в състояние да прави истински човека, а? Може би…, може би, така би отговорил, ако говореше със нея, правеше го само за да я дразни, а тя да се разгневява и да бъде все така красива. Една мъничка тайна, която може би никога нямаше да сподели или кой знае, може би…
       - Аз - спокойно отвърна той и махна величествено с ръка.
       Безразличие ли демонстрираше? Или прошка? Или…? Все пак съвсем неочаквано продължи: - Ти. Владимир. Детето. Е?
       Тя се отпусна безсилна на фотьойла. Странна чувство я обзе на летеж. Надолу! Успя все пак да изрече:
       - А мълча! Защо? - и без да дочака отговор изстреля въпросите си: - А как разбра? Кога? От кого?
       - Един мъж винаги разбира, когато в живота на жена му нахлуе друг мъж - уморено, с неприкрита досада изрече той.
       - Шпионирал си ни, признай! - тя потреперваше от ярост.
       - И да, и не. Просто знаех. Достатъчно е да те наблюдава внимателно човек за да научава всичко за теб. И не му трябва да шпионира. Макар че и това си е пак вид шпиониране. Да наблюдаваш друг човек, когато той не подозира, че го правиш, това е дълбоко безнравствен, осъдителен акт. Лицето мила, е най-големия предател. Но и усмивката! И очите! И устните! И целувката! И кожата! И тялото! - разпери ръце и подметна усмихнат иронично - И така нататък, има ли смисъл да продължавам! Всичко издава тайните ни, направо ги изкрещява към този, който има слух да ги чуе, очи да ги види.
       - И… защо не ми каза, че знаеш? - попита тя. Едва сега разбираше….
       Той цял се сгърчи, сви се в себе си и тихичко се изсмя:
       - Какво да ти кажа? Да те попитам - защо го обичаш ли? Това ли трябваше да направя? - видя, че тя кимна утвърдително и се усмихна презрително: - Ами че то е глупаво! И си е в крайна сметка лично твоя работа!
       - А детето?! Как прие детето?! - едва сега си даде сметка за ужасът, който я бе изпълнил цялата.
       - С обич. С обич приех детето. То каква вина имаше? - стрелна я отново през очилата си и сведе поглед.
       Овчарката Бела бе застанала помежду им. Ръмжеше ту към единия, ту към другия. Сякаш предусещаше някакво прииждащо от далечината зло и обявяваше, че ще му се противопостави с цялата мощ на великолепното си тяло.
       - И цял живот не се издаде, нито пред Владимир, нито пред мен, нито пред сина ни… - тя едва сега асимилира наученото и възкликна: - Ти какъв човек си?! От камък ли си?!
       Объркването я бе овладяло и тя прокара разтрепераните си пръсти по косата си, после по колената си…
       - А какво трябваше да направя, според тебе?
       Тя изхлипа. И през сълзи прошептя:
       - Не знам! Но ти си чудовище!
       - Може би, може би, кой смее да твърди, че се познава? Аз все пак не бих бил така безапелационен в оценките си за тебе…
       - Да!!! - изкрещя тя. - Ти би пресмятал, както цял живот си правел! - намекваше за професията му, за неизбежните сделки със съвестта, които бяха неизбежни. Но той винаги си ги бе признавал…
       - Най-страшните присъди са непроизнесените - отговори жестоко той и с продължи с равен глас: - Страдал сам.
       - И какво? Герой! Ти се героят на века! Героят, който страда, вижте го! А аз съм мръсницата, която подло му изневерява, така ли, а? Кажи! - тресеше се от плач. И се сви от осъзнала безсилието си ярост.
       Но и от още нещо, но какво беше то? Може би, може би шептеше й някакъв глас, до болка познат. Неговия! Как така?
       - Ти го казваш, а аз винаги съм предпочитал да мълча - той стана. Овчарката Бела се поколеба, но тръгна след него, извърнала муцуната си към нея. Котаракът Петер внезапно се хвърли и удари с лапа кучето. То се извърна и не реагира. Котаракът измяука.
       Чу се как изскърца външната врата.
       Когато Спиридон и кучето влязоха, целите покрити със сняг тя стоеше все така с ръце притиснати към лицето й.
       - Остават ни пет минути до края на старата година - изрече той. И наля от бутилката шампанско в двете чаши.
       Тя го наблюдаваше през пръстите на ръцете си. И изведнъж разбра, че през всичките тези години е обичала точно него. Че всичко друго е било лъжа, грешка, подмяна…
       В последните минути на годината от си тя проумя вечно изплъзваща й се същност живота - тичаме винаги подир лъжи, обичаме ги, раждаме деца от измамата, а истината е била досами нас.
       Протегна и двете си ръце, изтънели от старост и обич, потъна в прегръдките му и се разсмя.
       Или може би заплака?
       Докато я прегръщаше Спиридон си мислеше, че имаше всички основания да не й спестява истината. Можеше да й разкрие, че Владимир цял живот бе доносничел за него и за нея, че сега, след Промяната, прочете всичко в архивите и едва не полудя от изумление. Защото разкритието показваше и колко тя се е лъгала в този човек, който бе станал баща на детето му. И ако някога синът му научи истината, ще бъде омерзен, защото ще ги сравни - истинския и неистинския си, двамата си бащи и ще отсъди. И ще отсече, че майка му е била излъганата.
       Можеше да й разкаже всичко, но предпочиташе да остане сам със страданието, да го притиска до себе си.
       А някога, може би, щеше да протегне ръка към мъжа, който носеше неговото име и да му разкаже.
       Сега само се усмихна и отпи от виното, а отвън виеха годините, като побеснели вълци, като любовници…