Извадки от писмата на Учителя:
         „Питаш ме, каква е разликата между един приятел и нашия Ангел Хранител. Ето какво мисля аз:
         Ангелът не ни избира, Бог го подтиква да се грижи за нас. Приятелят ни хваща за ръка и ни доближава до Бога.
         Ангелът е длъжен да ни пази. Приятелят ни пази, защото ни обича.“

         Беше време за сутрешния гонг. В залата на операторите тихо бръмчеше климатичната инсталация и сънливите гласове приспивно мрънкаха успокоителни фрази: "Излиза ти женитба; чакай да видим кога… през следващата година…"; "Картите казват, че тази сделка ще бъде успешна, няма защо да се безпокоиш, затрудненията са временни…" "Скоро ще срещнеш един белокос мъж и той ще ти донесе радостна вест… Ето, даже се появи Императора… Голям късмет…"
         Кармен разбърка колодата с привичен жест; изпаднаха Лудия и Смъртта. Жената промърмори недоволно, мушна отново непослушните картончета в купа; сгъна парчето плат с 12-те зодиакални знака; с него покриваше бюрото, за да предсказва съдбата на клиентите по телефона. Размърда схванатия си врат у погледна през прозореца.
         Иззад настръхналия хълбок на планината всеки момент щяха да надникнат първите лъчи на слънцето. Часът на неизменния ритуал за посрещане на идващия ден. Да заредим батериите с положителна енергия, да хармонизираме настроенията си с вибрациите на вселената, да направим следващата крачка напред без страх, без съжаление… Добре дошъл, ден! Колежките й понякога изпадаха в неуместно оживление, та се налагаше шефът на смяната да им напомня, че се намират на шестия етаж в една сграда, пълна с офиси и че шумните демонстрации на чувства не се вписват в нормите на предприятието. Кармен предпочиташе безмълвната медитация пред стъклото на прозореца. Бавно затваряше очи и оставяше първите лъчи на зимното слънце да галят бузите й. Топлината проникваше в косите, в кожата на лицето, предизвикваше почти физическо усещане за нежност. Намираше се под кристалния купол, в къщичката със запалена камина. Вън всеки момент щеше да завали сняг и да покрие зеленото борче, щръкнало до пътечката. Уют, топлина и мирис на детство… като полъх от крило на ангел…
         Всеки ден гонгът я пробуждаше от унеса и й напомнаше, че трябва да се върне в кабинката с телефона. Оставаха още два часа до края на нощната смяна, най-натоварената за типа услуги, които предлагаха: астрология, ясновидство, спиритизъм; или както предпочитаха да се изразяват шефовете - "психологическа ориентация за нежни души". Телефоните не спираха да звънят. Кармен понякога се учудваше как е възможно да съществуват толкова много самотни и объркани хора без друг източник на утеха, освен скъпоплатените специализирани линии за разговори. От друга страна, за нея големият брой клиенти бе истинска благословия - получаваше процент за всяка изговорена минута и имаше нужда от много обаждания. След масовите уволнения заради обединението на банките и тя, като много нейни връстнички остана на улицата. Мъжът й стоеше без работа вече втора година, имаха дъщеря в гимназията и просто нямаше да могат да свържат двата края, ако не беше старата й училищна приятелка Лиза. Лиза работеше в телекомуникационна компания, която предлагаше най-разнообразни услуги. Тя поддържаше връзка с повечето си съученички, знаеше за тежката ситуация на Кармен, беше се досетила как всички я търсеха, за да споделят първите си влюбвания, страхове и разочарования. Кармен бе наследила от майка си интереса към психологията, склонността да изслушва и утешава, а през юношеството се запали по окултни науки, изучаваше "забранените изкуства" на Вавилония, Египет и Индия, аромотерапия, тарот, руни, кристали…даже бе получила "кръщение" от "посветен духовен наставник" и приятелките й казваха, че понякога се страхуват от нейната силна интуиция; но не се беше опитала да използва странната си дарба и тази страст поохладня с времето. Сега Лиза реши, че е настъпил подходящ момент Кармен да поизтръска от прахта забравените увлечения; обади се и я покани на разговор с кадровичката на предприятието.

