Понеделник, 1 декември, вечерта
         Пуерто Есперанса¹

         На пръв поглед по нищо не личи, че градът е обречен.
         Глъчката в отсрещния ресторант и бръмченето на климатика ми пречат да заспя. Пускат записи на Боб Дилън, после - на Оскар де Леон. Бийтълс се редува с Дженифер Лопес, Ен Синк с Шакира, салса и меренге, с рок и блус.
         Въпреки дребните неудобства, обичам да отсядам в Пуерто Есперанса. Улиците край пристанището напомнят за колониалните времена, връщат ме към приключенията на капитан Блъд, пирата Морган, Релейт и френските корсари. Предпочитам изгледа към морето пред разрошеното от небостъргачите небе над Столицата.
         Тук сложих в ред записките си за племето яномами, след година и половина живот в Амазония. Сега се връщам, за да описвам местните коледни религиозни и фолклорни традиции.
         В института, където преподавам, гледат с подигравка на изследователи без практически опит в слабо познати райони. Удобен повод да крънкам фондове за антропологични проучвания. Но не идвам заради престижа. Чисто и просто ми харесва теренната работа. Колко души могат да се похвалят, че им плащат, за да се отдават на любимите си занимания?
         Този път извадих кучешки късмет. Вали вече девети ден, макар че дъждовният сезон приключи отдавна. Неспокойствие. Влага и мирис на гнило. Тъмно е. Топло и лепкаво. Мравките, паяците, червеите и скорпионите постепенно заемат ъглите на хотелската стая, излизат дори през деня, шумолят из сенките, завладяват и последния етаж, търсят убежище от неспиращия порой. Невидими семенца надигат пръстта, упорити стръкчета пъплят от мазето към прозорците, устремени към светлината, жадни за живот, вкопчват се ожесточено във всяка песъчинка, която изпълва дори най-незабележимата пукнатина в гъбясалите стени. Властно и страховито тържество на материята, неудържима, егоистична, жестока, вездесъща.
         В ресторанта ще успея временно да се спася от кошмара на летящите хлебарки. Чистачката ги сравнява със Супермен, заради крилцата и заради способността им да се появяват винаги - навсякъде. Мразя новите градски митове.
         Пресичам улицата и влизам в заведението, измокрена до кости, като повечето клиенти, притичващи без чадър по крайбрежния булевард. Поръчвам си коктейл Маргарита. Шумна групичка в дъното играе на домино. Взимат цялата работа много насериозно. Залозите са големи. Вглеждам се в лицата.
         Днес следобед засякох няколко метиса с шарени кърпи на главите, които организираха бой с петли под навеса. Вечерните комарджии са други, но изглеждат също толкова съсредоточени и наежени. Излъчват напрежение. Като схлупеното небе.
         Играта приключва със скандал и побой. Губещият вади пистолет. Партньорът му го потупва успокояващо по рамото:
         - Кротко, Хасинто!
         Лицето на победения ми напомня за някого. Врявата утихва. Двойките спират да танцуват. Двама пийнали бабаити избиват оръжието от ръцете на младежа, останалите го изтикват във влажната нощ. Оркестърът засвирва отново.
         Миг след това от тъмнината изниква внушителна фигура. Задимено е, но достатъчно ясно се вижда, че кварталният скитник препречва входа на ресторанта. Отблясък от светкавица откроява призрачния силует. Той повдига ръце към тавана и започва да говори:
         - Пазете се, нечестивци, обиждате Всевишния. Към разруха и опустошение върви този свят, близък е денят на Страшния съд. Чуйте словото божие и се покайте, докато е време: "И, ето, Аз ще докарам на земята потоп от вода, за да изтребя под небето всяка твар, която има в себе си жизнено дихание; всичко що се намира на земята ще измре."
         Силна музика, звън на чаши, викове и смях заглушават думите му. Една от келнерките донася месо, зеленчуци и арепа² в картонена чиния. Скитникът спира проповедта, взима храната и изчезва в тъмнината, сякаш никога не е съществувал.
         След малко пристига Карлос и си поръчва ром. Той работи на половин ден в музея на художника Армандо Реверон. Институтът по история го използва като водач на специалистите, посещаващи района, но основната му работа е да помага на вуйчо си Дон Луис в "абастото" - махленската бакалница, откъдето идват повечето семейни доходи. Трябва внимателно да планираме предстоящите срещи, защото не искам да му отнемам много време. Коледните празници са звездният миг за дребните търговци. Хората са получили годишните бонове, заразяват се от щедростта на момента и са склонни да харчат.

Вторник, 2 декември

         В колониалната сграда цари суматоха. "Този дъжд проваля всичко. Днес трябваше да изберем кралицата на красотата." Кметът е подтиснат, направо смъцафърцан. Карлос ми обяснява причината: любовницата на някакъв много важен генерал е включена в списъка на кандидатките. Тя от край време живее в зоната, но сега Генералa й е купил апартамент в луксозния Клуб Кампестре. Хем я държи далеч от семейството си, хем може да я посещава винаги, когато пожелае. Нейните роднини се отнасят със смесени чувства към сполетялото ги благоденствие. В неделя има местни избори. Кметът се надява да го преизберат с помощта на силните генералски връзки. Тази година битката ще бъде особено ожесточена, защото опозицията има много силен кандидат - бивш общински съветник, наперен, сладкодумен адвокат. Омайва гласоподавателите с речи срещу старите корумпирани водачи, призовава към промени и социална справедливост, изисква да се спазват законите, да се премахне шуробадженащината. Дребните собственици са очаровани от него, а бедняците от схлупените бараки в деретата направо го обожават.
         Генералa притежава хотела, три супермаркета, няколко жилищни блока, пет аптеки, с други думи - половината градче, но съвсем не е сигурно дали ще може да реши изхода на борбата в полза на своя кандидат, както е ставало при други случаи. Въпреки всичко, кметът държи да бъде добре с военния: властта се сменя, парите и пагоните остават. Само че засега дъждът проваля плановете на нашия домакин да се подмаже с нагласения резултат от конкурса. Човекът видимо не е на себе си от тревога и опитите ни да привлечем вниманието му остават безрезултатни. Решаваме да минем през музея, на път за дома на Мария Фернанда.

         Мария Фернанда не може да си намери място. Брашното изпълва вече цялата къща, и без това схлупена, набутана в края на улицата. Оттук зейва дерето, осеяно с бараки, които хората с право наричат ранчос. Мария копнее да се махне, да отиде в големия град, високо в планината и там да започне нов живот. Няма дългите крака на Кармен, нито нейните изумрудени очи; не умее да се придвижва в пространството по безподобния начин, който подлуди първо брат й Хасинто, а после онзи столичен генерал, вездесъщият благодетел на Пуерто Есперанса. За да се измъкне от безличното съществувание, Мари Фе трябва да продава на плажа емпанади³, арепи, пържени банани; и да пести. Но дъждът от 10 дни се сипе като из ведро и тя изкризва от принудително безделие. Дон Луис продължава да праща брашно и олио на кредит от магазинчето. Вече е задлъжняла до гуша. Точно когато й е най-малко изгодно. Дон Луис е техен съсед и вуйчо на гаджето й Карлос. Карлос е добър с нея, но нещата не вървят гладко от известно време. Тя и майка й мечтаят да продадат овехтялото жилище. Генерала иска да откупи всички терени на улицата, включително къщата и магазинчето на Дон Луис, за да построи там супермаркет. Дон Луис се запъва, понеже гигантският проект ще умъртви неговата бакалничка. Брат й също не иска да чуе за делови отношения с униформения търбух, който му отне Кармен. Макар че работи за Генерала, той не знае кого да мрази повече - дали невярната си приятелка, или безсрамния си шеф, успял да я купи за дребни монети. Вкъщи са два на един в полза на преселението, но Карлос навива Мари Фе, че магазинчето на Дон Луис е по-добро за квартала - екологично чисти продукти, пресни плодове и зеленчуци, покупки на кредит. Само че вуйчото няма възможност да купи къщурката, а Генерала вече е спечелил съседите с отлични оферти. Дон Луис лази по нервите на униформения дерибей първо, защото отказва категорично да продаде собствеността си и второ, защото се опитва да организира дребните търговци за съпротива срещу рекетьорите, бодигардове на военния. Насъсква ги да не плащат "ваксинацията"⁴.
         Мария Фернанда не очаква много от мъжете, след като бащата на малката Клара я изостави бременна в шестия месец. Преди години същата участ бе сполетяла майка й, но тя примирено обясняваше, че градският живот не бил за Сантяго, чиито роднини от племето пемони населяваха зелените му сънища. Две години след раждането на Мария Фернанда, той бе поел по прашния път към ляносите и Ориноко, за да не се завърне никога. Хасинто помнеше тежката му ръка и алкохолния му дъх и го мразеше от все сърце. Повечето приятелки на Мари Фе се опитваха да "вържат" с дете някой Хорхе или Андрес, за да ги издържа. Но нейният опит да надхитри съдбата се провали и бе решила занапред да разчита само на себе си.
         Днес Карлос й каза, че ще доведе за обед историчката по традициите. Беше я канил и друг път. Не изглеждаше лоша жена, но й се струваше малко смахната. Преди шест месеца дойде и я помоли да разкаже подробно няколко стари случки и легенди, които се носеха от уста на уста из пристанищния град. Тогава Мари Фе изрови от паметта си историята за Оплаквачката край Запустелия Път и слуховете за безчинствата на Лудия Пират от Крепостта на Хълма. Като малки намираха сутрин следи от стъпки по плажа и брат й твърдеше, че оттам е минал Призрака на Монахинята. Историчката изглеждаше ентусиазирана. Да й се чуди човек. Учила е 20 години, за да описва танците на дяволите от Яре, или церемониите около великденските празници.
         Истината е, че на Мари Фе не й е много до гости, особено до служебните полуприятели на Карлос. Днес очаква един посетител, който не трябва да се засича с никого, освен с майка й. Генерала е обещал да намине с последно предложение. Може би още по-съблазнително от предишното…
         Интересите на военния и на тукашните търговци се сблъскват почти на всяка крачка из градчето: от терените до служебните постове в органите на местната власт. Отначало хората симпатизираха на Дон Луис, но безработицата е голям бич. Генерала спечели мнозина, настанявайки ги на работа в митницата, кметството, болницата, банките. Има нужното влияние и знае къде е слабото им място. Битката се води на живот и смърт.

