Тя стана, изтупа с ръце дъното и коленете на измачканите мръснобежови джинси, вдигна сака от палтото, на което бе лежала и произнесе внезапно високо „чао“. Вътре имаше всичко на всичко трима души. Глиста, който лежеше под прозореца вдясно от нея, надигна глава и я загледа безмълвно с крайчеца на гуреливото око. Старецът, облегнат на отсрещната стена, спря да дъвче, впери в нея поглед, докато схване смисъла на гласа й, после се наведе и отново захапа парчето франзела.
         Другите сигурно бяха излезли да ръсят и да гепят. Нямаше да им липсва. Сигурно още довечера щяха да са я забравили. Те мразеха спомените.
         „Вземи си шала, Лили.“
         Спиро стоеше, опрял рамо в касата на вратата. Със загрубялото, брадясало лице, бригадирската рубашка и стената с обрушена мазилка около него, той за момент й напомни кадър от черно-бял български филм. Някакъв прецакан Георги Георгиев - Гец.
         Лили отиде до прозореца с липсващи стъкла и шупнала белезникава боя, и откачи шала от черчевето. Глиста се обърна по гръб, сключи ръце на корема си и внимателно разтегна лице в усмивка. Лили мина на крачка от стареца, който вече не вдигна поглед, здраво се беше захванал с франзелата, промуши се покрай Спиро и излезе на пропуканата, наклонена площадка.
         Инстинктивно вдигна ръка между светлината и лицето си. Навън беше ярък септемврийски следобед, слънцето се промушваше през клоните на тополите и огряваше гъстите зелени бурени в задния двор. Глъчката от улиците се отразяваше от стените на съседните къщи и достигаше смекчена, но реална като на пробуждане. Колко внезапно й се струваше това завръщане, сякаш беше отсъствала месеци, а не дни. Запресмята на ум: тук беше дошла в нощта срещу събота, после още една нощ, когато ядоха поничките с крем и се смяха до побъркване на историите на Шамана, още една нощ, когато май направи нещо с оня, дезертьора, който черпи всички със стаф и снощи. Значи три нощи и два дни, без днешния. Последните спомени се прескачаха в главата й като в някакъв безумен карнавал. Още преди да се озове в клошарската бърлога; нощите с Милен из парковете и капанчетата, горчивите свади, бързите напивания, когато успееха да се докопат до някоя бутилка, шамарите и ритниците, които си раздаваха. После той цивреше с глас в скута й, после още обещания, клетви, заплахи... И после отново шамари. И накрая, когато наистина побесня и й сцепи веждата. На някакъв дрислив ученически купон, където никой не ги познаваше, двама го дърпаха, а той продължаваше да я рита...
         „Къде мислиш да ходиш?“
         Спиро беше седнал на зеленясалия бетон, изглежда се бяха застояли. Лили погледна сгърбената избеляла рубашка пред нея, очуканите кубинки, които се клатеха под ръба на площадката и това отново я върна в черно-бял филм. От онези, класиките, вечно младите, които, откъдето и да ги завариш, винаги гледаш докрая, докато музиката свърши заедно с надписите и започне някое тъпо предаване за много възрастни.
         „Ще се обадя на един познат. Случайно да имаш жетон?“
         Спиро вдигна рамене вместо отговор. Кой знае колко му бяха дошли до гуша такива като нея. Някои бяха оставали седмица-две, после си бяха тръгвали. Като нея. Може би после са се прибрали у дома и са започнали нормален живот, забравили кретенските изпълнения, излекувани, заякнали... Но не всички, някои сигурно са оставали, после са се местели от едно място на друго, крали са, друсали са, първо еуфорично, после редовно, после отчаяно като нея, пребивали са ги, умирали са в градинката, в чужд апартамент, на улицата, или дори там, вътре, в полусрутената къща в центъра на София. Или в друга подобна. Беше извадила късмет, че Спиро я намери, просната току до канала между Лъвов мост и „Ботев.“ С тия озверели бездомни псета... Не че тогава имаше нещо против да умре, даже точно обратното, но не и да я ръфат кучета. Чак това - не.
