До: cheshoboy@yahoo.com
         Неделя, 2007, Декември 2 22:16:21 ЕЕТ

         ти вярваш ли в комуникацията с отвъдното,
         вчера пуснах хайкуто за конкурса. хризантема и скакалец,
         изпърво ми се стори невъзможно да съвместя двете думи в едно хайку

         днес към един по обед седях до довара и се чудех как да подхвана къщната. първо го чух, но си помислих, че е халюцинация, после го видях. вече трябва да са изчезнали, да са измрели или да са се изпокрили, нали е декември. един скакалец, застана на половин метър от мен и не мръдна оттам дълго време. само се въртеше, засвири (то този звук дето го издават с краката си не прилича много на свирене, но какво друго да е), спре, извие се с лице към мен, погледа ме, пак се извие, и пак засвири. унесох се и затворих очи, спомних си, че в писмото си до теб си пожелах гинка да е с нас, когато не знаем накъде и се запитах, „а тя ще знае ли накъде. но те винаги знаят“, казах си и отворих очи, скакалецът спря да свири. огледах се наоколо, нищо, все едно не е имало скакалец. погледнах към небето, два самолета бяха направили огромен кръст с пушека си, не просто две пресечени линии, а кръст, сигурно си виждал.
         веднъж в софия пак така се беше разнесъл пушекът, че беше останал само кръстът, тогава бях в „иван рилски”, грижех се за баща ми. една жена стоеше до мен на терасата с детето си на ръце, болно от хидроцефалия. и тя гледа небето и ми вика, „ти правиш нещо“, и ми подава детето си. „нищо не правя, казвам й, какво мога да направя.” толкова много отчаяние и не само в болницата, и в града, навсякъде, не можех да понеса толкова много.
         оттогава почти не ходя в софия.

         утре ще чета постъпилото за конкурса хайку, твоите са жестоки, особено първото,

         До: pironska_gr@abv.bg
         Понеделник, 2007, Декември 5 11:28:31

         Здрасти Роси,
         Ти си се настроила много мистично. Моето мнение е, че наистина има много необясними неща, но за неподготвения човек е трудно да ги разбере. За мен самата поезия, изкуството въобще, са достатъчно мистични. Предпочитам да се занимавам с този тип мистика, някак по-ведро е, по-позитивно. Иначе и аз съм имал много особени случаи, когато загубих родителите си и други близки.

         До: cheshoboy@yahoo.com

         Не съм се настроила мистично. Аз съм си такава. Родът ми е такъв, ако това ще ти помогне да разбереш. За нас мъртвите са живи в сънищата, душите им са гадинки, диви животни, птици. Но не всяка и по всяко време, а когато ти се яви, когато ти заговори. Наистина е доста мъчително да се живее така, но мен просто си ме спохожда, не го търся, не го мисля. Идва си и си отива. Като поезията. Ако ти кажа, че съм чувала самодиви. Прабаба ми разправяше някога, че излизали по косене и като ги чуеш само трябва да затвориш очи и да се престориш, че спиш, играят хоро около теб и купите. Беше приказка, докато и на мен не ми се случи. Ветрове в главата ми.

         До:
         Monday, December 17, 2007 3:19 PM

         Знаеш ли, изпадам в странни състояния по време на публикация, по точно в деня, в който получавам известието, как да го обясня. Все едно ме няма, все едно съм отделена от тялото си, нищо не ми се прави, нервна съм, хората около мен ме дразнят, искам да бъда сама. Така беше, когато Олга ме извести за наградата, така беше и днес. По обяд обаче се улових и си казах, ако до довечера получа известие за хайкуто, значи е това. Нещо, което не може да се обясни. Пак мистерии.

         До:
         Monday, December 17, 2007 5:23 PM

         иска ми се и аз да мога да направя разказ, както другите ги правят. да си измисля сюжет, герои, да има фабула и т.н., просто фикшън, уви, моето литературно е от ежедневието, литература на ежедневието, нали имаше такова понятие, или това е нещо друго.

         олга е пуснала рисунка на дърво „Душа дерево“, “Tree-spirit”, написах й хайку,

         трънливо дърво,
         последен пристан по
         пътя към безкрая

         получи се малко а ла птиците умират сами, но това ми внушава рисунката й, или пък съм в такова настроение.

         До:
         Понеделник, 2007, Декември 17 17:57:33 ЕЕТ

         основа ли…, добре, че отговори. един вирус на шевролет ми пречи да изпращам писмата, надявам се и олга да е получила своето черновата са тези писма

         До:
         Петък, 2008, Януари 25 12:56:08

         чакам се :-), шегувам се трябва да се справя с абсурда, в противен случай не знам мисля, че зная на какво се дължат тези странни съвпадения. най-просто казано сбъркан живот. но ще намеря решение. имам един чичо дето само пише писма до разни институции, докато не му ги пусна, не ме оставя на мира. търсел си правата. последните бяха до здравното министерство и до министъра на правосъдието. можеш ли да си представиш за какви писма става дума. иска от министъра да разследва защо не му дават пари от телка за лекарства след като е военноинвалид. разболял се в казармата през 52-ра. викам му, „това не им влиза в работата, ще се посмеят и в кошчето“. намерих някакви адреси в нета и ги пуснах, препоръчани. оня ден ми вика, „министърът на правосъдието ми отговори“. наредил на ловешкия прокурор, а той на тетевенския да проверят случая му. „от здравното министерство още чакам отговор.“ странна работа, защо не са му писали направо, че това не е в тяхната компетентност.