         Дебело въже пресича крайморските улици. Властите го използват вместо спящ полицай. Така намаляват скоростта на колите по пътя към пристанището. От три дни в Пуерто Есперанса се очаква да акостира норвежки кораб с екипаж от млади моряци, които завършват обучението си с околосветско пътешествие. Норвежкият посланик подготвя на борда му предновогодишно тържество за колегите си в събота вечер, денят преди изборите. Секретарката от нашето посолство клюкарства по телефона, преди да ми изпрати поканата за приема: "Поръчани са неограничени количества финланска водка, черен хайвер и пушена сьомга".
         Колата пълзи край оградата на пристанището със същата скорост, с която дъждът разяжда металните корпуси на корабите. Времето в тропика тече бавно. Карлос преодолява последния спящ полицай и поема към музея, сгушен в една от извивките на шосето. Тук Реверон е рисувал най-нежните трептения на морския въздух, нахлуващите струи предутринна розовина, безтегловната милувка на бриза. Тук е пристягал безпощадно с конопена връв хилавото си тяло, за да отдели нечистата му долна половина от сърцето, ръката и главата, за да откъсне светлината от сянката, слънцето от дъжда. Тук, сред дивата красота на карибския пейзаж, неговите вътрешни демони са съжителствали кротко с единствените обекти, наподобяващи човешки същества - парцалени кукли в естествен размер. Най-много обичам една негова творба, която се съхранява в градската галерия: високо в небето се води битка. Два красиви орела спорят за надмощие. На преден план в морето - дребна фигурка, чужда на трагедията, разиграваща се в синевата. Рибар съсредоточен в ежедневната си работа - да напълни лодката с богат улов и да осигури бъдещето на близките си. Две нива, два плана. Всеки е затворен в своя свят, никой не обръща внимание на другия и не го разбира. Всеки е красив, но и ограничен по своему. На кого ли е симпатизирал Реверон?
         Карлос и пазачът на музея още преди няколко дни са приютили куклите под навеса. Дъждът е размазал изрисуваните им с въглен и бои лица. Черни и червени струйки се замръзнали по тях, сякаш застинали сълзи. Куклите почиват отпуснати по пейките, заедно с абсурдните апарати, сътворени от болното въображение на художника. Никакви удобства, никакви картини. Картините са в галериите и в частните колекции на десетина милионери. Струва ми се несправедливо.

         Двамата мъже предприемат втората решителна стъпка, описана в наръчника за природни бедствия - ценните предмети се складират в малката административна сграда, вратите се заключват и всички излизаме бързо от разкашкания двор. Буквално под краката ни, пръстта се превръща в полутечно свлачище.

         Кармен ни чака с димящо кафе. Информира ме делово, че днес е приготвила известна индианска легенда и започва да разказва почти веднага след традиционната обмяна на любезности:
         "Авила е името на планината, която се извисява като стена между Столицата и морето. Във времената преди нахлуването на испанците, местните племена наричали каменната грамада Гуарайра Репано; ще рече, "вълната, дошла отдалеч", или "морето, превърнато в земя". Мълвата разказва, че някога всичко било равно и от колибите си хората можели да наблюдават сините вълни, необятната водна шир. Но веднъж племената обидили богинята на морето у тя пожелала да ги накаже с унищожение. Вдигнала една голяма вълна, най-високата, виждана по тези места и я запратила към брега. Уплашени до смърт, всички хора коленичили и от сърце помолили за прошка. Богинята се смилила и миг преди вълната да залее разкаялото се множество, превърнала огромната водна маса в камъни и пръст, в планински хребети."
         Кармен приключва с разказа. Малко е късичак, но не настоявам за повече. Забелязвам, че през пет минути поглежда часовника си. Изпивам набързо кафето, сбогувам се с нея, с майка й и с Карлос и отивам да се приготвя за следващата среща. Имам страшно много работа. Празниците тепърва започват. В Пуерто Есперанса посрещат Духа на Коледа, Бъдни Вечер, Царете магове; приготвят куп традиционни коледни яденета с местни продукти: аяка, хляб с шунка и стафиди, черна торта, салата от кокошка; предстоят две църковни процесии - пред храма и в морето, с лодки, украсени до върха на мачтите с цветя; очаквам да заснема религиозни служби, народни увеселения, новогодишен базар, панаир за децата. Всички чествания са свързани с драматични легенди, суеверия, песни, заклинания. Приготвила съм видеокасети и отделно, касетофон за резерва. От четирите пътувания събрах доста бележки за това, как католическата традиция в тази страна се смесва с доколумбови ритуали и африкански култове. Сега трябва да установя, чие влияние надделява при напластяването на различните културни течения в района на старото пристанище?
         Имам и друга тема. Индианците и до днес вярват, че душите на мъртвите преминават в отвъдното през пещерите. Абстрактните фигури в скалните кухини край старата испанска крепост, изрисувани често във форма на спирали или кръгове, вероятно представляват "входни врати" към света на духовете. Древните възприемали повърхността на каменните късове като тънка мембрана, през която посветените прекрачват границата между земното и свръхнатуралното, а духовете могат да се върнат в царството на живите.
         Мисля за пътешествията от египетската Книга на мъртвите, за гръцката река Лета и за магическите сили, приписвани на прозрачните повърхности през Средновековието. В много древни култури, например в Мадагаскар, или в Англия, най-краткият ден, денят на зимното слънцестоене, се смята за специален момент, подходящ за астрални пътешествия. Тогава грижливо подготвени жреци влизат в контакт с духовете на прадедите в изградени за целта култови комплекси. Като Стоун Хендж.
         Дали лос текес и другите племена от долината край Авила са използвали пещерите по това време на годината, за да установяват контакт с отвъдното? Какви шамански техники са прилагали, за да улеснят връзката? Може ли да се говори за логически матрици, за шаблони или за архетипове в примитивния им начин на мислене? Дали тезата за културен паралелизъм не е прекалено изкуствена? Ако успея да отговоря по един или друг начин на половината запланувани въпроси, идването ми няма да бъде напразно.