         Едно тополово листо се спусна, удари я отстрани по шията и увисна отпред на ризата й. Беше се забило с дръжката между две копчета. Тя го взе, промуши дръжката му в илика на горното копче и забеляза тъмните едри петна от засъхнала кръв по лявата страна и ръкава на ризата. Стресна се от мисълта, че не се беше виждала в огледало от сумати време. Прекара пръсти през късата, червеникава коса, изтри ъгълчетата на клепачите и опипа лицето си. Отстрани на челото имаше подутина, която още наболваше. Разтвори широко шала, прегъна го на две по диагонал и го заметна през раменете си така, че краищата му паднаха на гърдите и закриха изцапаната риза. Беше наистина красив шал с мастилени дантели и ръчно пришити, небесносини карета в различни десени: цветя като снежинки, листенца, избухващи и угаснали звезди и разни други фигури. Сигурно беше много стар, такива вече не се виждат, но съвсем, съвсем запазен. Откъде го беше намерил Спиро, така и не разбра, но когато й го подари, хорицата ахнаха. И се държаха с нея като с принцеса. Да им се неначудиш, отрепки уж, а толкова мили. Поне тогава, де.
         Протегна ръка и потупа Спиро по рамото:
         „Хайде. Мисля да хвана тролея. Ти накъде си?“
         Спиро качи едната обувка на цимента, подпря се с ръка и се изправи.
         „Накъде да съм? Ще те изпратя.“
         Обиколиха къщата покрай стената, пресякоха двора по тясна, утъпкана през бурените пътечка, прекрачиха огънатата, съборена мрежа и през отворения вход на съседната кооперация излязоха на улицата.
         Беше към края на работния ден, автомобилите ръмжаха, спираха една зад друга в колона, изчакваха да се включат в булеварда. Хората се блъскаха по тесния тротоар, задръстен от паркирани коли, влизаха и излизаха от магазините и отново забиваха в посоките си. Крачеха един след друг, Лили отпред, понеже нямаше място да вървят заедно. Понякога спираха, за да се разминат с онези, които идваха насреща. Лили поглеждаше към Спиро, който се обръщаше с гръб към стената и дръпваше до себе си ръждивата рамка с две колелца от детска количка, която издаваше клошаря. Чак сега забеляза дупките в мръсното поло под рубашката и вкоравения, мазен блясък на панталоните му. Минувачите не подозираха, че двамата са заедно, разминаваха се с Лили и предпазливо заобикаляха бездомника. Едва на ъгъла преди подлеза Лили забеляза, че някак си беше избързала на десетина метра напред. За по-удобно, да не се бутат. Не, че се срамуваше от него, просто не искаше хората да си мислят глупавите мисли. А и кой знае как изглеждаше. Между нея и стареца хората се блъскаха, заобикаляха колите и се разминаваха странишком. Тя застана до калника на мръсна, червена кола, размаха ръка и викна:
         „Идва тролей. Ще го хвана.“
         Спиро вдигна поглед към нея, после натам, накъдето сочеше ръката й, накрая разбра, вдигна ръка за сбогом и се усмихна.
         Тя се втурна надолу по стълбите, пресече тичешком подлеза, изкачи се от другата страна и скочи между затварящите се врати.
         Докато тролеят потегляше, успя между раменете на другите пътници да зърне фигурата на Спиро, който бавно потъваше в подлеза. Обърна се напред и срещна спокойния, съсредоточен поглед на пълна жена с кожено палто, седнала с лице към задната част на тролея. Жената я зяпаше съвсем открито и Лили почувства старата рана на несигурността и презрението, после се изплаши от вида си, докато накрая, по непроменения поглед отгатна, че жената разглежда шала. Май се беше прехласнала. Този шал. За принцеси. За нея. Сигурно няма друг такъв. Но защо? И за какво му трябваше на Спиро да се прави на рицар, на поклонник. Та тя не му е никаква. Не им е никаква. Добре, че най-после се беше разкарала. Отрепки. Навлеци. Цял живот навлеци. Лили преглътна и се опита да не мига. Прозорецът срещу нея се разми и автомобилите заплуваха в него като големи цветни риби.