Димитър Воев

поезия

Литературен клуб - над 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

 

Хайде на театър

 

Димитър Воев

 

Обяздил старата крава
връща се новия ден.
А ти гущер възседнала
бързаш да влезеш при мен.

 

Ангел златен. Реалист.
Разкъсва се злобно. Мазохист.

 

Кръв излива
върху нас.
Метална ерекция
долна страст.

 

Във храма
пълен с декори.
Пиеса ще има сега.
Излизат голи актьори
стари, грозни деца.

 

Кална сделка.
Кален дом.
Порно сцена.
Лигав стон.

 

Всички викат:
Хамлет тук.
Кой е Хамлет?
Някой глух.

 

Далеч от храма
лети твоя брат
със птиче ято
лети твоя брат.

 

С глава на птица
и все по-тежки крила
той пада в храма
на сцената.

 

А тези хиени
го вдигат със злоба.
Какво е това?
Вкарайте го в гроба.

 

Брат ти е Ангелът.
Ти си мойта смърт.
С тебе спя нощем.
И чакам денят.

 

Десет черни монахини
ми обличат черна тога
и на сцената изправен
аз си казвам: „Мога, мога.“

 

И тълпа обезумяла
аплодира всеки миг
Аз съм Хамлет, аз съм Богът.
И гробар на своя стих.

 

Черни сгради
в съня ми.
Черни сгради
в леглото ми.

 

С бял саван ще ме повият
преди това.
И до теб ще легна,
булчице.

 

Прочетох във вестника
нова статия,
в която пише за мойта
апатия.

 

Какво ще каже леля ми?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 27. март 2019 г.

©1998-2019 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]