Нека не се караме, моля те да спрем.
Ако не се караме, ще се разберем.
из "Химн на независимите преводачи"

        В началото на всичко, въпреки цялата съпътстваща задължителност на този израз, беше дъждът. Тук в никакъв случай не става дума за почерняващи облаци и прекалено много светкавици от небесния фотоапарат на Всевишния, а за специалитета от Албиона "ръмене по английски"¹. Антон и Наталия, които току-що бяха излезли от входа на техния панелен мастодонт, с изненада се сблъскаха именно с въпросната лондонска дантела от фини капки и подобаващ дял студ, падащи от безкрайно сивото небе върху строените като на парад редици на ЖК-то.
        - Ще се върна за чадър - заяви Антон още преди решетката на външната врата да се затвори.
        - Недей. Ние да не сме от захар - отговори му Наталия с възможно най-еманципирания тон.
        - Ние да не сме женени от два месеца. Много добре те познавам: след десет минути пак ще ми мрънкаш на главата защо съм бил забравил чадъра.
        - Като толкова добре ме познаваш, поне не научи ли, че е лош късмет да се връщаш обратно до вкъщи.
        - В такъв случай, по-добре изобщо да не се прибираме, а? - твърдата логика бе в основата на математическото образование, което Антон бе получил в университета.
        - Ако обичаш, запази си тъпите остроумничения за приятелчетата. - продължи гугукането.

        Според установения обичай следваше младата семейна двойка да продължи с милите думи още дълго време, но Антон реши да запази романтиката за по-късно и без повече "остроумничения" се качи в чакащия асансьор. Когато вече бе стигнал до средата на втория етаж, от партера глухо проехтя загубилият всякаква грубост глас на Наталия, който молеше "съкровището си" поне да не забравя да се завърти три пъти около себе си като заключва. Тя много държеше на такива дреболии. Веднъж му се наложи да прекара колата през всевъзможни тесни и разнебитени улички, защото някакво измършавяло улично коте бе прекосило пътя им, за да прерови кофата на съседния тротоар.
        На закачалката до двойно укрепената входна врата с някакво неосъзнато очакване висеше един прекрасен оксфордски чадър, който Антон грабна веднага, а след това отново превъртя ключа, за да затвори. В крайна сметка, това негово движение остана единственото подобие на завъртане, защото той нямаше абсолютно никакво намерение да се води по акъла на жена си и да угажда на всяка нейна приумица.
        И тъй, когато отново слезе долу, Антон разтвори чадъра с движение на пълно самодоволство и покани жена си под шапката му. Тя се съгласи без излишна суета, защото междувременно дъждът се бе усилил, което си беше действителна заплаха за разруха на усилията, прекарани по време на старателното гримиране.
        - Опа, извинявай, че те настъпих - мястото под оксфордския чадър бе твърде малко. - Всъщност ти така или иначе не си си лъснал обувките.
        - Поправи ме, ако греша, но ако ги бях лъснал, ти пак щеше да ме настъпиш (математически отговор и това си е.)
        - Ако смърди, не знаеш ли? - по лицето на Наталия грейна ученическо удовлетворение от добре отправена обида към другарчето, но миг след това отново се върна изражението на омъжената жена и тя загрижено се обърна към своето "съкровище" - Зави ли ти се свят?
        - Извинявай, нещо не те разбрах.
        - Казах: Не ти ли се зави свят, като се завъртя три пъти около себе си, когато се върна за чадъра?
        - Ама ти наистина ли мислиш, че като се качих, си губих времето с тия твои небивалици!? На мен поне мозъкът все още не ми се е вбабичосал.
        Вижте, понякога човек не се усеща какво говори².
        Антон усети отново подметката номер трийсет и седем и половина върху нелъснатите си обувки. Този път обаче не последва извинение, може би защото бе нарочно или пък може би затова, че междувременно Наталия се нахвърли към него с подобаваща безпощадност. Цялата й реч, разкрасена от достатъчно много обстойни обяснение и обръщения, изпълнена с несравним патос и отвращение както към конкретната постъпка на мъжа й, така и към пропадналото мъжко съсловие като цяло, се проточи доста дълго и в крайна сметка можеше да се съкрати до следните няколко точки:
        1. Това не били глупости, а мъдростта на народа, събирана от извечни времена - всичките суеверия били изпитани от опита и неволята на хората...
        ["То от толкова мъдрости сме на тоя хал" - бе отговорът на Антон.]
        2. Сега щял да види, като го оберат.
        [И без друго, тя вече го била ошушкала.]
        3. И поне веднъж не можел ли да направи нещо, за което тя изрично го е помолила.
        [Не било вярно - миналата седмица не гледал мача, за да ходи на онова снобско гости.]
        4. Въобще, какво бил направил той за нея.
        [Направил й бил ютията.]
        5. Не заслужавал тя да му бъде жена.
        [И той понякога се чудел с какво бил заслужил подобно наказание.]
        6. И изобщо, защо трябвало да се омъжва.
        По точка шест Антон не се изказа, ами рязко смени тона.
        - Извинявай много - усмихна се самоукорително той - Аз съм виновен. Грешката е изцяло моя.
        Наталия поклати глава с поглед тип Разбира-се-че-си-ти, съчетан с Може-и-да-ти-простя.
        - Просто не трябваше да подценявам твоите суеверничения толкова много.
        - Прав си, трябваше да се завъртиш, както ти казах.
        - Не, изобщо не става дума за това. Помниш ли, че на излизане ме настъпи? Заради това стана всичко. - и той пак се усмихна, но срещна неразбиращия й поглед и й обясни с набъбваща вещина по въпросите, свързани със суеверията. - Ако тогава те бях настъпил и аз, никога нямаше да се скараме след това.
        - Разбира се, че щяхме. Та ние винаги се караме.

        - Защото аз никога не те настъпвам, когато ти ме настъпиш.
        И както винаги, математическата му логика изхождаше от неоспорими факти и беше блестящо защитена.

---

¹ За по-взискателните в менюто се включва и британски-изисканата кална гарнитура. [горе]
² Някои си обясняват това с липса на концентрация, но според мен те подхождат грешно към проблема. Именно заради високата концентрация," имену зъръдьи висуоката консенстрасия на алхохол в хръвта" става така, че в 11:30 ч. обясняваш на някакъв човек с жилетка, който незнайно защо си сметнал за контрольор, че няма да му плащаш никакви пари, докато не ти каже как се глобява нередовно куче, защото, зашшштоту се чудиш дали си заслужава да си купиш немска овчарка или пък някакво малко, дактил ли било, дракел ли, нещо такова, което си можел спокойно да си го носиш в пликче и ако искат да го глобят да им кажеш, че си носиш вечерята, а ако остане нещо, можело и за наденици, щото кучето много ги обичало... [горе]

върни се | продължи