1.
В мислите ми се лутат и ме мъчат ненаписани писма.
В сърцето ми се лутат и ме мъчат неполучени писма.
Приятелите - пръснати далече.
Пространствата мълчание до там.
Обезверените пространства, дълги, онемели.
Коне по тях се скитат с онемощели гриви.
Преди, омаяни и запъхтели от сладостта да са свободни,
конете не познаваха юзди, седло и ремък,
писти, надпревари, ритници в глезена, гонитби.
Те стъпкваха теглото, наречено "обвързване с пагони".
Те бяха уморени, ала пъргави изгори на треската
да са на воля в игра с вятъра, да са единство със звездите -
тези тъжни свещници все така големи и все още там сред
овосъчелите планенти върху потъмнелия светилник на небето.

2.
Ние никога не сме били каварелийски коне.
Ние бяхме коне не еднакви на цвят, не от раса,
не всички тренирани, не дотам окумуш,
незакичени срещу уроки по пътя.
Губещи подковите си из павирани третоари,
с бясна пяна по устните при смрадта от отсичането на тополи.
Ние бяхме коне кога мирни и тихи, кога разбучани отрови;
посред кълчищата намирахме брод, комшулук измежду дворовете.
Потропвахме, похапвахме хляб и сено, душата на блудния син,
и поемахме нататък, нататък по пътеките марсови,
към марсианците, които, вярвахме,
живеят сговорно, охолно и много.
Ние бяхме коне и тичахме заедно
из мириси на окосени любови, на разбунени огнища
и на разтопени снегове, течащи по склоновете.
Ние не бяхме кавалерийски коне.