Сряда, 3 декември, Вайе Верде
20 часа 30 минути

         Дъждовете завариха Рудолфо в Париж и той не можа да се прибере за 1 декември. Едвам сколаса за трети; летя през Маями и се чувстваше зле, защото не обичаше да се отклонява от плановете си. А те бяха грандиозни - искаше да вземе Патриция от летището и да я отведе с хеликоптер на Аянтепуи, в Гран Савана, за да посрещнат Коледа и новогодишния изгрев върху най-старата суша на планетата. Патриция е изгряваща звездичка във взискателния нюйоркски свят на модата. Отначало Рудолфо се отнасяше към нея със снизхождението на богатството към преходната красота. Но момичето се оказа костелив орех. Не се интересуваше от марките на ризите му, а от любимите му книги и филми. Обръщаше повече внимание на мненията, отколкото на известните фамилни имена. Записваше година след година в Медииния факултет на Колумбийския университет, като на всичкото отгоре не използваше спестяванията на родителите си, а хонорарите от модните ревюта. С две думи, постепенно спечели уважението му. Намира я за подходяща партия. Та не се ли занимаваше самата Джаки Кенеди с журналистика, преди да се ожени за неговия идол? Не е ли задължително за една жена на политик и бизнесмен да владее до съвършенство социалната комуникация, изкуството да общува и да измъква с памук подходяща информация от съперници и конкуренти?
         Уви, плановете му рухнаха. Оказа се, че Патриция вече бе пристигнала от Щатите и трябвало да учи за някакви изпити през януари. Можела да излиза само след 6 часа. Покани я веднага вкъщи, макар че темите на тазвечершната среща щяха да й бъдат скучни. Искаше да я представи като домакиня пред бъдещите си партньори.
         Днешната маневра ще му осигури абсолютна финансова независимост. Доскоро всичко вървеше по ноти. Стоката бе натоварена, изнесена и превозена. Почиваше в складовете на пристанището. Преди началото на операцията, негови хора фалшифицираха изисвания в тези случаи документ, че покупката е за нуждите на армията. Застраховаха се срещу телефонни обаждания или препоръчани писма от държавната комисия на страната-износител, като сложиха измислен адрес на реално съществуваща улица. Улицата носеше убедителното название Въоръжени сили. Изровиха от указателя телефоните на произволно подбрани граждани, обитаващи района. И ги вписаха като линии за контакт с фантасмагорични отдели на военното министерство. Бяха предвидили всичко. Или поне така мислеха.
         Но съвсем ненадейно, в Париж продавачите го предупредиха, че е нужна нова проверка на място и потвърждение за достоверността на подписа и печата под заповедта за производство. В противен случай, властите на страната - износител си запазваха правото да спрат предаването на собствеността, независимо от усвоения акредитив. Някой в началото на веригата се беше раздрънкал, някой искаше да провали сделката.
         Тази вечер Патриция пристига първа в тузарската семейна резиденция на Вайе Верде. Продавачите идват скоро след нея. Рудолфо им предлага аперитив, докато ги оглежда изпитателно. Той подозира, че представителят на търговското предприятие играе зад гърба на заводския директор. Но не знае с кого точно е вързан. С местните мафии, или директно с американците? Забелязал е, че гринговците⁵ навлизат бързо в латиноамериканизиращите се "нови"демокрации от Източна Европа. Възрастният директор го уверява, че там на власт са все още старите им приятели, които дърпат конците зад подменените лица. Но може ли да се вярва на по-младия? Този хитрец, емигрант, търговец и американски гражданин със специални заслуги, благодарение на службата си във Виетнам, му изглежда неприятно плъзгав. Не е сигурен кое ще надделее при него - връзките му със СИА, или циничната му безскрупулна алчност? В голямата игра винаги съществуват неизвестни.
         Свикнал с интригите и забранените хватки, Рудолфо е готов да реагира на поредния удар под кръста. Няма да го спрат с изтъркани, досадни номерца. Играли са му ги безброй пъти. Преди четири години започна да измества конкуренцията. Оттогава често се налага да прибягва до фалшифицирани бумаги на военното министерство. Знае, че в случая ще го спаси един малък детайл: чиновник от посолството на страната - продавач трябва да завери повторно печата и подписа под изфабрикувания документ. Предишният дипломатически представител го правеше. Рядко, но безотказно. Срещу съответно възнаграждение. Контролните власти на износителя ще се успокоят, когато новият търговски, пристигнал само преди два месеца, провери на място и отхвърли подозренията им. Очаква се, че ще престанат да вдигнат излишен шум около усвояването на пратката. И без това реакцията им наподобява детския израз "след дъжд качулка". В цялата работа има нещо много гнило.
         Доставчиците нервничат. Дошли са от Париж няколко дни по-рано и не познават своя дипломат; но твърдят, че всеки техен чиновник се поддава на обработка. Рудолфо е срещал новия търговски на два-три приема, покани го веднъж в голф клуба, опипвайки почвата. Не го харесва особено. Дипломатчето е надуто. Освен това минава за почитател на Ролф, с когото били стари приятели, още от Европа. А домакинът органически ненавижда Ролф, кореспондент на известна телеграфна агенция и любимец на Патриция. Как можаха точно сега да сменят персонала на посолството. Поставяха го в пълна зависимост от един непознат.
         Тази нощ Рудолфо със свито сърце чака официалния представител на далечната държава, за да му предложи тлъста комисионна срещу незначителна услуга - повторна заверка на подпис и печат под несъществуващ в архивите документ.
         Обаче срещата от самото начало не протича гладко. Първо, дипломатът пристига с Ролф. Не е много протоколно, но няма как да върнат журналиста от вратата. Самият Рудолфо е водил без предупреждение хора в посолството. Патриция засиява и зарязва цялата компания, за да разговаря с неканения гост. Може би така е по-добре, няма защо Ролф да се навира в бизнеса на домакина. Останалите се затварят в кабинета.
         Разменят се любезни фрази, правят се директни намеци за значителни материални компенсации. Сделката е представена като законна търговия между държавното източноевропейско предприятие и тукашното военно ведомство. Какво по-радостно за един търговски представител от увеличения стокообмен с положителен баланс за неговата страна? Аргументът е действал безпогрешно при предишните аташета.
         Новият търговски забива поглед в печата и подписа. Разпитва за стоката, за контактите на Рудолфо, изразява учудване, че липсват представители на военното министерство. Нали са купувачи… Обменя фрази на своя език с гостите от военния завод и търговската фирма. Невъзпитано…Излиза от стаята. След десет минути се връща и казва, че е разговарял с дежурните от военното ведомство. Там твърдят, че отдел "Специално снабдяване" няма. Няма и полковник с името, стоящо под документа. Рудолфо имитира удивление, обещава да актуализира контактите си, вайка се, а вътрешно кипи от яд и унижение. Това търговче ще си изпати. Какво го интересува предназначението на оръжието…Повече посолство няма да види. Лично той и представителите на родната му фирма ще се погрижат да му направят живота невъзможен. Дали не трябваше да му предложат повече… Дали не играеше за "другия отбор"…
         Рудолфо усеща, че голямата сделка му се изплъзва. Ще се побърка от мъка. Стоката е вече на пристанището. Представя си как продавачите набират телефоните на конкуренцията. Знае много добре на кого ще позвънят. На Генерала. Той винаги взима по-голяма комисионна, заради по-добрите си връзки с военните. От четири години Рудолфо обещава по-висок процент на търговците и те се обръщат първо към него. Но няма да заминат, без да продадат оръжието. Макар и с по-ниска печалба. Познава партньорите си от тази част на света. Не е първата му сделка като посредник между източноевропейците и партизаните от субконтинента.
         Генерала без съмнение ще измъкне истински документ от военното министерство и подозрителното дипломатче ще изхвръкне от играта. Но той също ще се окаже аут. При това с огромни загуби. На пари и на престиж. Кой ще го потърси за посредник след подобен провал?
         Групата на Рудолфо отдавна е подправила документите за съдържанието на контейнерите. Той не може да развали сделката, без да предаде своите хора в митницата. Ако се разкрие, че в Пуерто Есперанса има незаконно внесено оръжие, ще разпердушинят цялата комбина за неопределено време. Никой на пристанището няма полза от тоя работа. Ето защо трябва да се действа решително и безпощадно. Да сплашат дипломата? Не, излишни рискове от международен скандал, забавя се операцията и, най-вече, не се премахва конкуренцията. Съперникът ще използва объркването, за да прилапа поднесената на тепсия плячка. Най-лесно се лови риба в мътна вода.
         Налага се да мисли на бързи обороти. Трябва да се неутрализира мозъчния тръст на противника, трябва да се елиминира Генерала. Може би не физически. Но да се отстрани по някакъв начин. Хората на военния в пристанищната администрация знаят за съдържанието на контейтерите, но поддържат негласното споразумение с хората на Рудолфо: нищо за оръжията, срещу мълчание за кокаина. Не се задават излишни въпроси, не се проследяват, нито се купуват чуждите контакти на високо ниво. Кокаинът идва от съседната държава, скрит в корабните трюмове. Генералските момчета имат монопол над тоя бизнес. Провалената сделка ще наруши равновесието, установено преди четири години. Ще съсредоточи отново цялата власт в ръцете на униформения търтей. Подобно нещо не бива да се допуска. Мирното съвместно съществуване се поддържа с труд от двете групи. Дебнат се взаимно. Всички знаят, че един ден разчистването на сметки ще започне. Генерала отдавна се стреми да си възвърне изгубените позиции. Рудолфо решава, че сега е настъпил подходящият момент. Най-добрата защита е нападението. Сделката е негова рожба и трябва да остане в негови ръце. Ако не може да я има той, няма да я има никой.
         Вечерята преминава напрегнато, Рудолфо се въздържа да не избухне, докато наблюдава флирта на Патриция с Ролф, смутените физиономии на продавачите и леденото изражение на дипломата.
         Всичко го дразни, даже монотонният, досаден дъжд.

         Домакинът се сбогува набързо с гостите и грабва слушалката. Клетъчният телефон на Хасинто дълго не отговаря. Рудолфо му го купи наскоро. Братът на Мария Фернанда напусна по негово лично настояване мястото на пазач в блока с клубни апартаменти, за да се включи в митническия екип на Генерала. Търсят се рядко. Рудолфо не иска да изгърмява тайното си оръжие за дреболии. Тази вечер има нужда от услугите му. Линията дава свободно. По едно време Рудолфо чува сърдит глас от другата страна на слушалката:
         - Казвай, шефе, че имам работа.
         - Трябва да говорим.
         - Какво има тоя път? Жътва, или сеитба.
         - Може би едното, може би другото.
         - Ясно.
         - Днес в полунощ, на същото място.
         - Дадено.
         Чуват се музика, пискливи гласове. Някой се кикоти. Рудолфо оставя слушалката. Оглежда се, сякаш търси шпиони. Шофьорът, чистачката, градинарят, наетите келнери от агенцията за тържества, всеки може да го подслушва. На този свят никому не трябва да имаш доверие. Не мислеше ли Генерала, че Хасинто е едно от неговите момчета на пристанището… А ето, че Рудолфо смята да възложи на Хасинто отговорната задача да сплаши своя бос; да ожъне новата му "кокаинова реколта", ако е необходимо; и ако се наложи, да премине към последната фаза - да го "посее" на 3 метра под земята. Само защото Генерала спи с Кармен, а клетият пренебрегнат глупак не успява да се пребори с изгарящата го тайно ревност.
         Планът вече е готов. Първо, Рудолфо ще да се опита да отдалечи военния за известно време със заплахи и шантаж. Ако източноевропейците успеят да установят директен контакт с Генерала, не му остава нищо друго, освен да пресече преговорите, да ликвидира шефа на конкуренцията. За да се неутрализира остатъкът от бандата, неговата маша Хасинто трябва да се погрижи шантажите и атента да бъдат приписани на политическите интриги в навечерието на изборите. Тази година ежбите са по-разгорещени от всякога.
         После търговците ще заминат, а контейнерите с платената стока ще останат на пристанището. Веднъж спечелил предимство, Рудолфо все ще измисли нещо.
         Поуспокоен, той отива да се преоблече за срещата с Хасинто и се гмурва в безлунната нощ.

         В тъмното водата бучи глухо, събира се в канавките, в коритата на вировете; пълни праговете на водопадите с камъни и клони, пъпли на талази, влачи цели стволове. Поток от глина и кал затлачва урвите и остарелите тръби на канализацията. Мрачна сила простъргва хълбоците на планината, клокочи във водовъртежи, напира да разкъса бентовете, забатачени от стари дюшеци, греди, кутии, парцали, боклуци, клечки. Натрупани в деретата, те засега препречват пътя на мътната стихия като естествени диги. Беда надвисва над спящото градче.

