Бърза бързоструйна Струма,
тайна в хладна гръд таи.
Теодор Траянов

I.
Анматрапетът

        Срещаха се едва за втори път и почти веднага заговориха за времето, което от където и да си го погледнеш не беше на добре.
        - Този март месец направо не може да бъде истински. Миналата седмица, помниш ли какво време беше - истинска жега. Тя даже и джанката пред входа взе, че цъфна. На мен оттогава ми се е приходило на море, да ти кажа честно. А сега такъв нечовешки студ и такава веявица - как стават тези неща просто и идея си нямам.
        Без решителни действия, надали щеше да се разведри работата, така че реши да го кара направо:
        - Добре тогава, ако искаш да не стоим навън, ами да те водя направо към анматрапетът, то така или иначе май ще се заформи някакво събиране там. Хем ще те запозная и с останалите аверчета - големи симпатяги са, така да знаеш.
        - Чакай, че не разбрах - какъв е този „анпатрамет", някакво заведение ли?
        - Не, съвсем не. Така просто се майтапим с моите съквартиранти, защото в апартамента, дето живеем винаги е такъв хаос, че даже и буквите са разбъркани. Нали знаеш - ергенска работа. Добре, че има и едно момиче - Струма се казва - та да ни оправя нещата по наема и всичките останали сметки и простотии, че иначе яко го закъсвахме. Ако ти кажа например, че в момента нямам представа колко души живеят у нас ще ми повярваш ли? В нашия анматрапет все някой идва за по седмица, все някой се мести или пък заминава по света, а след някой и друг месец вземе, че отново цъфне пред вратата - абе пълна лудница с една дума¹. Само Струма винаги е в час колко души са налице. Аз знам само, че имаме 6 легла, 2 дивана и 3 спални чувала и, че ако някой се задържи три месеца е задължен да вдигне купон по случая. То всъщност тоя купон днеска е именно заради това.
        - Хм. Хубави традиции си имате вие.
        - Абсолютно. Плюс това то да беше само купона - цял ритуал сме си измислили.
        Първо са тостовете, а като останат два пръста от първата бутилка ракия човекът, дето празнува, полива с нея палмичката в хола. Това си е нашето духане на свещички, така да се каже. Едва когато свърши тая работа, той получава възможността да си издълбае името на входната врата. Ако щеш ми вярвай, обаче почти не е останало място вече - цял летопис сме скалъпили. Само за палмичката ми е малко притеснено, защото май към анонимните алкохолици ще я записваме вече, ама какво да се прави :)
        :) - отвърна му на усмивката тя. Каквото и да си говорим, колкото повече наближаваха анматрапета , толкова повече обстановката си се разведряваше.
        - Ами щом при вас е толкова весело, да взема да разпитам момчето, дето днеска ще празнува. Ако си издаде тайната как е издържал толкова време, след три месеца като нищо може и аз да вдигам купона, а?
        - По принцип сигурно може да стане, обаче по-добре да не питаш точно Серьожата. Неговата история си е леко шантава. Повече работа сигурно ще ти свърши Струма - нали ти казвам тя е единственото момиче, което успя да ни изтърпи всичките ергенлъшки изпълнения.
        - А какво пък толкова шантаво е направил този Серьожа, че аз да не мога?
        - Човекът спа най-непоколебимо и с ни най-малкото неудобство две седмици поред под масата в кухнята.
        - Под масата? Как така под масата?
        - Ами така. Каза, че ще го направи и сигурно още щеше да го прави, ако не беше Струма да се смили над него. Виж, той Серьожата е от Минск и не знам по какъв точно начин се е оказал тука, обаче преди три месеца аз лично го видях как седеше насред улицата върху сака си - пиян- залян и видимо чужденец. Опита се да ме заговори на руски нещо, обаче аз само отделни думи вдявах и кимах на посоки. Чак като ме почерпи от шишенцето си почнах да му разбирам и се оказа, че бил го закъсал здравата и нямало къде да спи. А то студено навънка, направо не се трае. Даде ми още веднъж от шишенцето и това беше достатъчно, за да ме убеди да го подбера към анматрапета. Така де, към два през нощта отиваше тогава - можеше ли да направя друго. Като отидохме у нас гледам - фрашкано с народ, никакво място няма за Серьожата, даже и на пода. Онзи обаче почна да ми сочи към масата. Аз ужким тръгнах храна да му нося и докато се усетя той се беше намъкнал под покривката вече, усмихна ми се и каза, че под масата било просто идеално за него и за секунди се унесе. След седмица Струма му намери някаква работа като хамалин, от която той много се зарадва, а след още една го изкара почти насила изпод масата (защото й пречило на яденето) и му даде един дюшек, за който той ни вкарва някакви пари и досега.
        - Тук ли живееш - прекъсна го тя, защото вече влизаха в някакъв вход.
        - Да, да - на петия етаж.
        На петия етаж обаче нямаше никаква следа от купон и не се чуваше никаква музика. Всичко й се стори доста подозрително и тя с основание почна да се ядосва колко лесно се беше хванала.