         „Ангелът те предпазва от проблемите. Приятелят ти помага да ги преодоляваш. Ангелът бди над мечтите ти. Приятелят мечтае заедно с теб.
         Ангелът приема твоята молитва. Приятелят се моли за теб.“

         При други обстоятелства Кармен веднага би отхвърлила подобно предложение. Не й харесваше идеята да печели от болките и страховете на хората, да върти амбулантна търговия с човешката мъка. Но в случая нямаше много възможности за избор. Отиде на срещата, макар да й се стори комично изискването да се яви в отдел кадри, за да я наемат на работа като ясновидка, eкстрасенс или астроложка. След два дни Лиза се обади. Кармен беше одобрена. Лиза не спираше да бърборка, видимо развълнувана че в тези сиви времена е успяла съвсем истински да помогне на някого. Да помогне на някого. Да помогне… защо пък не? Ако хората вярват на думите, ако Кармен може да им вдъхне малко надежда, защо да не опита и тя да бъде полезна с нещо… Те сами ще идват при нея с гласовете си, защото предпочитат да останат анонимни, защото се смущават или нямат възможност да потърсят изповедник, психоаналитик, наставник, сродна душа…

         „Ангелът знае кога имаш нужда някой да те изслуша. Приятелят те изслушва, без да ти казва че имаш нужда от него.“

         Наизвади стари книги по психология, записките и овехтелите списания на майка си, писмата на полузабравения Учител, прегледа някои нашумели помагала с рецепти как да преуспеем в професията, да постигнем вътрешна хармония, да се преборим с кризата или с депресията. След целия сполетял я живот не изглеждаха много убедителни, с изключение на писмата. Дори в тях понякога бе трудно да се различи романтиката от кича, точно както във виртуозните обрати на самото ежедневие. Все пак консултациите опресниха речника й; въстанови си ред понятия, хрумнаха й нови идеи. Най-много разчиташе на интуицията и на личния контакт. Стараеше се да бъде почтена - без изхвърляния и помпозни предсказания. Знаеше, че никога няма да постъпи като някои „практични“ колежки, които молеха свои познати да се обаждат по служебни телефони и да ги издирват по личния код, за да набират повече минути. Всеки оператор имаше кодов номер, за да може да се контролира времетраенето на консултациите. Беше трудно да се открият измамите, защото определени клиенти наистина се пристрастяваха към "своя астролог" и съвсем искрено молеха да ги свързват винаги с него. За да контролират нередностите, шефовете на смените прибягваха понякога до прослушване на записите.
         От известно време Кармен имаше двама постоянни клиенти. Едната бе млада жена, която й се обаждаше, "подканена от рекламите за линията", според собствените й думи. Повехнал глас, почти шепот. Споделяше силното си желание да се изолира от света, да се затвори в един пашкул, а после да се превърне в пеперуда, да излети и никога никой да не може да я докосва. Трябваха й две седмици за да открие, че тази „студентка“ е всъщност 13 годишно момиче, изнасилено от доведения си баща. Бе задължена да прекъсне разговора мигновено, услугата бе забранена за малолетни. Норма на предприятието. Но девойчето хълцаше в слушалката и жената продължи да говори. Беше класически случай на дете, израсло със слаба и разсеяна майка, заета с първите признаци на остаряването. Телефонът осигуряваше анонимност на момичето, объркано и ужасено от преживяното, подивяло от страх, погнуса и отчаяние. Слушалката бе първата му най-непосредствена опора. Кармен се опита да запази спокойствие. Трябваше да положи много усилия, за да измести от съзнанието си образа на своята собствена дъщеря. Справи се криво ляво, не можеше да попита за адрес, не можеше да направи нищо друго, освен да съветва и успокоява. Накрая, противно на всички правила, насърчи подплашеното същество да й се обади отново, както момичето бе правило досега по собствена инициатива. Молеше се да не прослушат записа й от тази нощ.
         През следващите няколко дни забрави за случката, понеже две от колежките й, последователки на някакъв екзотичен култ, дойдоха на работа с бръснати глави и облечени целите в бяло. Шефът на смяната изпадна в истерия. Той търпеше с усилие сутрешните ритуали с гонга, индииските свещички, миризмите на тамян и розова вода в помещенията, но бръснатите глави определено прескочиха прага на неговата толерантност. Събра след смяната „моите вещици“, (както ги наричаше галено) и авторитетно ги предупреди, че няма да търпи екстравагантности и нарушения на правилника за вътрешния ред. Двете жени твърдаха, че според законите на сантерията те току-що са се родили; в духовен смисъл; това прераждане се извършвало всяка година, в деня на зимното слънцестоене. „Не ме интересува, ще носите шалове. Ние сме сериозно предприятие“, беснееше шефът.
         Следващата седмица момичето звънна отново, изглеждаше разсеяно и спомена за някакво далечно пътешествие. После обажданията престанаха и Кармен предпочиташе да мисли, че малката е избягала от къщи, или че майката най-после е вдигнала поглед по-далеч от пъпа си, че си е дала сметка какво става наоколо. Но не можеше да забрави угасналия глас, който придаваше зловеща еднозначност на посланието за избраната посока на това последно пътешествие. Кармен хапеше устни от безсилие. Трябваше да настоява, трябваше да разбере името или адреса на момичето, трябваше да направи нещо, да го защити…