Четвъртък, 5 декември, Пуерто Есперанса
0 часа 05 минути

         Хасинто очаква Рудолфо в изоставената фабрика. Никой не бива да ги вижда заедно, генералът има уши и очи навсякъде, и дълги ръце.
         - Ква е хавата? Що е това бързане?
         Рудолфо смъква шапката и очилата, преди да отговори:
         - Трябва да притиснем старата лисица. Още днес ще му оставиш тая видеокасета. С бележка, че копие пътува към жена му.
         - Какво е?
         - Дъртият пръч и Кармен, Красавицата и звяра, Папито и Лолита.
         - Еха, може ли да хвърля едно око, шефе? - опитва се да бъде безразличен, но гласът му трепери.
         - Затваряй си устата - изръмжава Рудолфо с тон, какъвто никога не използва в Париж, или във Вайе Верде.
         Той смята Хасинто за глупак, защото ревнува, вместо да попита откъде се появи тоя запис, кои са другите шпиони, защо не знае за тях, дали не записват и него…
         Хасинто се спаружва:
         - Добре де. Какво ще искаме от папито?
         - Да излети веднага за Пуерто ла Круз. И да се върне след седмица. Билетът и условията са в кутията на видеото.
         /Източноевропейците си отиват след пет дни./
         - Ако пита защо? - Хасинто има нужда от подробности.
         - Кого да пита? Всичко трябва да изглежда като опит на опозицията да го отдалечи в навечерието на изборите.
         - Ами ако не замине?
         - Ако откаже, първо ще пратим на жена му касетата. Ще си го е заслужил. После има второ действие. Ще оставиш копие от тоя машинописен текст на бюрото му. Посочва на митницата и на вестникарите, къде трябва да търсят коката. Знаете кога пристига, нали?
         - Утре през нощта. - Хасинто е озадачен. - Ще жертваш цялата пратка? Ще рискуваш да разкрият канала? Няма ли да намажем нищо от жътвата?
         - Ако трябва. Става дума за много мангизи. Освен това, не съм казал, че наистина ще дадем писмото на инспекторите и на журналистите. Но ако се стигне до чистка, може да заделиш нещо преди тараша. Само внимавай да не те спипат.
         - Ще се сетят, че са замесени твоите хора. Кой друг знае за товарите, освен тях и горилите на Генерала?…
         - Анджек. Генералът може да помисли, че някой отвътре го е предал.
         - Шефе…
         - Това ти е последната задача, Хасинто. После излизаш от играта и те пращам в Канкун.
         - Ако има после.
         - Ще има. - Рудолфо се колебае. - Трябва да се действа бързо. Ако тоя съсухрен пагон не отстъпи и не се натовари на първия самолет, искам да го ликвидираш.
         - Ти… ти сериозно ли говориш? - Заеква Хасинто, а всъщност си мисли, че на шефа нещо му хлопа дъската.
         Хем го е шубе, хем страшно му е кеф, че униформеното говедо може да си получи заслуженото. Хиляди пъти е мечтал как ще изпрати миризливата отрепка Джаксон да загаси крушките на Генерала. Джаксон е готов да заколи майка си за щипка кока. Ненавижда военния и всичките му бодигардове, начело с Педро. Те никога не му дават дори грам дрога, защото не се знае някога наркоманът да се е хванал на работа, или да е спечелил пукната пара. Откакто го познават, винаги е населявал бараките, складовете и канавките на Пуерто Есперанса. Омразата към униформения търбух го сближава с Хасинто. Ако осигури Джаксон за изпълнител, Хасинто ще гушне цялата компенсация за очистването на похотливия си шеф, като пожертва само едно пакетче скъпоценен прах и нищо в наличност. Гласът на Рудолфо прекъсва мислите му:
         - Слушай какво ти казвам. Сега е много удобен момент. И без това са закъсали с кампанията. Общинският съветник им къса нервите. Сигурно ще направят някоя грешка в последния момент. Нека Генерала си мисли, че опозицията го притиска, за да го отдалечат от Пуерто Есперанса в дните на изборите. Нали е предвидено да говори на митинга в събота. Всъщност, по това ще разберем, дали да предприемем решителната крачка. Ако все още е тук за съботния митинг или за неделните избори, чакай сигурни инструкции за последната фаза. С две думи, не изключвай мобифона и ще решаваме какво да правим в движение.
         Рудолфо слага шапката, очилата и напуска мрачното помещение. Хасинто мълчаливо преглъща, ядосан от безцеремонността на богатото копеле, което си позволява да го нафутурулясва и да му нарежда. Плашат го големите промени, които ще донесат в живота му следващите денонощия.

2 часа 15 минути

         Наближава Коледа и барачките в дерето също имат празничен вид, доколкото това е възможно: гроздове от мъждукащи крушки по улиците, запалени с крадено електричество. Нощем хълмовете приличат на украсени елхи. Из сокаците гърмят надути до дупка стерео уредби и телевизори. Заедно с двата баскетболни коша в училищния двор, те са единственото развлечение на кварталните жители. В схлупените, полупразни стаи децата конструират макетчета, изобразяващи Рождество Христово. Късметлиите, които имат работа и получават традиционната новогодишна кошница, могат да сложат на масата хляб с шунка, маслини, стафиди и бутилка вино.
         Хуан де Диос още се страхува да излиза нощем. Според братята и сестрите му, вън бродят серетони - невидими вампири, висящи по прозорците на къщите, които пият кръвта на децата в тъмното. Прокажени пречистват телата си, оросявайки ги с жизнените сокове на невинни юноши. В полунощ, странници с восъчни лица се появяват по кръстовищата, овъргалят се в тинята, призовават Луцифер и веднага тръгват към най-близкия кладенец. Там се събличат, оставят дрехите си под дърветата, произнасят една молитва наопаки, изкъпват се и после се отправят към набелязаната къща, за да вършат ужасни безобразия. Душите на умрелите, печалните духове на пресъхнали извори, изчезващи храсти и птици, успели да се отскубнат от тебеширените кръгове и заклинанията на бабалаото⁶, оплакват съдбата си из пустите улици.
         Чернокожата, дребничка Пилар, майката на Хуан, Коромото, Хавиер, Педро и Соледад, работи нощна смяна като санитарка в поликлиниката. Връща се подтисната от човешката мизерия и болести. Преди една седмица бяха подхвърлили новородено пред болницата, а снощи докараха старец, оплескан с нечистотии. Никакви роднини. Живеел под моста на магистралата, но дъждът започнал да отмива почвата и минувачите съзрели изтощеното му тяло в калта. Перитонит. Пилар бе изкъпала трупа, преди да го вземат от моргата за държавното погребение.
         Коромото и Хавиер се запиляха още в началото на декември по столичните булеварди - опитват се да подхванат някоя работа около празниците: разнасят подаръци, боядисват къщи, продават контрабандната стока, която доставя брат им Педро. Той не участва в амбулантната търговия, защото има по-сериозна задача - да пласира наркотиците между дребните дистрибутори. Хуан го е мяркал край двора на общинското училище, но не казва нищо. Педро носи най-много пари в къщата и майка им мисли, че работи като докер на пристанището.
         Соледад остава до късно в града. Има ангелски глас, наследила го е от Пилар, макар че Хуан от години не е чувал майка си да пее.
         Собствениците на пристанищни барове наемат Соледад като артистка, но вечерите й най-често завършват в леглото на някой моряк или друг случаен посетител на заведението. Хуанито долавя шума от затръшващите се врати на такситата, представя си марките на луксозните автомобили, винаги различни, вижда как сестра му минава петстотинте метра до бараката в дъното на дерето с несигурна походка.
         - Добре ли си, гълъбче? - пита го разсеяно, докато сваля обувките с високи токове.
         Не е добре. Не може да бъде добре сам в пустата неизмазана стая, в 2 часа посреднощ.
         Соледад е винаги тъжна. Преди време, когато била само на 12 години, някакви квартални хаймани я изнасилили. Родила мъртво дете. Брат им Рикардо посветил живота си на отмъщението и смазал един по един похотливите пройдохи. Хуан не го помнеше. Насилието бе отнесло и него. След нещастието Соледад бе заживяла с местния полицейски инспектор, но от дълго време нямаше постоянен приятел.
         Всички братя и сестри на Хуан са от различни бащи. Той ги приема като истински, с изключение на Педро, най-големият. Педро е някак чужд и далечен.
         В четвъртък, петък, събота и неделя наобед, Хуанито помага в един ресторант, където трябва да изхвърля неорганичните отпадъци. За хранителните излишъци е отговорно друго момче, с повече "стаж" в занаята. То подарява част от боклуците на две сирачета, обитаващи градското сметище. Друга част продава на съседи животновъди. Печели добре. Някой ден Хуанито ще заеме мястото му. Но Хуан де Диос има и по-големи мечти. Иска да завърши училище, да следва за геолог, да намери работа, да купи шевна машина на майка си и нови дрехи на Соледад, да наеме магазинче за Коромото и Хавиер. Няма значение в какъв ред ще се изпълнят желанията. По пета програма скоро даваха филм за перуански вулканолози. Същата нощ Хуан сънува че изкачва кратера на суров вулкан, както го правят само истинските мъже. Оглежда се от върха и озарен от яростната светлина на сътворението, зареден с предизвикателна енергия, изкрещява ликуващо в гърлото на чудовището: "Не се уплаших. Ето ме, дойдох."

11 часа 20 минути

         Кметът на Пуерто Есперанса не престава да ме учудва с живописните си идеи. Днес сутринта, докато се разхождам под колоните на търговския център, забелязвам че ръководи декорирането на предизборната трибуна. Подскача оживено насам-натам с мегафон в ръце. До първия митинг остава цял ден, така че ентусиазмът му изглежда прекален. Дъждовното време ще навлажни платнените навеси и хартиените цветя, ще угаси блясъка на боите върху картонените декори. Тогава си давам сметка, че лозунгът над трибуната гласи "Мис Пуерто Есперанса 1999". Голям инат е тоя кмет. Не се предава. Напушва ме смях, като се сещам как Карлос обясняваше причините за това старание. Началото на събитието е предвидено за 14 часа, ще рече, че ще започне към 16. Трябва да намина към 6 вечерта, сигурно ще бъде забавно да се присъства на финала.
         - Внимавай да не изпуснеш цирка - подвиква някой зад гърба ми.
         Не мога да повярвам на ушите си. Натрапникът говори моя роден език. Знам, че Ролф е тук от години, всъщност той ме запали да изследвам карибските култури с разкази и снимки за вълшебствата на района. Казваше: "Ела в страната, където боговете си почиват". По едно време дори си въобразявах, че съм влюбена в него. Обадих му се като пристигнах, но не подозирах, че ще го видя преди събота. Окопитвам се криво-ляво и продължавам в негов стил:
         - Винаги на пъпа на събитията, с интуиция и фотоапарат. Европа изгаря от любопитство да научи, коя е новата царица на красотата.
         - Очаквах да те видя чак на приема, но явно дъждът не те плаши. Тук съм заради изборите. Интервюирах Гуайкарачеа, кандидата на опозицията. Истинско явление. Смята се, че след пет години ще се състезава за президент и има големи шансове да спечели. А ти откри ли някой интересен ритуал, или нечувана легенда?
         - Сега започвам, звъннах ти в деня на пристигането. Имам още цял месец, тепърва ще събирам мед.
         - Искаш ли да дойдеш с мен до общинското радио? Ще успееш да се върнеш за коронясването, гарантирам ти го. Момчетата от ФМ Център разбраха че съм в Пуерто Есперанса и са решили да използват случая. Ще ме разпитват как оценявам обстановката като чуждестранен журналист.
         - ОК. Смятах да отида до пазарището, винаги е интересно там, но нямам възможност всеки ден да посещавам радиостанции. Хайде, води ме.
         - До пазара можеш да отидеш и утре. В петък винаги е по-оживено, макар че под дъжда едва ли ще наизлязат много продавачи. Ако дойдеш с мен, ще видиш Гуайкарачеа. И той е поканен.
         По пътя към радиото пресичаме моста над река Камбио⁷. Обикновено през сухия период тъничка лента блещука и ромоли покорно в дъното на каменното корито. Сега нивото на водата стига почти до ръба на бетонната ризница. Няколко мишки, принудени да напуснат запушените канали, се совват пред краката ни.
         - Хич не ми харесва времето. - Ролф е напрегнат. - Знаеш ли, че не престава да вали от близо две седмици, а почвата е много неустойчива. Хиляди нещастници живеят в бариосите, на дъното и по склоновете на деретата. Стръмнините са потънали в мръсотия. Не искам да мисля какво може да стане, ако започнат да се свличат.

