на изложбата на социнвентара, там бях на…, там съм на… малка съм, още не мога да чета…, най-много ме зарадва Операта, все едно аз стоях в ъгъла… имаме Опера вкъщи, сега е на тавана, чака циганите…, малка съм, още не мога да чета, но мога да броя…, обичах го този телевизор и все питах майка "нали тук пише Росица", а тя винаги потвърждаваше "Росица пише", след което се захващах да броя буквите, а те все с една по-малко, о-п-е-р-а, пет, р-о-с-и-ц-а, шест, обяснявах си този недостиг с вълшебството на телевизията, трябваше да има някаква магия, макар че буквите на Операта бяха пет, там пишеше Росица, щом майка казва.

         Преди две-три години като епизод от миналото в един смесен магазин на село се появиха паста Поморин и крем Дунавски вълни, в старите опаковки - бяла и синя с непретенциозни надписи. Като ги видях първо се разсмях, после се замислих. Странно защо изпитах чувство на облекчение. Миналото напомняше за себе си по деликатен начин. След две седмицици и пастата и кремът изчезнаха и ни следа повече от тях, ни коментар. Съжалявам, че не попитах продавачката дали са се изчерпали и откъде са ги доставили.