- Ами да ви разкажа, защо да не ви разкажа. Пък и нали чак от София сте дошли за тая ваша статия. Само че мислите ли, че наистина ще е интересна и че ще искат да я публикуват, както сте я замислили. То сега толкова важни неща стават у нас, пък и по света изобщо, че докато опрете до мен, сигурно бая време ще мине.
        Нищо де, щом ме питате за хобито, с което толкова време вече се занимавам, няма да взема да мълча, я. Всичко значи почна, като бях студент в София. Ако трябва да бъда честен, станах колекционер съвсем случайно. Просто се получи така, че за една седмица ми попаднаха в ръцете цели четири паспортни снимки на иначе абсолютно непознати хора. Първата беше в някакъв изгубен портфейл, друг път изтекла транспортна карта, после някакво погрешно проявено каре паспортни снимки на някой си военен, а накрая и една обгорена шофьорска книжка. И именно така ми щукна - нали хората все нещо събират - защо пък аз да не почна да събирам снимки за документи. От онези, на които не трябва да се усмихваш, а да гледаш право в обектива, да внимаваш да не мигнеш и задължително да си държиш раменете изправени. Голяма страст ми стана, честно казано, пък скоро и приятелите ми почнаха да ми помагат. Така, за четири години студентство имам съб-рани може би около двеста-триста снимки, подредени в албумчета и всичко останало.
        Нали знаете - човек, като държи на някого, винаги си носи неговата или нейната снимка у себе си. Сега наскоро се замислих за това и открих, че съм събрал толкова много снимки, може би защото държа на хората изобщо. Пък и точно тези снимки винаги играят ог-ромна роля в живота ни - човек ги ползва за сума ти неща - като се почне от бележника и ученическата карта и се стигне до всевъзможни паспорти, визи, досиета, регистри и какво ли още не.
        Като се прибрах от София, вече ми беше далеч по-трудно да продължавам с тая моя страст, защото нито толкова приятели имах да ми помагат, нито толкова места за търсене на изгубени документи. По всичко си личеше, че без някаква промяна колекцията ми съвсем щеше да овехтее. Така се случи обаче, че след няколко години отворих едно фотостудио на главната и това ми даде възможност да продължа със събирането на паспортни снимки, но този път правени от самия мен.
        С времето това моето си стана като един жив архив, дето има една приказка. Пък и доста пълен - хората почнаха да ме знаят и при другите колеги вече почти никой не ходи, ако ще е за паспортни снимки (пък и доста евтино ги правя в интерес на истината). Едно време винаги се стараех да разхубавявам хората, щото я за работа ще им потрябва, я за пред някое гадже. Обаче веднъж идва един човек, доста близък ми беше и за него именно страшно много бях изпипал снимката, ужким винаги весел, ама тогава влиза ядосан. А то да вземат да не го пуснат на границата, щото изобщо не могли да го познаят. От тогава взех да не се старая толкова. Пък и то за такава снимка, дето те представя какъв си, май почти никога не се получава човек себе си да хареса. (А това защо е - още не го знам отговора.)
        Като казах за границата и се сетих. Понякога идват хора при мене и от където и да ги погледнеш - личи им, че се стягат да заминават. А и повечето така и не пропускат да се похвалят. То от нашия град, без да преувеличавам, може би половината поне от младите се изнесоха. Техните снимки не стоят при останалите, ами ги заделям настрана. Между живите и мъртвите, ако мога така да се изразя. Гледам, че не схванахте, затова да ви обясня.
        Разбира се, всяка снимка, дето съм я снимал, плюс името на човека, си ги пазя в компютъра в три различни папки (то сега с тия цифрови апарати всичко става съвсем фасулско). Така, да не казвам голяма дума, ама почти всички в тоя град си ги имам вече вътре записани. За някои, ако са се снимали по няколко пъти при мене, мога дори да кажа колко са се променили през годините. Имал съм случаи някой дядо да дойде със снимка от преди трийсетина години, та да се види и най-важното - да се запише, че почти не е мръднал оттогава. (Мръднал е разбира се, ама може ли човек друго да каже?)
        Та, както вече казах, снимките ги разпределям в три папки. В първата са всички, дето съм ги снимал и които все още мога да ги видя по улицата. А аз много обичам неделите да се разхождам по улицата, да запомням по десетина лица (може дори и да ги снимам), а после като се прибера, да си преравям снимките и да търся въпросните хора сред всичките останали файлове.
        Във втората папка, както вече казах, са тия, дето са заминали. Тях съм ги отделил, за да не се бъркам, щото така или иначе тях по улиците не мога да ги видя. Демек - хем са живи, хем някак си не съвсем.
        И третата папка остава за хората от некролозите. Интересно е между другото да се отбележи -дали ви е направило впечатление, че там обикновено се слага именно паспортната снимка. (Поради което като снимам възрастни хора, винаги съм някак си далеч по-отговорен и внимателен.) И да ви кажа хич не е лесно - хич не е лесно да ги премествам от едната папка в другата, обаче мога ли да направя нещо друго.
        Ами, честно казано, това е в общи линии всичко. Сега освен да си изберете няколко снимки за илюстра-ция, друго не се сещам. Пък дано хубава да стане статията в крайна сметка.¹

---

¹ А в крайна сметка статията наистина стана хубава и като доказателство за това най-вероятно може да се приложи фактът, че когато настана време да се варят компотите и лютеницата, на едно детенце изрично му беше забранено да завие бурканите за баба му с вестника, съдържащ въпросния репортаж. [горе]

върни се | продължи