§

12 часа

         Генерала обядва в ресторанта. Всички, от управителя до Хуанито, са назначени тук с благословията на военния. Той се чувства като у дома си и не смята за нужно да понижава тон, когато говори със своя бодигард Педро за "вътрешни" работи. Хуан де Диос не знае, че униформеният има пръст в наемането на персонала. Брат му го прати един ден в заведението и каза, че там имат работа за помошник. Той трябва да прибира мръсните чинии и салфетки, да помита и почиства с кърпа масите след всеки клиент. Момчето се върти из тясното помещение и без затруднение долавя думите на посетителите.
         - Стоката идва тази нощ, опасно е да стои дълго на пристанището - това е гласът на брат му Педро.
         Генерала незабавно отвръща:
         - Трябва да действаш бързо. Имам причини да мисля, че някое от мекеретата на Рудолфо или на Еухенио души наоколо. Ако разбера кой е, ще му извия врата. Подбери внимателно хората и преместете пратката в нощта след изборите. Тогава всички ще бъдат на друга вълна, митничарите са предупредени. Успя ли да пласираш нещо?
         - Всичко, шефе, момчетата ще чакат на опашка пред офиса в бингото. Чиста работа. Залогът остава в банката.
         - Не искам да се срещате повече край училището. Някой те е видял да разговаряш с дистрибуторите. Остави рибите да идват при стръвта. Ти дръж само капитан Гарсия, че ако дойде на власт, Гуайкарачеа заплаши да се заеме първо с полицията.
         - Дадено. Що не вземем да го пречукаме?
         - Има голяма подкрепа. Нещата ще се разсмърдят за дълго време, а ние нямаме нужда от хаос, нали така? Хаосът е лош за бизнеса.
         - Гуайкарачеа ще сложи свои хора, ще ни изтика отвсякъде.
         - Има ли бизнес, винаги може да се говори за проценти. Зависи колко ще им предложим. С нашия опит и с натрупаното през годините, комисионните ни сигурно ще бъдат по-убедителни от дажбите на бившия общински съветник. Изкушението ще ни бъде съдружник. Виж, ако някой пречи на бизнеса и не иска да чуе за преговори, това е лошо, много лошо.
         - Като Дон Луис - захили се Педро.
         - Ти го каза. Винаги съм мислил, че си природно интелигентен. Знаеш какво имам предвид, нали?
         - Не разговаряме за първи път на тая тема. Ако едно дърво препречва пътя, трябва да се премахне.
         - Точно така.
         - Кога?
         - В неделя сутринта има процесия в църквата. Ще бъде голямо стълпотворение.
         Звънва камбанката над вратата, влизат двама души от хората на Генерала, с прилепнали от дъжда дрехи и коси. Единият е Хасинто, братът на Мария Фернанда. Новите посетители се отправят без много шум към сепарето.
         Хуанито стои примрял с парцала над една от съседните маси. Той е виждал брат си и другите двама край общинското училище, знае, че Педро има пистолет и подозира, че всички са замесени в съмнителните машинации на Генерала. Мисли, че оръжието им трябва, за да се защитавт от членовете на конкурентните банди. Пристанищният град е изпълнен с групи младежи, борещи се за власт и територии. Според Хуан де Диос, Педро е достатъчно голям и някак несвой. Подсъзнателно, момчето го изключва от мечтите за бъдещето на семейството. Смята, че брат му може да се погрижи сам за себе си. Но в момента ситуацията е различна. Трябва да измисли нещо, да набележи някакъв план. Трябва да попречи на Педро да се превърне в наемен убиец.

14 часа

         Пред радиото заварваме две разгорещени тълпи, размахващи плакати. "Съд за корумпираните", "Срам ме е от вас" "Жилища, работа, училища, здравеопазване", "Плащайте данъци", - от едната страна; "Не щем комунизъм", "Партизаните дойдоха", "Долу политическите динозаври",- от другата. Хората се блъскат във фоайето на радиото, за да се скрият от дъжда. Гласовете им отекват в залата, заглушат музиката, която звучи в момента в ефир.
         "Само присъствието на местния астролог успяваше да предизвика такъв кипеж пред радиостанцията преди 6 месеца" , отбелязва иронично Ролф, докато си пробиваме път към студиото с помощта на медиината охрана. Аз оставам да го чакам отвън, между спорещите групи. След него пристигат още двама души. Кметът и млад енергичен мъж с кожено яке, дънки и червена барета. Огледалният ефект на освиркванията и ръкоплясканията при влизането на първия и на втория ми подсказва, че става дума за представители на противниковите политически групировки. Повече ръкопляскания предизвиква напереният младок.
         Програмата започва и журналистът в студиото назовава поканените: настоящата администрация, в лицето на кмета Санчо Мингес, опозиционната коалиция, в лицето на адвоката конституционалист Еухенио Гуйкарачеа и европейската преса в лицето на Ролф Кристоф. Това, което се посипва след началните му фрази, може да се оприличи само на тийнейджърска дискотека, или на бейзболен стадион. Санчо Мингес има право на първата дума, защото трябва да опише какво е направено в Пуерто Есперанса по време на неговото управление. Тълпата посреща всяко изречение с рев. Особено безпощадни са жените. Наричат го "лъжец", "плужек", "некадърник". Успокояват се чак когато заговаря Еухенио. Той напада администрацията на Санчо като неефективна, допринесла за увеличаване ва мизерията и за обогатяване на един корумпиран елит. Но когато преминава към своите предложения - конфискация на необработваните земи, големи данъци за по-заможните и други ограничения в неолибералния модел, когато заприказва за групиране на масите в териториални ячейки, за революция, за преразпределяне на националния доход, за подпомагане на бедните страни с ценни регионални продукти, втората половина от слушателите пред студиото заревава: "Събуди се, събуди се, комунизмът си отиде", "Опортюнисти", "Не на общинския тероризъм", "Стани ти да седна аз". Всеки по-смел въпрос от страна на водещия предизвиква яростта на групировките. Всяка от тях последователно го обявява за продажен тип, агент на противника, оръдие на вражеската пропаганда. Страстите утихват за малко, когато заговаря Ролф, но общо взето и двете групи не са особено доволни от изказването му. Махат презрително с ръце, побутват се и ме сочат с глава, май не го освиркват само от приличие. Ролф се опитва да балансира между гледните точки, което не е трудно за страничен наблюдател. Но си спечелва само всеобщо неодобрение: "много му разбира главата на тоя мосю", "заблудени чужденци, защо се бъркат в неща, които не познават" и други подобни.
         Никой не споменава най-непосредствените проблеми - разбитите пътища, полусрутената болница, дъждът, гладът. Двамата кандидати спорят за генералните неща, изцяло са погълнати от грандиозни планове, но в едно нещо са единодушни: стараят се да убедят избирателите, че в неделя трябва да гласуват на всяка цена и че от избора им зависи бъдещето на Пуерто Есперанса. За кого, това вече е друг въпрос. Там примирие не може да съществува.
         Ролф излиза от студиото леко зачервен. Радиостанцията е много популярна, намира се във Виа де ла Канделария, един от най-бедните райони на пристанищния град. Когато се отдалечаваме достатъчно и сме сами на улицата, приютени под широкия черен чадър, застанали толкова близо, че можем да си шепнем, без някой да ни чуе, приятелят ми отронва с много горчивина: "Дано не се окажа прав, но имам чувството, че никой от двамата претенденти не се интересува от бъдещето на тези хора; вълнуват ги само личните им политически проекти…" Изглежда разочарован.

Петък, 5 декември

         Сочна лечоса, дъхава гуаява, кисело-сладка парчита, пролетните багри на агуакатето, цели щандове с юка и няме, обли, плоски индиански хлябове "касабе"; три вида червени домати, патладжани, чушки и лук, четири вида марули; мамон, манго и тамариндо, картофи, боб, ориз, ягоди и праскови от Колония Товар, ванилия от далечно Мексико, какао, грозде от лозята на Алтаграсия, ядки от лешници, фастъци и бадеми, стафиди, едри лимони, портокали, грейпфрути, пъпеши и дини, наколко вида сладки банани и банани за готвене, магданоз, тарос, целина, репи, цвекло, колумбийски емпанади, себиче - перуанско мезе от сурови парчета риба в марината с много подправки… Главата ми се замайва от цветове, миризми и форми, въпреки че колоритът на тропическия пазар е помрачен от сивото небе и лепкавата влага. Продавачите вяло подвикват след редките зяпачи. Липсва обичайното оживление. Пробвам божествения вкус на "ангелската коса" - традиционно коледно сладко от Андите: пия белезникава чича, приготвяна от ферментирала оризова каша. Много щандове са покрити с найлонови чували. Аз самата съм покрита с черна мушама - предпочитам я пред чадъра, защото мога да използвам и двете си ръце.
         Цяла сутрин се мотая на площада, записвам рецепти, опитвам плодове, осведомявам се кои от даровете на плодородната земя ще се използват за украса от участниците в неделната процесия. Прибирам листчетата в торбата. Единствените вещи, които нося при краткотрайните екскурзии из града са химикалка, хартия, фогоапарат, касетофон и малко налични пари. Наистина се чувствам свободна. Но сега е време е да се връщам в хотела.
         Покритата трибуна пред кметството отново е център на някакво събитие. Сърдит оратор крещи в микрофона лозунги срещу безработицата. Пригласят му група мъже, които очевидно нямат какво друго да правят в този час на деня: "На работа, момчета, в недаля пада кмета ", "Стига сте лапали, кърлежи скапани" . Нестройна агитка тананика в такт с уличен китарист: "На луди ни направи/бездарната управа/но времето за кражби/най-после отминава".
         На трибуната се качва възрастна жена, разказва как са я уволнили, защото идвала късно на работа, а в продължение на една седмица автобусните шофьори по линията, която тя използвала, били в стачка. От министерството я препратили в общината, а там й поискали "нещо в брой", за да задвижат случая. През това време собственикът обявил фалит и напуснал Пуерто Есперанса, без да заплати компенсации на работниците. Години пропилян труд.
         Гневни възгласи от публиката. Тълпата расте с всяка минута. Започват да прииждат групи с плакати и знамена на различни синдикати и партии. Лошото време не е угасило пламъка на опозицията. Оставам под колоните на съседния търговски център, без да знам точно причината. Искам да разбера по-ясно, защо хората изглеждат толкова разжарени, тревожни, натопорчени? Какво очакват от неделните избори? Подсъзнателно се надявам, че Еухенио ще се появи на трибуната. Има нещо мистично в този нов лидер, за когото врагове и приятели говорят непрекъснато. Вчера чух гласа му по радиото, но той участваше в спор, нямаше възможност да представи цялостно възгледите си; с други думи - не долових наелектризиращото му живо присъствие, описано в репортажите на Ролф, обсъждано днес от хората на пазарния площад и предъвквано вечер в ресторанта.

