БРОЕНИЦА
 

Засланям с ръка
слънцето от себе си.
Лута се в херметичното
един луд във броня
и огризка от въглен.

Нагърбих тялом паплач,
живот на гърба ми открила,
а глъчта от виковете й
меси в мене страх от упор.

Свърши се.

Хрясвам себе си до дъното
и изплувам като обществен
грях,
узаконен в безплътство.

В огледалото-безгорестна
бяла повърхност ме среща с
блудството
на огледална задкулистност

И  мен – ме няма....

На 33 зърна разкъсах себе
си;
с 33 късчета
ме обжари въгленът.
 

Нина Александрова | Литературен клуб