         „За Ангела ти си мисия, която трябва да се изпълни; за приятеля - съкровище, което трябва да се защитава.
         Ангелът не може да те прегърне, когато те види да страдаш.
         Приятелят те прегръща, защото не иска да гледа как страдаш.“

         Другият клиент, който искаше да разговаря всеки път с Кармен, изглеждаше подтиснат мъж на средна възраст, вял и без всякаква инициатива. Напомняше й на нейната половинка. Представяше си го самотен вечер пред телевизора, или на балкона, където според собствените му думи пушеше, когато не можеше да заспи. Изглеждаше сполетян от съдбовно събитие, пречупило живота му на две половини. Преди и после… Непрекъснато използваше тези две понятия, макар никога да не споменаваше повода, дал отправната точка за странното му летоброене. Веднъж сподели, че като малък имал от онези полусфери със зимни къщички в средата, които се продавали по коледните панаири и при разклащане се изпълвали със снежинки. Обичал да си представя, че се намира в къщичката, изолиран от целия космос под стъкления купол. Така се чувствал нощем пред телефона - сам, но защитен , свързан с външния свят единствено чрез гласа в слушалката. Кармен беше поразена. Не можа да се въздържи и сподели, че и за нея баналната къщичка се бе превърнала в символ за сигурност и в нишка към вълшебния сън на детството. Неусетно започна да говори повече за себе си и да споделя интимни неща. Улови се, че очаква обажданията на Виктор с нетърпение. Непознатият се беше представил като Виктор, в странен контраст с атмосферата на поражение, витаеща около него.
         Разказваше му за острите миризми на детството, нахлуващи през прозореца след пролетен дъжд, за демоните на пубертета, за първата си нощ в преградките на едно момче. По някаква необяснима за нея причина, след като правиха любов, не беше останала кръв по чаршафа. Тогава излъга, че е имала и други любовници. Стори й се по-унизително да обяснява, че приятелят й е първият, без да може да го докаже. Тази глупава гордост и много други пропуски във възпитанието щяха да я превърнат в неудачница за дълги години напред. Не можеше да повярва, че разказваше подобни неща. Най-голямото откровение, до което достигаха колежките й в разговорите си с клиенти бе да споделят, че някой техен неприятел е изпратил пред дома им астрално куче, то ги е ухапало и затова от три дни насам ги боли глезенът.
         И тя и Виктор се бяха поддали на непреодолимото желание да надникнат в най-забутаните кътчета на душите си, защитени под стъкления купол на анонимността. Той разказваше за срама от подигравките на родителите му, които го бяха хванали да изучава промените, настъпващи в младежкото му тяло. Тя му говори за първия си аборт. Той описваше главозамайването от ранните си професионални успехи като компютърен инженер и временното сгромолясване на самочувствието му след развода. Тя го засипваше с подробности от турнетата на студентския театър, където се беше запознала с Учителя. Връхлетяваха я спомени от „щастливите години“; така наричаше следването в Икономическия. Преживяваше отново забравени надежди, стремежи, въжделения. Когато оставаше нощем вкъщи, мечтаеше за нещо, забранено от „наредбите на предприятието“ - да научи телефона на Виктор, за да му се обажда и от дома си; преди дъщеря й да се прибере от дискотеките и след като мъжът й заспеше пиян пред телевизора. Не беше разговаряла истински от години.
         От няколкомесечния унес я извади за кратко един подарък. Малка стъклена полусфера с къщичка в средата. Намери я на входа на офиса и момичето от информацията й каза, че я донесъл „около 40-годишен мъж“. Имаше прикрепен етикет - безличен надпис на машина: „За оператор №112“.
         Стъклената полусфера блещукаше на бюрото й, за миг й заприлича на кристална сълза, може би изплувала от тъжното око на паднал ангел. Полази я ледена тръпка - Виктор бе научил къде работи. Макар да не знаеше истинското й име, а само кодовия й номер, нямаше да е трудно да я открие. Интуиция?…После се обвини, че е гледала прекалено много филми за масови убийци, отчаяни и озлобени самотници, които опознават и залавят жертвите си, тормозят ги и ги убиват бавно. Постара се да изтласка подозрението от съзнанието си. По същото време получи първата си забележка от шефа на нощната смяна - беше забелязал, че откровеничи много с клиента Виктор, а това можеше да доведе до зависимост. Не би било лошо клиентът да стане зависим от своята „изповедничка“, но обратното бе недопустимо. Норма на предприятието. Кармен потъна в земята от срам. В опиянението си беше забравила, че началниците имат навик да прослушват случайно подбрани записи. Не се страхуваше, че могат да се раздрънкат - съдържанието на разговорите спадаше към „служебните тайни“, а разгласяването на служебни тайни бе забранено от „нормите на предприятието“. Но фактът си оставаше. Някой, който я познаваше, знаеше за нея повече, отколкото би искала. Какво точно? Нямаше начин да го открие. Искаше да напусне незабавно. Само че обстоятелствата я принуждаваха да остане. Мразеше тази несвобода. Караше я да прави срамни компромиси. За "клопките на живота и отстъплението от принципите" беше споменавала нееднократно на Виктор…