         Генерала слиза от служебната кола пред жилището на Кармен, с букет в ръка. Необичаен час за посещение. Хасинто се бе зарекъл да прекрати мазохистичното дебнене пред луксозния блок на старата си любов, но все не успява. Връхлита го предчувствие, че Генерала няма намерение да заминава. По някаква причина нито касетата, подхвърлена върху бюрото му, нито шантажа с текста до митницата и пресата, бяха произвели очаквания ефект. Време е да се заеме с подготвката на "последна фаза". За всеки случай. Хасинто се измъква от скривалището си под навеса, отваря чадъра и поема към реката.
         Трудно успява да открие скитника. Всичко под моста е потънало във вода, коритото на помътнялата река е запълнено от коренища и кал. Няма и помен от Джаксон. Заварва го заспал на един матрак в близкия пристанищен склад, където обикновено прекарва нощите през дъждовния период. Водата вече нахлува в помещението на криволичещи поточета; намокрила е краката на хъркащия бездомник. Струйки текат по навлажненото му лице. Джаксон замахва с ръка да ги избърше, събужда се с мърморене. Усетил чуждото присъствие, постепенно се разсънва. За Хасинто не е трудно да го убеди, че животът на един гаден сладострастник в униформа струва по-малко от пакетче бял прах, каса уиски и нов официален костюм за неделната служба. Братът на Мари Фе се надява с цялата си душа, че Рудолфо ще му звънне преди празничната процесия. Днешната гледка на военния с букет в ръка бе разлютила черния му дроб.
         Налага се да забрави картината, защото има да свърши още една работа - може би последната от многобройните задачи, които Генерала му е възлагал. Излиза в дъжда и поема към кметството.

         Еухенио Гуайкарачеа се появява на трибуната привечер. Нарастналата тълпа посреща изкачването му с див рев и вдигнати в юмрук ръце.
         - Братя и сестри, - подхваща той вдъхновено, но не много силно.
         Улицата притихва, сякаш хората очакват да чуят откровението на някакъв Спасител. Започва отдалеч: изгубеното време, фалшивата демокрация, некомпетентната администрация, човешкото страдание, набъбващото недоволство, грабителството на властта, занемарените квартали. Прескача от индиански легенди и патриотични символи до спомени за собственото детство. Цитира Мао, Кадафи, Боливар, Библията и Кастро, Тони Блеър и главатари на партизански движения в района. Невъобразима идеологическа каша, сочен, изразителен език, органичен контакт с омаяните слушатели.
         Този човек е медиен феномен. Като пророка, когото срещнах преди време в Пуерто Аякучо. Той съумяваше да завладее със свещенодействията си всички присъстващи на племенния съвет. Това не бе странно за индианците. Предполагаше се, че вярват в шаманските превъплъщения и във връзката между света на прадедите и видимия свят. Гадателят обаче успя да въвлече и мен в нощните си полети над джунглата, в своите разговори с духа на ягуара, почитан от ловците пиароа. За миг го видях да се превръща от скромен полугол факир в свещен звяр. И в двата случая имам работа с вълшебници на словото и внушението. И в двата случая, някакво атавистично чувство на обожание се бори с аргументите на разума. На трибуната в момента ясно виждам месиански тип лидер, задвижван от гигантско его. Прост и силен като хляб. Популист, традиционен главатар и модерен пророк, манипулатор, екзорсист, площаден оратор, властелин на обещанията, продавач на надежда. Но карамба, какво присъствие, каква власт над съзнанието. Разбирам популярнастта му, сама се поддавам на това излъчване. Сладкодумец като него може да поведе фанатизираните си почитатели накъдето пожелае. Словото му въздейства като песента на сирените върху одисеевите моряци. Завладява, обладава и погубва. Хората пред мен, до момента забравяни, унижавани, отхвърляни или изключвани от определени сфери на обществения живот, са готови да го последват от предверието на рая до сатанинските бездни. Посоката зависи само от Еухенио. Смазваща отговорност.
         Докато множеството скандира лозунги и се люлее като жива вълна под дъжда, откъм ъгъла прибягват няколко силуета. Един от тях ми е смътно познат… Не го ли мярнах онзи ден в ресторанта… Сякаш по даден знак, новодошлите започват да хвърлят камъни по тълпата. Настъпва смущение, хората се разпръскват на по-малки групички, чувам писъци и изстрели, край мен пада възрастен човек. Броженията и протестите прерастват в безредици и хаос. Сирените на полицията се смесват с виковете на Еухенио, който не напуска триуната, а се опитва да успокои хората. Нарича пришълците "страхливци", "плъхове", "подлеци", "кметски подлоги". Отрицателна енергия изпълва въздуха. Виждам униформени младежи с палки в ръце и газови маски. Уплашена майка притичва с 3-4 годищно дете в ръце, отмествам се, за да й направя път, човешката река ме повлича, чува се силен трясък, облак лютив дим плъзва по площада и след миг всичко се покрива с белезникава мъгла.

         Събуждам се в коридора на болницата, със силни болки в главата, гърлото и гърдите. Очите ми смъдят, наоколо стенат хора. Цялата съм мокра, защото спасителите ми са свалили черната мушама, която носех на митинга. Тя лежи до мен в леглото, като чувал за мъртвец. Един полицай ме пита говоря ли испански и как се казвам, наоколо сноват разтревожени цивилни и медицински сестри. Дават ми някаква течност, след това дълго време не ми обръщат внимание. Малко съм замаяна, трябва ми време да се окопитя и да се вслушам в разговорите на ранените и техните посетители, приятели и роднини; съпричастни, угрижени, предани.
         Шайката на Генерала е успяла да разгони митинга на опозицията. Предполагам, че в отчаянието си пред очевидната популярност на Еухенио, старите политици прибягвът към насилието, като последно средство да всеят несигурност, омраза, страх и злоба сред избирателите. Обичайна практика по тези ширини.
         Вън притъмнява, в тропика нощта се спуска бързо, почти изведнъж. Околните не се занимават с мен. Изведнъж ме обхваща паника - никой не ме познава, излязла съм от хотела без документи. Исках само да се пошляя из пазара. Ако ми се бе случило нещо наистина сериозно, ако не бях дошла в съзнание… По-добре да не продължавам. Течността, която ме накараха да изпия, има успокояващ ефект. Главата не ме боли толкова и се опитвам да стана, но страшно ми се завива свят. Коридорът на болницата е тесен и шумен, стените - олющени, помещенията, занемарени. Разнася се неприятна миризма на гнило, лекарства и кръв. Внезапно токът спира и някой ме бутва в тъмното, преди да успея да се добера отново до леглото. Свивам се до стената на пода, докато отмине объркването. Включват помощния генератор и мъждивите крушки над главите ни отново светват. Възрастна жена в синя престилка се навежда над мен, помага ми да се изправя и приближава леглото на колелца.
         - Не бива да се движиш в това състояние. Изчакай малко. - Как естествено тукашните хора преминават на ти. Започвам да се чувствам по-спокойна, съществуваща, приета.
         - Пилар.
         Жената престава да ми говори и се обръща мигновено.
         Мъжът, който я вика, очевидно е хирург: целият е опръскан с кръв. Сваля марлята от устата си. Изглежда уморен:
         - Номер 3 трябва да се почисти преди следващата операция. И в бараките имат нужда от глюкоза, потърси някоя от сестрите.
         Санитарката му кимва. Преди да тръгне към вътрешното крило, успява да ми каже:
         - Мамита, извадила си голям късмет. Ще ти се размине само с леко задушаване и уплаха. В интензивното има петима тежко ранени, двама с опасност за живота. Докараха повече от шейсет човека.
         След около два часа успявам да се надигна от мястото си и напускам болницата. Никой не ме пита коя съм, къде отивам. Дъждът ме посреща с ликуващи струи, упорит, настоятелен, застрашителен като набъбващ гняв. Неволно потръпвам и се сгушвам под мушамата си. Прибирам се в хотела посреднощ.

Събота, 6 декември

         Мария Фернанда замесва тесто за арепи, когато върху набрашнените й ръце покапва вода. Влагата идва от тавана и след малко капките зачестяват, парчета от мазилката се посипват върху масата. Жената зарязва съда с брашното и хуква да търси кофа. Сама е вкъщи - майка й изведе внучката до съседите, а Хасинто почти никога не се свърта у дома. Сърцето й се свива от тревога. Къщата се разпада пред очите й. Ще успеят ли с продажбата? Последното предложение бе повече от приемливо. Всичко тук е на името на майка й, но двете заедно водят преговорите с Генерала, скришом от Хасинто. Трябва да се бърза. Мария Фернанда покрива с найлонови торби телевизора, стерео-уредбата и микровълновата печка, най-ценните притежания на фамилията. След това излиза да търси брат си. Ще го моли да замаже дупките.

         Днес съм по-предпазлива в уличните си скитания. Остават броени часове до празничните процесии, които са основната причина за присъствието ми тук и не искам да ги изпусна, гипсирана в някоя болница. Заобикалям отдалеч митинга на официалистите, организиран на същата покрита трибуна пред кметството, в съседство с търговския център. Сега е техният последен шанс за политическа агитация и го използват, макар че публиката под дъжда е малобройна. Под навеса има повече народ, отколкото около платформата. Сред ораторите забелязвам кмета, до него стои един военен с пагони на генерал, мисля че се досещам кой може да бъде. Преди да хлътна в търговския център, мярвам отново смътно познатото лице на младежа от ресторанта, силуета от вчерашния митинг. Говори по мобилния телефон. Към него се приближава годеницата на Карлос, Мария Фернанда - жената със стоте истории. Изведнъж се сещам къде съм го виждала - в нейната къща. Много рядко. Ако не се лъжа, беше й близък роднина.
         В търговския център всички говорят за изборите. Сякаш от това зависи животът им. Само зад щанда за козметика дочувам да обсъждат времето: изглежда някъде по пътя има срутване и една от продавачките не е успяла да дойде на работа. Момичета с къси полички и червени шапки, своеобразен тропически хибрид между Дядо Коледа и Снежанка, предлагат парфюми на малобройните клиенти. Годината е лоша за собствениците на магазини.
         Трябва да намеря подарък за Ролф. Едва ли ще го видя друг път преди Коледа, искам да използвам тазвечершния прием. Вече знам какво ще му купя: книга с въздушни снимки от Гран Савана. Обожава дивите области, но няма възможност да ходи често там, защото агенцията предпочита да го праща в райони с политически събития, а не из величествената пустош на граничните щати.

