Оградете вярното
Оруел ще почине през 1984 г.
Да / Не

        Непременно трябва да ме вземете, - четеше се в писмото - най-вече защото съм страшно вещ в тая работа с наблюдаването. Почнах още като малък, наред с всички деца от блока - знаете я тая заигравка с биноклите. Наистина се зарибих обаче десетина години по-късно, при това съвсем случайно. Един ден телефонът вкъщи нещо се скапа и в крайна сметка се оказа, че винаги, когато набирам някого, линиите неминуемо се смесваха. От начало яко се дразнех, карах се с всички, дето ми се мешаха, но най-вече с ония от "Повреди", които през ден човъркаха по линиите и все нищо не можеха да оправят. След седмица обаче вече изобщо не ми пукаше. Напротив, даже ми стана някак забавно и когато скучаех, вдигах слушалката и почвах да слушам разговорите на другите.
        Какво да вземе от пазара; кога да вземат да се видят; да бърза да си пусне телевизора, че давали мача; да не бързала да приготвя яденето, щото той бил имал работа; нямала днеска време да се видят и т.н. Имаше един особен чар, състоящ се в същинската простота и обикновеност на разговорите. Беше като да отидеш в чужда страна и изведнъж да се сепнеш и да разбереш, че и там играят футбол, при това със същите правила. Нямаше нищо необичайно, нищо нагласено, въобще - нищо интересно (в стария телевизионен смисъл на думата).
        След месец вече страшно се бях увлякъл и прекарвах по цели часове из оплетените телефонни линии. И представете си - точно тогава техниците да вземат да оправят повредата. Наместо благодарности, отново отнесоха цял куп ругатни. Тъй де, бяха избрали възможно най-неподходящото време, за да се мешат в личните ми работи.
        Впоследствие се оказах в състояние на истинска абстиненция, но добре, че точно в тия години изгряваше зората на Мрежата и скоро някак си успях да се съвзема. На първо време почнах да се ровя из форумите. Тук обаче съпоставката с едновремешните римски площади съвсем не е на място. По-скоро, четейки изскрибуцаната латиница, все едно седях на мраморните редове на някой амфитеатър¹. На екрана всеки излизаше със своята си маска и (почти съм убеден) с добре заучени обръщения и отговори. Именно заради това всичко вървеше далеч по-зле отколкото с телефонните разговори и всяка вечер гасях компютъра, заричайки се повече да не се занимавам с тия жалки наподобявания на истинско общуване.
        Най-накрая обаче упоритостта ми се възнагради. Един ден изнамерих двама, дето се уговориха да се видят "на живо". Той щеше да носи вестник, тя - жълт чадър, а аз - цялото си любопитство. В сладкарницата тя почти не яде, щото уж била на диета. Почти и не говори - и двамата изпитваха някаква особена неловкост, понеже хем знаеха толкова много един за друг, хем до днес нищо не си бяха казвали. Накрая съвсем се умълчаха и притеснено почнаха да барабанят с пръсти по масата. [Май се връщаха към писането.]
        Така или иначе впоследствие никога не случих да наблюдавам подобна среща, но за сметка на това скоро Мрежата изкара куп нови предизвикателства на сергията си. От всичко най-много ми се щеше да мога да надникна поне в капчица от неспирно сипещия се световен порой от електронни писма. Един приятел, дето страшно ги отбираше тия работи, тръгна да ме учи как да влизам в чуждите пощи. Трябваха ми почти две години, за да мога да схвана цялата шашма, но определено си заслужаваше, защото самородната обикновеност неизменно бе налице. Няма смисъл да навлизам в повече обяснения - смятам, че точно вие най-добре знаете за какво иде реч. Не мога обаче да не се изкуша поне да споделя с вас най-любопитното писмо, което някога съм изчовърквал. И досега си го спомням дума по дума :