=> => =>

        - Бе, ти в ред ли си? С какъв купон ме занимаваш! Свърши се тая. - бяха първите думи на някакъв негов съквартирант. - Точно Серьожата да си напише името на вратата и довтаса тука хазяина да си искал наема, щото с цели две седмици сме се били забавили. Аз му викам, че т'ва не е възможно, щото ние парите на Струма сме ги дали от сума ти време и че тя винаги до сега е била абсолютно точна с плащанията. Обаче нямаше как да я намерим да я питаме, щото телефонът й беше изключен, а и никой не я беше виждал от поне два дена. Онзи пък като се озъби и като почна да вика, че изобщо не го интересувало какви лъжи сме му разправяли и че ако ще и на Дунава да сме ги дали парите той повече и без това не можел да ни търпи врявата. Абе с една дума ще трябва да палим джапанките от тука.² - беше последното, което той каза преди телефонът му да иззвъни с мелодията за получаване на съобщения, която беше невъобразимо весела и никак, ама никак не се връзваше.

II.
Маранята от зимата

        Когато е февруари и от лампите продължава да вали сняг, най-вероятно единственото нещо, което може да я стопли са спомените от лятото. И те се завъртат пред очите й точно както снежинките около прозореца. Ето го албума от морето, ето я и любимата й снимка, на която са двамата при скалите на Созопол. (Много се харесва, когато е с повече тен, а пък точно на тази тука изглежда направо върха.)
        Хубаво е лятото, мисли си тя, хубаво е и още как. Въобще, тоя студ и сняг на никого не е притрябвал³. Само да дойде юли и веднага тръгват за морето. Тая година ще е добре, ако пообиколят южното крайбрежие - толкова много спомени за толкова много места я теглиха нататък. Снимката при скалите например е от миналогодишната почивка и буди в паметта й всички онези страхотни дни и нощи, които прекараха заедно.
        Едва ли обаче си спомня как онази мида издраска петата й, как първите два дена изгоря „на презрамки", или пък как новите й сандали й направиха пришка. В Несебър също е доста приятно (особено когато случайно завали и сергиите с търгашите се изпокрият.) Сигурно е забравила как едно момченце изсипа цял тон пясък върху кърпата й, как, докато се разхождаха по брега, една вълна се вдигна толкова много, че успя да изпръска целия й багаж, или пък как онези с „Кукуруза-царевейшън-молим" не спряха да й надуват главата по време на цялото летуване. И на Слънчев бряг ще отидат - може ли да го пропуснат. Трудно ще си припомни обаче и как на няколко пъти фотоапаратът им засичаше, как се оказа, че не е взела зарядното за телефона си, или пък как в онзи ресторант им надписаха сметката поне с десет лева, а той изобщо и не се усети. А от колко време не беше спала на палатка. Един-два дена на Арапя щяха да й дойдат идеално. Нямаше да си спомни колко много се дразнеше, когато той оглеждаше богатата плажна изложба на монокини, нито пък поразително големия брой нахални гларуси в дискотеката. Приморско също не беше за изпускане.
        …Жегата в колата. Парещият пясък по дюните. Никога не беше слизала чак до Синеморец⁴. Мяучещата котка под прозореца на квартирата. Стоплената минерална вода. Вечерното му натряскване и сутрешния му махмурлук. Едва ли си спомняше и разговорите им какво щяха да правят през зимата („Тая жега на никого не е притрябвала" - казала бе тя). Надали бе запомнила и онзи зноен следобед, когато, излежавайки се на плажа, бе замижала и се бе опитала да си представи колко приятно щеше да бъде, ако дюните наоколо всъщност се превърнеха в преспи от сняг…
        Но все пак, нека самите ние да си припомним, че сега е февруари, всяка кола вече се е сдобила с новия си снежен калпак⁵, а лампите изобщо и не са си помислили да спират с разпръскването на зимната виелица. Именно заради всичко това, единственото нещо, което тя в момента може да си спомни е колко приятно си бяха изкарали те двамата на морето.
        И със сигурност най-много й се ще вятърът навън да издуха по възможно най-бързия начин месеците, защото с идването на юли ще си дойде и той и тогава лятото им ще започне.