         Няколко моторници чакат да отведат гостите до норвежкия кораб, който е на рейд. Корпусът му е празнично украсен, светлините блещукат с всички цветове на дъгата, пречупени през миниатюрните призми на дъждовните капки. Стройни морячета в безупречни парадни униформи посрещат новодошлите. Придружават ни до търбуха на металното чудовище. Няма открита палуба. Не сме на яхта за луксозни пътешествия и ваканционни увеселения, а на военен кораб, който извършва учебен курс. Най-екзотичният ми прием.
         В залата е шумно и задушно, не е предназначена за толкова много хора. Оглеждам се за нашите дипломати, които ми изпратиха поканата в хотела. Не ги виждам, но откривам Ролф. Приближавам се да му подам книгата и той ме запознава с другите от групата: Рудолфо, банков посредник и Патриция, бъдеща журналистка.
         - Как ви се струва нашата страна? - Рудолфо се опитва да поведе разговор с най-баналния от всички въпроси, видимо го прави от приличие, а не от интерес. Изглежда разсеян и погледът му шари на всички страни. Отварям уста да му отговоря, но Ролф ме изпреварва:
         - За бога, тя е живяла една година в Амазония, говори три карибски езика, знае повече за страната от много твои сънародници.
         Не разбирам защо е толкова сърдит, любезният глуповат въпрос не заслужаваше чак такава враждебна страст.
         - Не съм шаман, нито пророк, откъде мога да знам - отвръща Рудолфо със същата неприкрита неприязън.
         Тези двамата не могат да се понасят и едва ли аз съм причината. Нови хора се присъединяват към нашата група и за миг напрежението във въздуха се разсейва. Отново подхващат вездесъщия разговор за изборите.
         В този момент Патриция ме повежда към група жени. Сред тях съзирам съпругата на нашия посланик Би трябвало да се чувствам облекчена. Но истината е, че искам да се скрия под масата и да подслушвам за какво говорят мъжете, които току-що зарязахме. Имаше някаква потайна драма в заядливите им недомлъвки. Мистерията ме привличаше.
         За съжаление, трябва да спазвам досадните правила на местните приеми, сред които се откроява обичаят мъжката и женската компания да се разделят. Предстои ни поне половинчасов разговор за декорации, меркови дрехи, козметика, търгове на картини, благотворителност, летни ваканции и детски болести.

         Рудолфо не успява да овладее нервите си. Преди няколко минути зърна Генерала. Днес сутринта Хасинто му бе телефонирал, че го е видял да говори на митинга в подкрепа на кмета. Военният обикаля между гостите като петел в кокошарник, натруфен с парадната си униформа, в прекрасно настроение. Не е заминал никъде. Няма вид на уплашен. Здрависва се с купища хора, спира се при жените, една от дипломатическите съпруги го представя на присъстващите. Най-после стига до групата на Ролф и поздравява с широка усмивка. Дали подозира кой го сплашва с видеозаписи и писма? Дали се досеща защо? В дъното на салона Рудолфо бе мярнал източноевропейските дипломатически представители и с ужас забеляза между тях двамата търговци, дошли от Париж. Трябва да им попречи на всяка цена да се срещнат с военния, който в този момент го тупа свойски по рамото. Понечва да заговори, но Генерала продължава обиколката си. След около две минути той приказва оживено с продавачите на оръжие, като със стари познати. Повече от ясно е, че през изминалите два дни са успели да се свържат. А може би всичко е било подготвено от по-рано… За миг Рудолфо е връхлетян от отчаяние. Заплахите и шантажът му се оказаха напразни. Комисионната му е сведена до 0. После го обзема ледено спокойствие. Остава му последното решение. Примирен, отива да слуша камерния концерт, предложен от домакините. Не се сеща дори да потърси Патриция.

         Опасенията ми за женската компания се оказват несправедливи. Почти през цялото време приказваме с Патриция. Говорим много за история, обещава да ми уреди среща с хроникьора на столицата около Коледа, откриваме общи вкусове за картини и музика. Допадат й наблюенията ми за характера и душевността на тукашните хора, но май повече я впечатлява информацията, която съм успяла да събера за местните обичаи. Притеснява се заради вчерашните ми приключения в болницата. Получава се някаква близост помежду ни. Сродни вибрации. Странно, за първи път успявам да създам на дипломатически прием контакт, приличащ на лично приятелство. Обиколката на кораба, класическите изпълнения на лютня, смисленият разговор превръщат вечерта в наистина приятно преживяване. За кратко забравям подтискащия дъжд.

         В късните часове на съботната нощ, Хасинто получава очакваното телефонно обаждане от Рудолфо и излиза с готовия пакет, за да отнесе обещаното на Джаксон: бутилка качествено уиски, 100 грама чист кокаин, първокласен стоманен китайски нож, нови обувки, риза и марков костюм.

Неделя, 7 декември
Светци и шарлатани

         Хуан де Диос се измъква от къщи в неделя на зазоряване. Педро и Соледад още спят и не го усещат. Майка му е в болницата, Хавиер и Коромото не са се прибрали от столицата. Хуанито е решил, че трябва да попречи на Дон Луис да отиде на процесията. Така Педро няма да изпълни заръката на Генерала и няма да се превърне в убиец.
         Малкото телце се изкачва безшумно по стръмните стълби от дерето към мократа уличка. По пътя се отбива да събира камъни. Бос е и се пързаля из калта. Стига до бакалничката, оглежда се внимателно и започва да хвърля камъните. Цели се между решетките. Стъклените модули се чупят с отвратителен трясък. Като вдига максимален шум и се постарава да остави фасадата в ужасен вид, Хуанито се шмугва в най-близката пряка и скоро изчезва безследно между къщите.

         В 9.45 сутринта първата литургия току-що е приключила. Пред църквата самоуки сценографи са изпипали площадката за представлението. Пиеската е винаги еднаква, но тази година декорацията не е пищна. Героите и цялото изобилие на щедрата местна природа трябва да се поберат под едно платнище. Хората излизат от храма, разтварят чадъри и чинно се нареждат около подиума. Пространството отдясно остава празно, оттам ще тръгне процесията. Камбанен звън отеква над смръщения град. На сцената, оформена като градина, се появява млад човек и започва да прекопава и полива цветята. Това е Христос. От едната му страна има голяма дупка, която трябва да представлява пропаст, или бездна. Докато градинарят работи, на платформата изникват нови персонажи. Всички са със завързани очи. Те се придвижват несигурно, лишени от зрение като новородени, безпомощни като току-що проходили. Неориентирани, подвластни на греха, заблудата, порока. В даден момент слепците един по един падат в бездната. Внезапно на сцената се появява красива жена, също със завързани очи. Света Богородица. Тя се придвижва по платформата и миг преди да хлътне в бездната, Исус я хваща за ръката и предотвратява падането.
         Причинно-следствените и пространствено-временните връзки са напълно пренебрегнати. Пантомимата е изкопирана от една средновековна мистерия, описана от Калдерон де ла Барка. Испанците са я пренесли тук преди векове и всяка година на празника на Непорочното зачатие християните от общината на Пуерто Есперанса я възпроизвеждат. Може да не обичат алегориите и тромавите театрални ефекти, но се придържат строго към традицията. Старите илюстрации, които видях в библиотеката, са неоспоримо доказателство, че през 30-те години на двайстия век декорите и облеклата на Христос, грешниците и Света Богородица, са били същите като тазгодишните.
         Сред боботещия шум, характерен за много хора, събрани заедно, процесията тръгва да обикаля църквата. В началото се подреждат свещениците, следвани от участниците в пиеската и от по-видните граждани, включая кметът и Генерала. Вече ги познавам отдалеч. Звучи религиозен химн. Множеството се люшва към младежа, изобразяващ Христос. Всички се опитват да докоснат дрехата му, скупчват се около него, коленичат, започват да се блъскат. Малкото полицаи напразно се стараят да въведат ред в стълпотворението. Напрежението и бутаницята нарастват. Чувам вик, последван от нови нестройни писъци. Масата хора от първите редове се разпръсква и се образува грозна дупка. В средата й се гърчи генералът. В калта наблизо се търкаля окървавен нож. Наоколо притичват полицаи. От тълпата сащисани зрители се отделя невзрачна фигурка в тъмен разкопчан костюм и риза, опръскана с кръв. Опитва се да пресече площада с несигурна крачка, но чувам изстрел и дребното тяло се свлича на паважа, лакиран от дъжда.

         В главата на Педро е каша.
         Сутринта излезе с ясен план: на процесията да види сметката на Дон Луис. После да се скатава и през нощта да се погрижи за изнасянето на коката от пристанищния склад, докато всички са заети с резултатите от изборите. Но нещата тръгнаха наопаки още в началото. Първо, набелязаната жертва Дон Луис не се появи в църквата; не го видя и отпред, по време на представлението, нито в началото на процесията. После глупакът Джаксон наръга Генерала. Мръсното псе сигурно имаше зъб на шефа му, задето им забрани да му дават дрога. И без това не са толкова смахнати, че да снабдяват с ценния прах един наркоман без пукната пара. А може и да са го пратили хората на Гуайкарачеа…
         Педро се хвърля върху военния, за да го предпази, нали му е бодигард. Сетне бързо се изправя, но докато се двоуми дали да използва пистолета, онова леке Хасинто застрелва на място Джаксон и така печели точки пред Генерала. Шефът му е сериозно ранен, но Педро разбира от рани и е сигурен, че ще се оправи. Макар сега да врещи като недоклано прасе на земята. Човекът, когото смяташе за хладнокръвен палач, се оказа страхливец. Извъща се, за да не гледа подивялото му от животински ужас лице. Идва линейка и откарва намушкания в местната болница. Въпреки немощните протести на Генерала, който настоява да го пренесат в Столицата. На Педро не му остава нищо друго, освен да разучи какво става с Дон Луис и ако може, да свърши възложената работа. Но пусти късмет, отново удря на камък - пред къщата и магазинчето на стария твърдоглавец е пълно с полиция. Педро се изпарява в една от страничните улички. Днес определено не му върви. Решава да отложи мократа поръчка за тази нощ, след изборите. Веднъж да пренесе дрогата на сигурно място…

         Когато видя как Джаксон се промъкна и заби ножа в бъбреците на Генерала, Хасинто искаше да изреве от безсилие и яд: ръцете на скитника трепереха, новият костюм го караше да се чувства неловко, цялото му поведение беше подозрително. Генерала подуши нещо и се извърна, успя донякъде да се предпази от удара, горилите му го наобиколиха почти мигновено и в суматохата Джаксон за малко да се измъкне. Добре че успя да го открие, когато тичаше по празния край на улицата и да му тегли куршума, преди да са го разпитали в участъка. Старият козел пак се измъкна - по всичко личеше, че раната му не е смъртоносна.
         Сега Хасинто чака спокойно в полицейското управление. Минава за справедлшв отмъстител. Знае, че когато се оборави, Генерала ще впрегне връзките си и ще го освободи. С нищо не бе показал, че го подозира.
         Притесняват го само две обстоятилства: няма да може да участва в изборите; искаше да гласува против мазника кмет, протежето на оцелелелия му шеф. В размириците действаше на негова страна, защото му плащаха. Но днес би пуснал гласа си за опозицията. Оставаше му малко живот като човек на Генерала.
         Ала най-горко съжалява за друго - че не успя да отмъкне част от кокаиновата пратка. Бе малко вероятно дрогата да остане на пристанището, докато го освободят.