         Разговорите им продължиха през следващите месеци, ставаха все по-безпощадни и откровени. За да избегне служебното подслушване, Кармен намери начин да даде на Виктор домашния си телефон, с обяснението че е специална линия, достъпна за постоянни клиенти между 10 и 11 часа всяка нощ от понеделник до петък - времето, когато стоеше сама в хола, преди дъщеря й да се прибере и тя да тръгне на работа. Подтиквана от неговата откровеност, жената постепенно разголваше най-тъмните кътчета на душата си - малки подлости, които я караха да се чувства мизерно, постъпки, които цял живот щяха да тежат на съвестта й. Разказваше и за моментните извисявания, мигове на щастие или триумф, но откри, че по-сладостно е да споделяш несполуките, че те в нейния живот са като че ли повече на брой и че Виктор определено предпочиташе да говори и слуша за тях.
         Накрая се случи това, което можеше да се очаква. Бяха открили, че Кармен е дала домашния си телефон на един от най-запалените клиенти. Малко неща можеха да разгневят шефовете й толкова, колкото директното посегателство срещу икономическите им интереси. С радост отбелязаха, че вече е получила първата си забележка и следователно мярката е уволнение. Малко по-късно Виктор престана да се обажда на домашния й телефон. Причината със сигурност не бяха набъбналите телефонни сметки…
         След месеци лутане и безуспешни опити да се установи на частна практика, Кармен обикаляше безцелно по улиците. Погледът й бе привлечен от малка група хора пред една книжарничка. На витрината имаше десетина екземпляра от книга и снимката на около 40 годишен мъж; мярна го - бегло познато име на писател. Според критиците, не смогваше да се измъкне от творческа криза през последните няколко години, но тя го харесваше. Книгата се казваше „Мойта приятелка, вещицата“. Заглавието събуди интерeса й и някаква неопределена тревога. Нямаше какво да прави, реши да се отбие в книжарницата, заедно с любопитните минувачи. Пристъпи към щанда, разтвори книгата и остана закована на първата страница.
         „Вън всеки момент щеше да завали сняг и да покрие зеленото борче, щръкнало до пътечката. Уют, топлина, мирис на детство, като полъх от крило на ангел. Разбираш ли, когато се изправя сутрин до прозореца и за миг затворя очи, виждам тази картина; тя ми помага да преживея мизерията на целия ден, да преглътна незначителността на собственото си съществувание, да не счупя стъклото и да не се запилея като снежинка, летяща към земята от шестия етаж…“
         Четеше и не можеше да повярва на очите си. Цялата история, нейната, разказана професионално и без капка съчувствие. Сега разбираше пренебрежението на критиците. На нейния „създател“, на нейния Виктор му липсваше най-важният елемент, от който е изтъкан всеки истински творец - любовта към собствените герои , дори към най-нищожния от тях. Прелистваше страниците и се сблъскваше с едно объркано, отчаяно същество, решено да съветва и ориентира другите, докато самото то имаше крещяща нужда от помощ. Приятелка, как пък не…иронията я вбесяваше. Огледа се, инстинктивно свела рамене в отбранителна поза, с голямо усилие си внуши, че тук никой не я познава, че никой не може да свърже с нея отблъскващото същество, раздиращо жалките си страсти и срамните си слабости по страниците на книгата. Чувстваше се разголена, ограбена, изстискана, омърсена, предадена. Бяха я използвали, бяха се подиграли с най-съкровените й тайни, с интуицията й, бяха я превърнали в трагикомична история, в портрет на поражението, в еманация на амбициозната посредственост. Бяха я вързали в едно подземие, за да я измъчат и убият бавно. Без помен от вялост, пасивност или отчаяние. Със сатанинска енергия. Спомни си за малкото момиче, което преди време я търсеше, за да й разкаже как един от най-близките му хора го бе нападнал с похотливи ръце в кухнята. Спомни си за деня, в който изпусна прозрачната полусфера и снежинките се разпиляха безпомощно по мокрия паркет. Спомни си, че всички тези образи и звуци мъчеха съзнанието й, още преди да населят и паметта на нахалния писател и страниците на безподобната му книга.

