Един мъж, който в селото наричаха Съдията, ми се яви насън от отвъдното.
         "Съдията починал ли е?", попитах баща ми на сутринта.
         "Отдавна. Има две години." И без да му казвам разбра, че съм го сънувала. Имаше погребение.
         Съдията седеше на трапеза в къщата на Байчо, а около него деца, деца. Байчо, и той си отиде преди две години. Срещу Съдията седеше баба, сама и млада. Не я помня толкова млада.
         "Как е при вас?", плахо попитах аз.
         "Добре сме. Имаме си всичко."
         "Като сте вече там, не може да не знаете. Ще има ли апокалипсис?", попитах още по-плахо.
         "Хорски приказки. И без това сме много тук."
         Баба мълчеше.
         "А има ли Бог?", дали не прекалих.
         Съдията само се усмихна, а баба бавно избледня и изчезна.