III.
До юли

        Донякъде се радваше, че автобусът потегли, защото, ако още малко беше погледал през прозореца как отдолу му махат жена му и детенцето, сигурно и до сълзи можеше да го докара. Пък и беше някак си неудобно, понеже седеше на вътрешната седалка и трябваше непрекъснато да се пресяга през момичето до него.
        - Хубаво детенце - каза тя, когато семейството му се изгуби някъде из отдалечаващата все по-назад навалица на автогарата.
        Точно в момента изобщо не му се говореше с когото и да било и само смутолеви едно сбръчкано „Има такова нещо", заби поглед пред себе си и млъкна. До Испания имаше достатъчно място за приказки, но сега още не му бе дошло времето. Все пак дори не бяха минали Калотина.
        Пресичането на границата обаче не промени кой знае колко положението и то си остана точно толкова мълчаливо, колкото и преди. Да не говорим, че къщурките край шосето си бяха все същите и че от радиото все още си струеше „Хоризонт" с всичките му новини за пътната обстановка в страната, повишаването на цените на телефоните и не-знам-си-колкото хектопаскала в центъра на София. След час обаче сигналът почна да прекъсва и някъде из дефилето на Нишава съвсем се изгуби.
        - Ето тук за мен вече България наистина свършва. - обърна се той към момичето.
        - Май наистина имате право. Явно доста често пътувате насам, щом сте успели да го забележите.
        - Ами последните три години е все така - каза с усмивка, но после въздъхна дълбоко и чак тогава продължи - Честно казано, когато за първи път потеглях нататък, смятах, че това щеше да ми е първото и единствено пътуване, защото нямах абсолютно никакво намерение да се връщам. И документите си ги имах уредени, и всичко. Бях помъкнал даже и жена ми с детето. Въобще - смятах да си се устроя като хората, а после - мед и масло и поне половината кралство :) И то горе-долу така си се и получи. Само че си нямате, ама наистина си нямате представа колко отвратително тъпо се почувствах, когато след шест месеца моят юнак взе да говори с мен на чист испански. Без нито една думичка български дори! Не знам, може би и грешно да съм постъпил тогава, ама още на следващата седмица го натоварих заедно с майка му обратно към България, независимо колко много ми струваше.
        - А защо и вие не се върнахте в такъв случай?
        - Защо ли наистина. Ами, ако някога вземете кредит като този, с който аз се завлякох, ще разберете защо. Бая пари ми се бяха събрали за връщане. Но нищо - сега ми е останало още съвсем малко и надявам се, че през юли за последно ще се друсам с тия автобуси обратно към България. Всъщност и вие заради работата ли сте тръгнала?
        - По-важно - усмихна се Струма - отивам при приятеля си.
        - Тъй като гледам как се бяхте стреснала на границата, май пътувате за първи път нататък. А приятелят ви- и той ли е отскоро, ако не е тайна?
        - Съвсем не. Доколкото знам вече пета година е извън България.
        - И чак сега отивате при него?
        - Е, все пак аз го познавам едва от миналото лято.
        Погледна през прозореца разпъпилите се дървета край пътя и продължи, но с някакъв различен тон, все едно говореше повече на себе си отколкото на него:
        - Знаете ли, явно понякога нещата наистина се получават както наистина би трябвало да бъде, струва ми се. Първоначално, това нашето си беше една най-обикновена морска забивка. От онези, за които не си струва дори и да си спомняш. Еднодневка, мислех си, и нищо повече. Обаче това „нищо повече" си ни държи и двамата и досега, въпреки че той се върна в Испания още през есента и че от тогава само сме се чували по телефона. Ама когато миналата седмица светна слънцето и градът почна да се стопля, а на мен ми беше по-студено от всякога, просто не знам какво стана. Прещрака ми нещо, както и на вас сигурно ви е прещракало, когато детенцето ви е забравило българския. И както вие казахте - „независимо колко много ще ми струва" - реших да отида в Испания, макар и да нямах почти никакви пари за пътя. Взех обаче назаем от съквартирантите ми - не беше никак трудно, имайки предвид, че те все още не знаят за това… Което всъщност ме подсеща - дали ще бъде проблем, ако ползвам телефона ви, защото сигурно вече доста съм ги притеснила.
        Естествено, в случая той не успя да схване какво точно имаше предвид, но не сметна за нужно и да задава повече излишни въпроси, ами просто й услужи. Под натиска на пръстите й, бутоните почнаха да изписват на екранчето безумния правопис на латиницата:

Sajalqwam za naema, no otivam na
more v Barcelona. Nadqwam se, 4e
mojete da me razberete. Adio do july!

---

¹ Да не говорим, че в „пълна лудница" думите са две, което значи, че работата наистина беше съвсем объркана [горе]
² Вече казахме, че работата е наистина объркана, когато вместо една думите се две, тъй че просто не знам колко объркано може да бъде, когато те набъбнат до седем, както стана тук [горе]
³ Трябваше да замине с него за онази работа в Испания, както й беше предложил. [горе]
⁴ Виж, до Черноморец бе ходила безброй пъти [горе]
⁵ Скроен по последна мода, разбира се [горе]

върни се | продължи