         „Когато един ангел те напусне, започват да падат снежинки.
         Когато един приятел те напусне, върху теб се стоварва вселената.“

         Прехвърли няколко десетки страници. Искаше да види какво още беше й приготвил този самоуверен и самовлюбен тип със самочувствие на демиург. Потърси финала:

         „Трябваше й време, за да се оборави. Нейното преди и после току-що се бяша случили. Писателят не я познаваше, двамата не си дължаха нищо. Беше се справяла с по-жестоки удари. Щеше да го преживее. Но ПРЕДИ тя не можеше да се огледа. ПОСЛЕ един паднал ангел се погрижи да я постави пред собственото й огледало. Жесток и неподкупен като битието. Дали някога й бе казал истината. Дали пушеше нощем на балкона… Дали й отмъщаваше за собствената си слабост, или искаше да я зарази с безпощадната си правдивост на творец… Дали не беше несправедлива към него… Дали той не искаше да й помогне, да я освободи от самосъжалението, като я накара да се погледне отстрани…

         Ангелът те предпазва от слабостите, приятелят не се стахува да ти ги посочи.
         Ангелът познава душата ти, приятелят ти помага да се опознаеш.

         Трябваше пак да прегледа старите му книги. Не изчака представянето на писателя. Излезе от книжарницата и забърза към къщи. За първи път от месеци искаше да се прибере, да поговори с мъжа си, да погали дъщеря си, да се опре до всеки предмет в апартамента, който изглеждаше красив и смислен, само поради факта, че съществуваше в триизмерното пространство. После щеше да се заеме отново със спомените си.“