Всеки получава своя перфектен телефон още с раждането си
(и почти веднага проговаря именно по него).

        Сигналът, че вратата се отвори, а след него гласът на момичето, нахлуващ в деликатната тишина на аптеката.
        – Нали и ти го видя какъв беше… – изглежда от доста време вече говореше по телефона – Даа, и аз си знаех, че не трябва да си губя времето... Ама нали беше петък.
        Русият й смях заглушава поръчката на някаква лелка за кордерон или нещо такова.
        – Чакай само секунда, че тука влязох в една аптека.
        Момичето приготвя усмивката, с която се харесва на всички и направо подава банкнотата:
        – Добро утро, едни хапчета за след секс.
        – Спешни контрацептиви Ескапеле? – опитва се да бъде на висотата на обичайната си лексика аптекарят, въпреки изненадата от липсата на всякаква деликатност (още повече, че тая работа обикновено я вършеха сгафилите момчета).
        – Е да, де – за повече убедителност момичето пуска в ход въпросната усмивка и веднага получава кутийката заедно с рестото и касовата бележка. Слага всичко в чантичката си и продължава да бъбри по нежното си телефонче докато сигналът на вратата не притихва всичко.
        От другата страна на витрината аптекарят вече си е представил цялата картинка – първо усмивката, след това уж невинните танци, няколкото силни питиета, общото такси, където са започнали всичко, пълната с похот стая… и тихите гузни стъпки накрая, които свалят целия грим от тази напудрена с очаквания петък вечер. После естествено идва сутринта и задължителните мерки, за да бъде сигурна, че никога повече няма да има нещо общо с въпросната бройка. И всичко се оказва толкова лесно – просто се отбиваш в първата аптека, подаваш една банкнота и в замяна веднага получаваш извинителната бележка на Ескапеле или някаква подобна индулгенция.
        Хората пред гишето се завъртат един след друг и не му оставят повече време за момичето. Идват други, които също изпитват някаква слабост и търсят лекарство, което да ги облекчи. Няма как аптекарят да обръща внимание на всеки – когато човек работи с много хора, той свиква да се обременява с точно толкова информация, колкото му е нужна, за да си свърши работата и спира да има каквото и да било желание да се рови из тайните на другите.
        Същевременно някой пуска календара на fast forward, дежурствата се завъртат едно след друго и съвсем скоро и последната частица спомен за момичето ще бъде изгубена. Точно тогава обаче, точно в единайсет вечерта на някаква малко по-скорошна събота, момичето проблясва с някаква приятелка покрай витрината, за да се върне само секунда по-късно и да закове лакирания си показалец върху звънеца на нощното гише.
        – Едни презервативи. Съвсем щяхме да ги забравим.
        – По-големи. – добавя приятелката й и двете веднага се заливат от смях.
        Аптекарят успява да я познае, въпреки различния грим. Със сигурност и този път ще остане анонимен – хората, които работят зад гише никога не оставят впечатление за себе си. Те съществуват само до толкова, доколкото могат да ти свършат работата. Те не са тялото си, нито пък лицето или табелката с името им – те са просто опаковката, която ти подават (евентуално и рестото с касовата бележка) плюс задължителните любезности като например:
        – Заповядайте и приятна вечер. – едва им казва и токчетата им вече са зачаткали нататък по улицата към всичко интересно тази нощ.
        Отново fast forward, този път доста по-продължителен. За да запълним времето, си разказваме за аптекаря. Ако, когато преди пет-шест години започваше с фармацията, някой му бе казал, че ще свърши зад това гише, той сто процента би му се изсмял. Дори щеше да го напсува, ако не бе на кеф от снощи. А ето го сега – заповядайте, приятна вечер и после само й чува токчетата. Сдухана история, мислил си е неведнъж – работиш, за да живееш и живееш, за да работиш. Смяна след смяна; кредит след кредит; вноска след вноска...
        Разбира се, в дългите нощни дежурства си е мислил и за по-хубави неща – за гмуркания в Червено море (един приятел му бе разказвал как е ходил зимата), за голяма къща с камина и лабрадор (пуши до огъня и гали кучето), дори за мачлета в неделя както едно време (и после бири с приятелите)... За усмивката на момичето, за скапаната й служебна усмивка (следващият път ще я заговори, пък да става каквото ще).