        Здравей,
        Много се зарадвах, като видях, че си ми писал. Сега, макар и с леко закъснение, реших да ти отговоря. Аз съм добре. В работата също няма никакви проблеми. Ти как я караш? Дано всичко с теб да е наред. С нетърпение ще чакам да ми пишеш пак.
                                 Искрени поздрави от всички

        Ако е истински ценител, човек надали би могъл да иска повече. Както и да е, с годините защитата на електронните пощи значително се усложни и в крайна сметка ми се наложи да насоча усилията си другаде - например към ровичкане из самите папки и файлове на хората. Точно по това време почнаха да изграждат т.нар. "местни мрежи" между отделните компютри, което страшно улесни наблюдателските ми набези. Тръпката отново бе налице и това продължи повече от година. Един ден обаче почнах да разчовърквам компютрите в комшийската ни мрежа. Сепнах се, когато открих, че съдържанието на папките и файловете по никакъв начин, макар и бегло, не можеше да ми подскаже, за кой от съседите ми ставаше дума. Няма да крия - от тогава спрях да се занимавам с Мрежата. Явно животът във виртуалния свят никога не можеше да бъде напълно истински и обичаен.
        Впоследствие отново тръгнах да се занимавам с телефонните връзки, които междувременно вече бяха минали на ново ниво - мобилното. Известно време се чудих дали имаше начин разговорите да бъдат прихващани. Нямаше. Тогава ми хрумна друго и така тръгнах по дискотеките. Там си набелязвах някого (обикновено доста разсредоточен от даровете на нощния живот), издебвах го, докато танцуваше и в крайна сметка му чорвах телефона. Излизах навън и преглеждах грабнатия трофей. Задължителното "Мама" при номерата в Указателя, куп картинки за екрана, мелодията на най-пресния хит и т.н., но преди всичко получените и изпратените съобщения, на които можех да се наслаждавам с часове. Нямах обаче толкова време - трябваше телефоните да бъдат връщани, преди някой да се е усетил.
        Като цяло всичко винаги минаваше действително гладко, което пък разпали дързостта ми. Даже почнах и аз да пиша по някое и друго съобщение. Разбира се, винаги нещо безобидно от рода на "Как си?" или пък "Спиш ли?". Веднъж дори върнах телефона в прилежащия му джоб, но след час отново го взех, за да видя дали ми бяха отговорили. Грешите обаче, ако си мислите, че в крайна сметка ми се размина. Не мога да кажа точно колко души ме погнаха оная вечер, но едно е безспорно - биха ме, както даже масло не се бие.
        Като ми махнаха конците и гипса, реших да отворя фото. Хем прехраната да си изкарвам (доста го бях закъсал с това мое наблюдаване), хем пък на воля да си разглеждам безбройните снимки, дето щяха да ми минават през ръцете². Всъщност, с това се занимавам и до днес.
        Наскоро разбрах за вашето предаване и мисля, че идеята да показвате ежедневието на обикновените хора е наистина похвална. За мен обаче наблюдаването е едно строго лично изживяване и със сигурност буквално ще се побъркам, ако трябва да го споделям с милиони други погледи. Единственото, което би ме спасило, е да отида от другата страна - т.е. самият аз да стана наблюдаван. Смятам, че моят безкрайно богат опит би ми помагал да върша точно това, което зрителите ще търсят да видят. В заключение, именно заради всичко казано до тук, искрено се надявам, че ще бъда избран за участник във вашето безкрайно вълнуващо (т.е. напълно обикновено) предаване и с нетърпение ще чакам отговора ви.

        След като прехвърлиха и тази молба за участие, отговорниците по подбора се спогледаха делово.
        - Е? Как ти се струва?
        - И тоя няма до го бъде, естествено. - дойде с нараснала вещина отговорът. - Вярно, че е леко чалнат, обаче не може да разкаже нищо интересно… за себе си. Давай по-нататък.

---

¹ Добре де, нека бъде Пловдивския. [горе]
² Изводът е ясен - един-два "бушона" и веднага ти "светва" доброто хрумване. [горе]

върни се | продължи