Мартин Златев

поезия, проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

Ръцете ти са толкова дълги,

 

Мартин Златев

 

         че могат да достигнат всичко. Да вземат ножиците, да разрежат ръкавите, да започнат да шият, дупчейки дрехите ми. От тези късчета не можеш да съшиеш парцалена кукла, която да целуна, да вдъхна живот в дунапренените й тъкани. Черните ти ръкави се стрелкат в нощта, преплитат се един около друг, металните ножици хвърлят лъскави отблясъци по стените. Звук на разрязван плат, като да отрежеш на растение гърлото. Тази пролет растенията започват да се чукат по-рано. Прашецът им се сипе по мебелите и затрупва по-малките предмети. Ти кихаш, минаваш черта по капака на затвореното пиано с мократа си салфетка. Пианото е ковчег, вътре почиват моите 52 пръста. Те никога няма да се раздвижат, никога няма да докоснат, те никога няма да спрат удара ти. Ударът ти, който ме стоварва върху стената, който ме зашеметява за малко. Не мога да те чуя. Ти ще изтичаш навън, няма да понесеш гледката, която си нанесъл. Която си понесъл. Гласът ми е глух. Съвсем бавно загива и не можеш да чуеш края на изречението. Никой няма право да ме . . . Като да отрежа стеблото ти, желая да не си съществувал никога. Но да не си съществувал ти, означава да не съм започвал да съществувам аз. Няма да се обърнеш. Гласът ми е заключен под капака на кутия. Аз никога не съм бил по-малък от сега. Никога не бива да се уголемявам. Крия ръцете си. Като че ли прорастват съвсем малко всеки ден. Трябва да ги подрязвам милиметър по милиметър да не ме забележи някой. Срамувам се да съм като теб и ударът отплесва главата ми към стената. Не бива да съм като теб и трябва да подрежа още малко от стъпалата си, да оскубя косата си, да удрям корема си, който трябва да остане малък завинаги. А когато острието пътува по кожата, болката престава. Престава да боли, когато започне да боли все по-силно. Увеличи болката максимално, така че да заглъхнат, да се напълнят с кръв ушите ми. Когато хващаш гърлото ми и мисля, че поставяш точката, ти само казваш: "Във филмите за мафията героите казват: "Не приемай нещата лично." И тогава ударът ти ще се превърне в най-красивото ти докосване и тогава ухапването ми ще се превърне в целувка. Дори след двайсет години, след сто и двайсет години, следите от пръстите ти остават. Затова: дълги черни ръкави, яката догоре и никакво ядене, никакво ядене, колкото повече не ядеш, толкова не ти се яде. Толкова престават да растат ръцете ми. Но твоите остават дълги, могат да се промъкват и ги виждам навсякъде.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 17. юни 2007 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]