         а името пол фри(й)ман, авторът на картината на корицата на моята бегония, в днешната отвратителна реалност се яви като убиец. картината е сюрреализъм смесен кубизъм или обратното, човешка фигура седи на черна маса в облаците с цвете до нея. много си я харесвам. не знам чия е идеята, издаде я румен леонидов, художник е сибилла шекерджийска, техническия редактор любица златарева. с румен и любица се видях, но сибилла… стана някак си набързо в онова хаотично време. румен леонидов се обади, че трябва да съкратя част от текстовете, защото след набирането не се побирали в 30-те страници, такъв беше регламентът на конкурса, до 30 страници. видяхме се за има-няма десетина минути на един тротоар в софия, той бързаше и аз набързо му казах какво да махне. после любица се обади да ида да си взема 300-те бройки от печатницата. angoboy. срещнахме се при халите. със сибилла никога не се видях. имаше ли я, нямаше ли я. стана така, че мина без премиера. от тази книжка се продаде един екземпляр в книжарница “Български писател”, ако не бъркам името, само там се съгласиха да вземат 6 книжки, от всички други книжарници ме върнаха, и от книжната борса също. раздадох ги.
         питах художници за пол фриман, никой нищо не се сети за него. в един американски филм главният герой беше пол фрийман - преподавател по творческо писане в затвора. по-късно като се сдобих с интернет открих четири човека с такова име - американски актьор, австралийски фотограф, музикант и артист сююреалист с някакви грозни метаморфози, които нямат нищо общо с рисунката на корицата. и в един момент някакъв си рейнджър полфрийман, дошъл тука и той не знае защо, убива ей-така, за нищо. като чух името по новините ми се стори познато. но откъде, не се сетих веднага за Бегонията.
         абсурдът няма обяснение, летиция тръсих и сибилла в нета, открих само името й, което се беше удължило и вероятно местонахождението й, сибилла шикерджийска-бенатова (филаделфия) сибилла е подчертала двете ро в името ми. оня ден случайно открих в едно японско хайку преведено на английски, че ro-ro (яп.) значи clear, cloudless

         До:
         Вторник, 12 февруари, 2007

         Пратил си ми известието на 8-ми, но ние тогава изпращахме едно дете. Загина миналия вторник, на 5-ти, при катастрофа. Само не ми отговаряй „ирония на съдбата“. Такава трагедия. Никому да не се случва. Не се минава ден без някой да даде душа по пътищата, а сме толкова малка страна. Имаше поличби, но как да знае човек къде, кога и как ще се случи. Усещаш я, смъртта, че витае около теб, тегли те. Много е особено това състояние. В тялото си си, но не го владееш. Погледът ти е някъде, невъзможно е да се концентрираш. И ги усещаш, като живи. Още се чувствам зле от това, че не отидох този ден да поизмета пред къщата на баба, а така ме теглеше натам. Дали това щеше да спре нещо. Или щеше да е само успокоение, че съм направила каквото трябва, макар че не е помогнало. Легнах си, и към три часа се обадиха за катастрофата. Роднинско дете, чичо му е техник в кабелната, при брат ми. Вечерта не можах да си намеря тубата за вода, на сутринта я видях до печката. Баба изкарва две години на 9-ти и си помислих, че е заради нея. Нищо не се разбра за тази катастрофа. Някой казват, че тръгнали да се надбягват с друга кола по пътя за Ямна, понеже там нямало полицаи, ученици от гимназията в Етрополе. И уж другата кола ги засякла, едно нищо и никакво завойче, излетели от пътя и уцелили единственото дръвце в полето. Огнян изхвръкнал, другите са се въргаляли с колата. И трите на място. Хората се молеха да не са се мъчили, но кой знае. Огнян са го намерили с откъснат далак и счупен крак. Казват, че изпълзял до пътя и нам починал. Момчетата от другата кола уж веднага съобщили в полицията, но явно не са спрели да видят има ли оцелели.
         Да беше чул как викаха дядовците му из двора. Тук хората не плачат тихо. Викат, да се освободят от мъката и да се слеят с душата. Да беше видял колко народ. Лицето на дедето светеше. И след транса, сънищата. Как иначе да се видиш с тези, които ти липсват. Преди погребението го сънувах, само като сянка, че иска да се върне, едно комшийче след погребението, го също сънувало и той му казал, че е ангел, същия ден Нина ми изпрати снимки на ангели, отговорих й, че в момента писмото й за нас говори много и че „нина“ в нашия диалект значи „майка“, тя ми отвърна „колко малко се познаваме“. Един ден преди седмините се присънил на една комшийка, казал й, че е жив, че не умрял. Това е, запълваш празнината и продължаваш.

         Родителите му непрекъснато му се караха да не се качва по коли, били им предсказали премеждие на тия му години. Този ден майка му нарочно го пратила за някакви ключове, само и само да не тръгне с другите, той вместо за ключовете…, едно друго слязло, той се качил … звъняла майка му по GSM-ма, но той давал заето.
         Две деца им починаха малки, това е третото. Остана им само едно. Щом Огнян е ангел, ще ги пази.

         Казват, че смъртта обичала хубавите. Предния ден отишъл при една жена от махалата да го подстриже. Като го подстригала се погледнал в огледалото и казал, „Ама аз съм бил хубав! Я виж какъв съм хубав!” Когато някой почине при нас огледалата в къщата се покриват, а „писаните булки“ на сватбите си някога са ги държали пред лицата си, докато са жумели. Близките му разправят, че няколко дни преди катастрофата Огнян сънувал свадбите на починалите си братя.
         Моюру за сега не може да окрие корените на тези обичаи. И това, че мъжете пускат бради, когато жалеят. Каза ми, че имало нещо подобно в Китай, но в момента не ми се говори за това.

---

Цитираните в текста писма се огласяват с писменото съгласие на техния автор Петър Чухов, дадено на авторката - бел. ред.