Не може поне веднъж да не сте се чудили защо табелката при последния завой преди село Самоводене, Търновско е тъй гротескно смачкана. Отговор на този въпрос дава една едва ли не забавна история, която започва с уговорката между Оги Шашмата и Дидо Мастъра. Предполагам, че вече си представяте как след поредната разпивка с размерите на княжески гуляй, една сърцата част на местната сплотена общност решава да оставят своята следа в родното село. Случката обаче е леко по-различна.
        - Ела, бе, казвам ти, - убеждаваше Оги своя приятел. - На събора в село винаги става яко шоу¹. Айде, моля те! Само ти можеш да ни закараш, пък толкова искам да им покажа пежото. Ако не дойдеш, ще трябва да се блъскам с влака и ще ми съсипеш цялото приятно изкарване.
        - Не мога. Имам работа. - неуклонно отказваше Мастъра, което накара Оги да изкара от ръкава и най-силната си карта.
        - Ако искаш да знаеш, Лафчис и Кенара също искат да дойдат.
        - Ш'о не ми каза т'ва от самото начало? Ако е така, идвам и аз.
        - Чудесно! - каза Шашмата и почна да се чуди как щеше да убеди онези двамата да се съгласят.

        И така, на следващия ден четиримата съученици вече задружно псуваха колоната от ТИР-ове при Долни Богров, която току-що изпреварваха по магистралата на път за селото на Оги. Скоро след това, обаче, неповторимият младежки хъс за надпревара във времево-пространственото измерение се изтощи и Мастъра закова на осемдесет, един истински жест, целящ заслужен прием в руслото на Нормалните шофьори. Е, предполагам, че трябваше да се вземе под внимание и фактът, че това бе едва второто му междуградско каране.
        Именно поради тази незначителна подробност, до Ябланица майката му го бе търсила цели четири пъти. Разговорите, които до един завършиха с "И да внимаваш!", постигнаха само увеличение на сметката за телефона, защото шофьорът на веселата група така или иначе си беше изключително съвестен (и непоклатимо отказваше да си направи още няколко глътки от водката).
        Планинските вериги се редяха с неповторима живописност и пежото вече три часа пълзеше по черната асфалтова опашка на незнайния звяр, докато осевата линия най-накрая не го отведе при разклона за Самоводене.
        - Завий тук, Мастър - посочи Оги и след това малко по-несигурно продължи: - Абе, аз на тия от селото съм им казал, че съм бил взел книжка... та искам да ме видят как я варкам тая бракма. Ш'е стане ли да се сменим? То не е много. Пет-шест завоя и сме там - каза Шашмата, сякаш се извиняваше за неудобството.
        - Нямаш грижи, братле - шофьорът-титуляр с готовност му отстъпи волана.
        Оги врътна ключа, натисна педала, дръпна лоста и даде газ. Цилиндрите се изпълниха с бензин, буталата го притиснаха, той се самозапали и така колелата отново се завъртяха по асфалтовата повърхност. След споменатите "пет-шест завоя" в нашия разказ отново се появява и тайнствената (все още изправена) фигура на въпросната обозначителна табелка. Четиримата ни познайници обаче едва ли успяха да й обърнат подобаващото внимание.
        Именно на завоя, където беше поставена, Шашмата изгуби контрол над забързалите се колела, пежото поднесе, попадна в канавката, бутна табелката и, заедно с целия свят, започна опасно да се преобръща из близката житна нива. След лудостта на секундите смачканото до неузнаваемост метално тяло на пежото в подозрително спокойствие спря на покрива си. Натрошени стъклени семена се засяха в чернозема, докато все още въртящите се гуми разсейваха дима, излизащ заплашително от двигателя.
        Изкривената табелка сякаш се наведе още малко, за да види какво се бе случило с катастрофиралите пътници. С изненада и облекчение тя установи, че по чудо те се бяха отървали само с някакви си драскотини, синини и няколко набъбващи в общия шок цицини. Същите чувства изпитаха и селяните от събора, които веднага след като бяха чули грохота на катастрофата, се притекоха на помощ.
        Пръв сред общия хаос се свести Оги, който огледа окаяното състояние на пежото, неговият подарък за навършеното пълнолетие.
        - Трябва да видим как ще го оправим. Най-важното, момчета, е нашите да не разберат, защото ще ми откъснат главата.
        Кенара пък беше почервенял от яд.
        - Ти луд ли си, бе? - крещеше той на Шашмата. - Заради твоето глупаво каране си съсипах любимата риза. 50² лева съм дал, ей! - продължаваше Кенара, докато разглеждаше раздраната си блузка.
        От някъде докараха трактор, за да измъкнат обърнатата кола, а Лафчис започна да негодува:
        - Гледайте! Пцту³ - каза той и се опита да се изплюе. - Не мога! Пцту. Пресъхнала ми е джуката. Тази катастрофа така ме стресира, че... Ужас! Сега цял живот няма да мога да плюя. - изведнъж осъзна Лафчис. Интересно защо, но никой не прояви каквото и да било съчувствие.
        Хората не бяха дошли само за тъй нареченото "шоу", а наистина искаха да помогнат. Именно поради това, под ръководството на дядото на Оги колата вече беше обърната и вързана за трактора, който тъкмо подпали, когато телефона на Мастъра просвири с изнервящо весела мелодия.
        - Пристигнахте ли вече?
        - Ъъ… Да. В селото сме. Дядото на Оги ни посрещна. - смотолеви Дидо.
        - Внимателно ли кара?
        - Да, майко. С не повече от осемдесет, както ми каза.
        - Сигурен ли си, че не лъжеш? Мъчно те чувам. Какъв е тоя шум? - продължаваха да валят въпросите.
        - Някакъв трактор бучи на полето.
        - Всичко е наред, нали?
        - Да - потвърди Дидо и след като се замисли повтори - Да, наред е. Всички сме добре.
        Той наистина не излъга нито веднъж.

        Може би, когато някой ден майка му (неминуемо) се зачудеше защо онази табелка при село Самоводене, Търновско е тъй гротескно смачкана, Мастъра щеше да й разкаже.

---

¹ Особено, когато има повечко ракия. [горе]
² Как го каза така с цифрите, не ми стана ясно. [горе]
³ Звукът, издаван при неуспешен опит за плюене. При успешен звукът е доста по-богат и струва ми се, че би трябвало да се изписва нещо като Хххлъп - пцтюшшш - шльоп. [горе]

върни се | продължи