Един стар вестник бе захвърлен на масичката до телефона и сега се чувстваше мокро¹. Чувстваше се мокро, най-вече защото знаеше какво беше да се чувстваш сухо, а след като оня коч с качулката на "DC" си разля чашата, определено вече не бе същото.
        Но, моля ви в името на добрите отношения между хората и вестниците, не оставайте с погрешното впечатление, че у Кънчеви от десетия се отнасяха лошо към вестниците. Ни най-малко - просто там сега, и моля проявете разбиране, се бе развихрил в цялата си цветуща сила младежки купон.
        Този факт обясняваше тежкото положение не само на вестника, но и на две разнебитени настолни лампи, недопустимо голямото количество новопоявили се петна, счупената брава, полуизкъртената врата, както и всеобщата бъркотия в апартамента. Определението за добро прекарване рисуваше именно такава картина, което ни дава достатъчно основание да обявим купона на Жоро Кънчев по случай осемнайсетия му рожден за страхотен.
        Басът на стерео уредбата неумолимо и безспирно мореше нервите на изстрадалите съседи. Равноделният ритъм упорито настъпваше, продънвайки главите на всички присъстващи и те много се забавляваха. Наистина, с чашка(и) в ръка, полюшквайки се (според нас-тоящите си възможности) заедно с музиката, безспирно смеещи се, те смело и решително се приближаваха към състояние, гарантиращо утрешния агресивен махмурлук.
        Уви, днес нямаха късмет, защото бедствие от световно значение се стовари с пълната си сила върху апартамент 107 от десетия етаж на блок 53. Всякакво пиене свърши, а денонощният беше вече затворил², но пък беше твърде рано да си тръгват. Нивото на всеобщото настроение и опиянение бавно започна да спада, което заедно с проявената от баса милост и особен вид разбиране създаде положение, предразполагащо към по-смислени и заинтригуващи разговори. Първият, който ви предлагам звучеше горе-долу така:
        - Ей, Боби!
        - А? К'во бе, Радо?
        - 'Аре да хо'иш да земеш некво поркане. Ше дел-неме кинтите, споко, нема да се вътриш.
        - А шо не хо'иш ти, пък аз ше ти дам за една мента.
        - Е-е, брато, ти на мента ли се кефиш. Аре да пием вино.
        - Еми мо'е, ама трябва да е два литра и половина.
        - Ош'е по-яко, ама 'аре ела с мене, шот' сам не ми се ходи до Диавената, шот' нали денонощния долу е затворен.
        - Ми уао [хубаво], ама аре да събереме и от другите нек'ви пари, че да донесеме повече пиене.
        - Мо'е, мо'е, братле. Къде е Жорката да го питаме и него?
        Нека и ние да го потърсим с надеждата, че ще дочуем нещо по-интересно и смислено. Намираме го на широкия балкон в компанията на полупълна³ бутилка бира (каширана предвидливо). Там бяха още и оня с качулката на "DC", Филип Рошавия⁴, с когото Жоро седеше на един чин в училище в редките случаи, когато и двамата едновременно присъстваха в час, както и Катето, което беше едно изключително симпатично момиче, но повече за нея може би ще разберем по-късно. Настройваме си слуха и чуваме как Рошавия тъкмо сега питаше Геша:
        - Абе, Жорка, ти къде ще ходиш, като завършим? (Двамата приятели вече бяха станали дванадесети клас и щяха да се разделят с училището, което те обичаха като краве сирене "Витоша".)
        - Защо питаш, бе Рошав? Нали се разбрахме, че след бала всички ще ходим в Созопол. Аз няма да се огъвам за това.⁵
        - Не, бе, в Европа или в Америка? - при тези думи Качулката и Катето се обърнаха.
        - Какво "в Европа или в Америка"?
        - Е са' какво се правиш на дърво. Още ли не си решил? Аз залагам на Германия, щото там е безплатно. - и Филип погледна към звездите, които, той беше почти сигурен, тайно го подкрепяха за добрия избор.
        - Ама си плащаш спането и храната - намеси се информираната Качулка, но Катето не каза нищо, за раз-лика от Рошавия, който продължи:
        - Аре, бе, Жорка, кажи къде ще ходиш да учиш?
        - А-а, ти т'ва ли ме питаш, бе? - Жорката най-после стопли - Ми, в Софийския.

