Облак облака прегръща в кръг.
Бялото е най-непостоянно - с един замах
чайките го превръщат в синьо.

Небе без край, море без дъно.
Но само в обятността на кладенеца
мога да видя небето кръгло
и да повярвам на дълбочината.

Дим от пясък скрива шиповете на морските котки.
Не бива да се плаша - те не са по-остри
от пипалата на други неща край мен.
Не е ли луната обла, само защото е отдалечена?

Искрят без трепет звездите зад атмосферата -
търсят въздуха да ги обърка.
Един ъгъл събира светлината им в омаята на заблудата,
изтъкана от един паяк.
И паякът тръгва с лъчите на дълго пътуване.

Тъкмо тръгнах напред,
а забравих да гледам нагоре.
Рано ли е да си правя сама път?

Аз съм само прилеп в стая,
обляна от лъжлива светлина -
и еднодневката го разбира.
Жили истинската светлина
и мракът се усамотява.

Сипе се облакът по гърба на морето.
Едно дете рисува шапки
                                             на облака
                                                       чайките
                                                                 небето
                                                                           дим