Може би най-странното време, в което един град изпада, е ранната лятна сутрин. Именно тогава (за да бъдем по-изчерпателни - някъде между шест и шест и половина) светът наоколо във възможно най-голяма степен отговаря на описанието "застинал"¹. Светофарите премигват трицветно, но нито една кола не се вслушва в наставленията им, защото коли просто не се движат. Само от време на време минава някой от първите рейсове и, сякаш за да потвърди цялостното усещане, в него се возят едва един-двама още придремващи пътници. Колкото до будките за вестници - те сигурно ще заработят всеки момент, но за сега единствено близката хлебарницата е отворила врати, от които излиза мирисът на безброй претъпкани палети с наистина топъл хляб.
        Но най-странното за навикналото на безразборно буйния градски живот око безспорно е фактът, че според височината и силата на слънцето сега би трябвало да е поне единайсет и половина, защото лъчите си бумтят с пълна сила.² А то всъщност още не са свършили новините в шест, чиито единствени слушатели най-вероятно са съвършено ранобудните птички. Птичките, които така и не спират да обсъждат новостите от живота с безкрайното си подсвирване и чуруликане - песни, (и тука всъщност е цялата врътка)които макар и безспирни, могат да бъдат чути единствено и само именно в ранното утро на лятото.
        Нека обаче да оставим за малко утрото и птичките, за да се върнем към вечерта и змията.

        Едно непрестанно увиване и усукване бележеше движенията й. Тя неуморимо пълзеше нагоре-надолу, шмугваше се наляво или надясно и постоянно набираше все по-бясна и по-бясна скорост. На всичко отгоре всеки неин умел ход всъщност я правеше още по-силна и могъща. Едрееща постоянно, на Коста му ставаше все по-трудно да я държи под контрол и да внимава да не би да не си захапе опашката. Именно в това обаче се състоеше и цялата тръпка.
        Общо взето, Змията беше любимата му игра (колкото и странно да звучеше това за един трийсет и пет го-дишен мъж) и почти нямаше делнична вечер, в която той да не сядаше в хола и да не я разджиткваше на телефона си. Разчиташе изцяло на заучените движения и рефлексите и почти го караше на автопилот. Толкова се съсредоточаваше, че блокираше напълно за всичко, освен за това дали да натисне копчето за надясно или за наляво. След цялото натягане през деня надали имаше нещо по-успокояващо.
        Особено след ден като днешният, за който по-добре изобщо да не ви разправям, че толкова много нерви ще ви дойдат определено в повече (а нали почнахме ужким със сутрешното чуруликане все пак). Единственото, което в случая е нужно да знаете е, че когато искате да приключите някой особено неприятен и изнервящ разговор, по-добре е да не замеряте с телефона си картините по стената, защото най-вероятно всичко ще се разхвърчи на съставните си части (наедно с рамката, разбира се).
        Само змията оцеля и Коста най-после успя да я открие на екранчето на телефона на жена му. И така, той отново си разджиткваше разгембен на канапето и даже почти се беше поуспокоил, тъй като току-що минаваше дванайстото ниво. Именно тогава обаче цялата игра изключи, щото жена му получи някакво съобщение. Не че си позволяваше да й се бърка в работата, но сега просто не можеше да не се поинтересува кое прецака неговата змия.
        Izmisli si nqkakvo izvinenie (znam 4e 6te uspee6) i ela pri Fontana v 9:30.
        Чук. Мощен пневматичен чук, батка, а Коста се чувстваше като току-що откъртеното парче асфалт. От колко ли време му се върти тоя номер? Искаше му се да е някоя нейна приятелка, но второто съобщение си беше повече от ясно:
        I si izhvarli talkovnite re4nici, 6toto taq no6t za parvi put 6te razbere6 iztinskoto zna4enie na dumite udovolstvie i strast.
        И вече на остроумни се правим, така ли? Е, сега толкова побесня, че просто нямаше идея от къде да започне. Точно в този момент задачата му се улесни значително, защото жена му влезе в стаята. Пред съвършено неразбиращия й поглед той изригна с цяло гърло, че била получила съобщение, как какво съобщение, бе, не се прави на заспала, да не мислиш, че не ми е ясно на мене всичко. После се опита да се разправи и с невинната машинарийка, запращайки и нея към стената. Този път обаче телефонът не успя да се взриви на съставните си части, защото изстрелът бе поет от канапето (и така резултатът за деня бива изравнен, макар и с леко нечиста игра). За сметка на това външната врата понесе цялата отговорност на създалото се положение и при трясъка й дръжката остана в ръцете на Коста. Е, в крайна сметка точно нещо тежко и метално никак нямаше да му бъде в излишък, имайки предвид, че се беше запътил към онзи нещастник при Фонтана.
        [Колкото до жена му - струва ми се, че ще трябва да се провери из речниците дали именно изразът "да мигаш на парцали" най-точно би отразил положението й.]

        Вися на Фонтана (стиснал здраво дръжката, естествено) почти час, но освен някакъв клошар никой друг не се навърташе наоколо. Накрая с някакво такси дофтаса жена му и каза, че съвсем се бил побъркал от тая неговата работа и поне да пуснеш тая проклета дръжка, че ме плашиш. Коста обаче не искаше и да чуе, даде на таксито двайсетачка и да ми се разкарвате от очите най-после.
        Сега, правете му сами сметка, срещата беше за 9:30, жена му дофтаса към десет и нещо, значи до шест сутринта, когато отново се срещаме с Коста, този път на някаква пейка в центъра, на него са му се събрали около седем часа и половина активно и пълно изтрещяване с всичките му аксесоари на летния нощен живот. От една страна на уравнението са басовете на някакво безумно техно, което още отеква в тъпанчетата му, от другата страна е същото онова настойчиво чуруликане, за което вече стана дума в началото. Несъотносими са обаче количествата на алкохолни изпарения, в сравнение с относително скромното наличие на свеж утринен въздух.
        Въздух, който рязко се вмирисва от приближаването на някакъв клошар. Коста надига разфокусираните си очи и май че успява да съзре същият онзи бездомник, който се въртеше около Фонтана преди не-знам-вече-колко време. Цикълът става пълен, щото онзи вади някакъв телефон (увит във вестник!).
        - А бе, да те питам, шефче, гледам, че ги разбираш тия работи. Може ли да ми кажеш що не ми дава вече да пращам съобщения?
        - Хахви съобшения, бе пичш? Шуваш ли се хво говоричш? - истинско чудо е, че нашият човек изобщо може да произнася някакви звуци.
        - Чувам се, как да не се чувам. Нали откакто го намерих тоя телефон вчера, ти знаеш ли колко съобщения съм изпратил, а сега нещо ми писука и вече не ще. Пък да знаеш все какви едни такива завъртяни ги измислях…

        Сигурно изобщо няма нужда да ви обяснявам, че докато Коста най-после успя да стопли какво именно бе станало, бурното чуруликане отдавна вече беше надвикано от ежедневната градска шумотевица. Единственото, което в случая може би е нужно да ви кажа е, че чак до късния следобед птичките не спряха да обсъждат случката с катастрофиралото миналата вечер такси. Шумът на града обаче се стелеше върху им, както и най-безкомпромисната цензура не би го сторила.

---

¹ Не "настинал" - настинал е през зимата. [горе]
² Почти като в солариум. [горе]

върни се | продължи