        - Е!? Ма ти в България ли ще стоиш? - искрено се учуди Филип, а после заедно с останалите двама дискретно се подсмяха с по едно "Хъ-Хмъ".
        - А вие какво искате, бе балъци? - Жорката изведнъж се разпали - Да ходя да им приставам на някакви си там и да оставя тука семейството и приятелите?
        - Ама приятелите ти - прекъсна го Качулката, - ще сме там.
        - Значи не сте ми приятели! Какво? Да ви виждам по Нова година и в най-добрия случай, ако имате пари за две пътувания до България, да ходим и на море през лятото.
        - Ами Интернет. Ще си пишем. - отговори Рошавия в последен опит да защити бъдещото им сърдечно приятелство. Катето все още мълчеше
        - Какво по-точно ще си пишем?
        Жорката многозначително се изплю през балкона.
        - Аз - продължи той, - оставам тук, защото искам да усещам живота истински. Разбирате ли ме, бе?
        - 'Аре стига с тая поезия, бе браточка? Много добре ги виждам колко истински живеят и нашите, и вашите. Не мислиш ли, че ей т'ва е кофти. Иначе и аз мисля, че България си е най-добрата страна.
        - Аз не знам дали е най-добрата страна, обаче съм напълно сигурен, че е "най-нашата". Нали така, Кате?
        Катето му отвърна, но преди да чуем какво имаше да каже тя, нека ви разкажа, каквото успях да науча за нея. Тя наистина беше едно изключително симпатично момиче и този неоспорим факт в ни най-малка степен не бе убягнал на Жорката. Именно днес, в деня на неговия осемнайсти рожден ден, той възнамеряваше да прекрачи поне първото стъпало. И ето сега тя щеше да го подкрепи и …
        Но уви, както много често става, действителността зашлевява (почти инстинктивно) своите груби шамари точно когато си най-неподготвен и този факт намери пълно потвърждение в думите на Катето, които ние вече можем да чуем.
        - То, Жоро, ти си прав - предпазливо почна тя, - обаче аз не мисля, че там е толкова зле, колкото ти казваш.
        - Хххъ? - изражението на Жорката в този миг отлично показваше как изглежда ударен с мокър парцал оптимист.
        - На мен брат ми е в Мюнхен вече две години и половина - гордо заяви Катето, - и казва, че си прекарва много яко.
        - Радвам се за него - троснато каза Жорката.
        Той се изплю още по-многозначително и се прибра, тряскайки балконската врата. Рошавия и Качулката обаче не му обърнаха особено голямо внимание и заинтригувани от "приказната" съдба на брата на Катето почти едновременно я попитаха заинтригувани:
        - А той как успя да се уреди?

* * *

        Влизайки в хола, Жорката се насочи към Боби и Радо, които току-що се връщаха със своите драгоценни покупки. С бързи глътки Жорката скоро пресуши предложената му бутилка мента.
        Прибра се в стаята си, извади от чекмеджето лист и химикалка, седна и почна бързо да драска нещо върху невинната хартийка.
        Заспа на бюрото. На сутринта го събудиха острата жажда и безмилостният махмурлук. Опитвайки се да си припомни какво точно го бе докарало до тук, той видя надрасканата хартийка. Позна почерка си и с учудване прочете редовете на някакво стихотворение:

Ние сме тук, но всъщност сме там и от коя страна сме вече не знам. Искаме много, имаме малко - всичко на нас ни се струва тъй жалко.

Ние сме тук и живеем в измама, че по-лошо от тука никъде няма, че от пързалките на големия свят всеки става стократно богат.

Там обаче само работа има (без абсолютно никаква рима). Без маска и без грим⁶. Без декори или режисьори.

И не във филми ще живееш… Чакай, бе! Защо ми се смееш? Или ме мислиш за наивен глупак? Време минава. Ще говорим пак.

---

¹ Нали го знаете това чувство - страниците ти омекват, мастилото ти почти се е размило, нещо ти тежи отвътре и всичките ти статии вече наистина не стават за четене. [горе]
² Той работеше NON-STOP, но само от 9 до 21 часа. [горе]
³ Да живее оптимизмът! [горе]
⁴ Викаха му така, защото ходеше винаги с шапка. [горе]
⁵ - А ти па само смей пък за това да се огънеш - едновременно си помислихме всички присъстващи. [горе]
⁶ Ей, и уроците си бил научил. [горе]

върни се | продължи