        Превъртаме и следващите пъти, в които естествено нищо подобно не се случва и пускаме нормалния ход на събитията едва няколко години по-късно.

        И този път аптекарят я познава, но странното е, че наместо чантичката й, тя носи четири торби с покупки от съседния магазин – картофи, домати, лук, кисело мляко, кола от 2 литра, пакет тоалетна хартия... Просто не може да повярва, че за онова момиче всичко това е възможно. Добре, че поне не е с анцуг. Подава му рецепта:
        – Добър ден, ето докторката е написала как се казва, че не успях да го запомня.
        Аптекарят прочита нервния докторски почерк, обръща се, взима една кутийка контрацептиви и я подава през гишето.
        – Заповядайте и приятен ден.
        – Приятен ден и на вас. – плащайки му отвръща тя, после помъква отново торбите, излиза на тротоара и се качва в чакащата я отпред кола. Приятелят (мъжът?) й подкарва надолу и скоро се изгубват от рамката на витрината.
        Точно, така – винаги се стига до тук, ядосва се аптекарят – скапан планиран секс след новините. Едно време какво момиче беше само! А сега – приятен ден и на вас като няква лелка! Без смях, без да може да зачатка с токчетата – напълно изпразнена. И дори в момента да е доволна, мисли си аптекарят, така никога няма да бъде щастлива. Все едно е на успокоителни.
        Като казва успокоителни, нещо му хрумва, но веднага си казва, че не е възможно. После почва да го човърка, че няма право да се меси, че това е ревност, че от това нищо няма да се промени, но в крайна сметка се решава. Разбира се, че е възможно. Доста пипкава работа е, но все някак ще успее.
        Цяло дежурство ровичка из кутийките и сравнява блистерите. Най-после намира едни витамини, които са същия цвят и големина. Едва тогава започва трудната част, защото ако искаш никой да не се усети, не бива да пипаш станиола. Всъщност, хапчета може да се сменят само по един единствен начин – със страхотни нерви:
        С много тънко ножче (още по-добре е скалпел) трябва да изрежеш в самата основа пластмасовата шапка на всяка една таблетка от блистера, като внимаваш да не се смачка. Звучи лесно, но и едно трепване на ръката, едно кривване или запъване означава, че цялата схема трябва да започне отначало. Един блистер има 21 гнезда, което значи, че трябва да успееш да направиш 21 последователни успешни опита. Излишно е да казвам колко време му трябваше, за да докара поне едно добро отрязване. За 21 последователни минаха най-малко десет дежурства, да не говорим колко блистера похаби. Клиентите само гледаха от другата страна на гишето и се чудеха за какво е целия тоя боклук и бъркотия.
        Когато все пак свърши с отрязването, смени таблетките с витамините и започна с лепенето. Поставяш хапчето върху оголилия се станиол и с пинсетите се опитваш да върнеш пластмасовата шапчица на предишното й място. Лепилото стяга за секунди, така че имаш право само на един опит. Едно леко изместване и цялата работа с рязането е отишла по дяволите. Напрежението е толкова голямо, че между всяка операция му трябва поне един час почивка, за да утихне треперенето в ръцете. 21 гнезда означават две пълни дежурства, но накрая има чувството, че може да сглоби и цял робот. Остава само една лека магийка, с която полира пластмасата и блистера лъсва като нов.
        Тук въобще няма нужда да превъртаме, защото момичето идва направо на следващия ден. Пак торби и пак изнервящо прилично държане. Аптекарят е леко нервен, когато взима в ръцете си приготвените хапчета (и сигурно дори и тя можеше да го забележи, ако поне малко се интересуваше от нещата в отсрещната страна на гишето). Всъщност се оказва изненадващо лесно – просто подаваш една кутийка и казваш дежурните любезности. После цял месец чакаш посятото да покълне, нали така се казваше.
        Защо си мислеше, че това ще изкупи пропуснатото? Понякога го беше срам, понякога се развикваше на някого, който нямаше точно стотинки, понякога просто затваряше по-рано и отиваше да пийне...
        Месец и нещо по-късно тя идва за теста. Личи си, че има нещо, защото пуска усмивката, както едно време. Когато подава опаковката през гишето, аптекарят все едно държи живота в ръцете си.
        – Дано всичко да е наред. Заповядайте.
        За първи път тя го поглежда.
        Благодаря – казва му момичето и токчетата й зачаткват към вратата.