В мазето си работи инвалидът,
гледам го вече години наред.
Понякога се случва хлапетиите да отидат
там
да позяпат куция съсед.

Той отваря и черпи децата с лютиви бонбони
и ги праща да купят ракия и евтин салам.
Донесат ли, отпушва шишето
и после го гони.
После пиянствува сам.

Ако се сетят,
сополанковците се връщат на другата заран,
до прозорчето му
стоят.
Той повдига резето и ги кани зарадван
да влязат и видят
как ставала тя.

Трака пресата,
а смолата се вие - димяща,
конвейрна,
конвоирана
пъпна връв.
Инвалидът работи,
а ръцете му сякаш
са оплескани с кръв.

Като дух от бутилка
се разраства съседът,
ръкомаха,
залита,
заканва се нещо,
брадат и космат,
а хлапенцата чакат и гледат
как човеците чакат и гледат
как човеците
ще се родят.

Ей ги,
излизат -
и всички еднакви,
еднакви,
еднакви човечета от найлон.
Все са отличници,
все космонавти,
всичките свирят на акордеон.

Боядисани в жълто, в червено, в кафяво,
те ще плъпнат
от сергиите
към летния ден,
за да бъдат поука и пример
и окото да радват -
че какво,
че са раждани в сутерен.

Оня кресва: - За другото
вашите мамички да ви разправят.
Те в тая работа са от мене къде по-добри! -
След това се  изсулват децата,
а вънка събират накуп
и изгарят
своите пластмасови братчета
и сестри.

С факли и викове
те танцуват край огъня,
чак додето
се огъне опитомен.
А долу, в мазето, отново
налива се оня
и си вика:
"И утре е ден!"
 
 
 
 

Георги Рупчев | Литературен клуб