         Свещенослужителите прибират статуята на Богородица без да приключат обиколката на храма. От самосебе си се разбира, че морската процесия също се отлага за неопределено време. Хората се пръсват смутено и тихо. Върволицата чадъри пред избирателното бюро в общинското училище набъбва за кратко, но скоро напрегната тишина изпълва запустелите улици, заливани от кални потоци вода. Мисията ми е напълно провалена. Повече от очевидно е, че съм попаднала на неподходящо място в неподходящ момент. През последните два дни гълтах в изобилие сълзлив газ и присъствах на опит за убийство. Жалките ми напъни да наблюдавам старинни традиции и да описвам коледни празници са удавени в стихията на адския дъжд, в отровата на човешкото ожесточение. Прибирам се в хотела, твърдо решена да взема първия самолет. Обаждам се на Карлос, за да го оведомя за решението си, нали е нещо като мой официален водач. И се натъквам на друг факт - сутринта са нападнали бакалничката на Дон Луис. Двамата с часове разчистват счупените стъкла и дават показания пред полицията. Карлос обещава да се занимае с билета ми още утре, когато отворят агенциите. Не мога да изисквам повече внимание в тази ситуация и го оставям насаме с неволята му.
         Джипове кръстосват улиците. Различните политически сили приканват по високоговорители хората да гласуват. Радиостанциите редуват музикалните парчета с призиви за участие в изборите. След едно такова съобщение има интервю с командира на местните пожарникари. Човекът изглежда разтревожен и настоява жителите на бараките в деретата да се евакуират, защото има опасност от срутвания. Отново започват разговори с политици. Липсват само кампаниините рекламни клипове, понеже пропагандата по време на изборния ден е забранена. Итервюта и безкрайни натяквания: "Гласоподаватели, към урните!" Няма филми, няма къде да се скита - потоците кал по улиците стигат до коленете. Тумби запалени привърженици на едната и другата партия започват да кръстосват града в ранния следобед. Скандират лозунги под дъжда - обиди за противника, хвалебствия за собствения кандидат.
         Днес ще бъде скучен ден. Дори не мога да се напия в ресторанта - заради изборите е забранено да се сервира алкохол. Може би ще зачета лека книжка, или ще погледам шоу по някоя от сателитните програми. В този миг се чувствам много самотна. Не принадлежа към пъстрия, шумен и невротичен свят наоколо. Приятелите, родителите, любимите книги, места и хора са някъде далеч. Дори дъждът ми се струва чужд, враждебен, необясним. Не е съживителният пролетен валеж, влюбчив, енергичен и кратък; нито могъщата лятна буря, дето изстисква натежалите от зрял копнеж облаци, а после мимикрира в триумфална седемцветна арка с мирис на озон. Не прилича на есенната полу-снежна суграшица, която приспива с монотонно трополене по покрива, но може и да пронизва до гръбначния мозък с бръснещ ветрец. Още по-малко прилича на мълниеносните карибски урагани, въвличащи гигантски въздушни маси в мрачно величествени електрически бури. Има нещо потайно, тъмно и зло в тези инатливи, несекващи водни струи. Сякаш прокълнати тепавици, ръце на гномове от сатанинска мелница, забъркват глина, скали и пясък в огромен котел, за да плиснат съдържанието на пъклената му утроба върху дребните мравки, обитаващи тясната ивица между планината и морето.

         В късния следобед Педро напуска кметската агитка и отива да посети Генерала в болницата. Другите горили не са се отделили от леглото му, но сега военният ги отпраща и остава сам с най-доверения си бодигард.
         - Какво стана? Не видях Луис на процесията.
         - Не беше там. Разбили са бакалницата му и цял ден се занимава с полицията. Отложих всичко за тая нощ.
         - Събира ти се много работа.
         - На пристанището няма да бъда сам.
         - Внимавайте да не оплескате нещо. Искам оттук да отидеш при Кармен и да й кажеш къде съм. Телефонът й не отговаря. Грижи се за нея, докато съм в болницата. Не обичам да й досаждат в мое отсъствие.
         - ОК, шефе.
         Педро ще намине в апартамента при първа възможност. Обича да се върти около кадифената кожа на Кармен, обича да наблюдава как тя му сервира уиски и фъстъци, обича да вдишва миризмата на тялото й, примесена с аромата на луксозни парфюми.

Нощта срещу 8 декември
Потопът

„Видяха Те планините и се убояха;
Водният потоп нападна;
Бездната издаде гласа си,
Дигна ръцете си на високо.“
                            Авр. 3;10

         Хуанито за първи път е доволен, че не завари никого вкъщи.
         Цял ден е скитал, за да избегне срещи с полицията. Преоблича се, пуска телевизора, но по всички програми предават репортажи за изборите. Загасва апарата, ляга и се замисля с поглед, вперен в тавана. В помещението мъждука само запалената свещ пред олтара на Мария Лионса.
         Продължава да вали и шумът на водата го приспива. Някъде високо и далеч се чува бръмчене на прелитащ хеликоптер. Съседите са пуснали песента на Али Примера за къщите с картонени покриви… Затваря очи и постепенно се унася. С лекотата на привечерен бриз се въздига до полуразрушените стени на крепостта. Пиратите нападат и Хуан де Диос трябва да опази складовете с какао на компанията Гипускоана. Чака подкрепление от столичния гарнизон. Шумът от битката се увеличава все повече. Трясъкът на гюллетата, писъците на ранените, грохотът на срутващите се стени… Нещо разклаща пода под краката му… Чува вик "Хуанито"… Дали е прострелян? Умира ли? Гласът, който го повика, му е познат. Соледад, това е сестра му… Какво прави тя в испанската крепост на хълма?
         Хуанито се стряска в момента, в който един огромен камък нахлува през южната стена и отнася основните греди, крепящи малката къщичка над дъното на подгизналото дере. Момчето седи вцепенено в леглото и не вярва на сетивата си: в адски галоп потоци червеникава пръст, клонаци и дребни камъчета препускат през стаята, размесени с изкъртени парчета стени, греди, тенекии, останки от покъшнина; мярва се дръжка на детско колело, каменен ангел със счупено крило, откъртен от някой параклис. Омагьосаната река търкаля едри канари надолу към морето с енергията на изригващ вулкан. В следващия миг всичко се смесва в ушите и пред очите на Хуан, земята под краката му се подкожушва, раздвижва се, сякаш е жива, покривът се накланя плавно, като в забавен каданс, завърта се и се срутва върху него. Миг преди да изгуби съзнание, малчуганът се сеща за гласа, чут в просъница. Шибва го мисълта, че Соледад е дошла да го търси. Пороят го отнася, преди да успее да извика "Соле", или "мамо"…

         Мария Фернанда не сколасва да запуши всички процепи, през които дъждът нахлува в къщата. Сутринта отведоха брат й в полицейския участък, защото бе стрелял в защита на своя работодател. Рано следобед изпрати майка си и малката в столичния град, при един далечен роднина, за да бъдат по-далеч от хорските коментари, докато нещата се поразминат. Не искаше да обяснява на Клара, защо хората наричат вуйчо й убиец, не искаше да гледа как майка й страда. На смрачаване беше изпоцапала всички чаршафи, покривки, рокли, платове и парцали, запълвайки пролуките и цепнатините под вратите.
         Към полунощ водата шурти от тавана. Кофи, пластмасови кутии, легени и тенджери преливат. Влажното брашно кипва в хартиените пликове. Мари Фе се предава. Опакова телевизора, стереоуредбата и видеото в найлоновите чували, с които ги бе покрила. Натоварва ги на една триколка, взима най-важните семейни документи от гардероба. Оглежда с болка мухлясващите стени - вместилище на безбройни спомени, пориви, сълзи, надежди. Напуска къщата. В призрачната светлина на светкавиците по тротоарите се мяркат хора. Някои притичват натоварени с вещи, следвани от хленчещи деца. Други, хипнотизирани от атавистичен страх, следят как мътна вълна помита дерето и част от улицата пред очите им. Къщата и магазинчето на непримиримия Дон Луис са завлечени. Старецът казваше, че само мъртъв ще го преместят от любимия му квартал… Толкова труд, толкова планове, отнесени от въртопа… Мария Фернанда успява да избута количката до средата на едно възвишение, където няма жива душа. В беззвездната нощ, изпълнена с отчаяните писъци и грохота на търкалящите се скали, тя не чува, а по-скоро усеща приближаването на трите сенки. Един от мъжете извива ръцете й назад, другият грабва количката и я подкарва бързо нанякъде. Третият изчаква крадецът с плячката да се отдалечи достатъчно в тъмното, преди да я удари силно през лицето. Чувства остра болка и вкус на кръв в устата. Изкрещява и се свлича в тинята. Двайсет минути по-късно, съседите я откриват и довеждат Карлос, който се е вмъкнал в полусрутената къща да я търси. Карлос е изгубил надежда, че вуйчо му ще се появи отнякъде и само повтаря: "трябва да отидем на високото, трябва да отидем на високото".

         Цялата сграда на болницата скърца и се клати като старо легло. Всички по-леки случаи отдавна са напуснали.
         Пилар се опитва да стигне до вкъщи, но кафява полутечна маса й прерязва пътя. Планината и морето се сливат в прегръдка, приличаща повече на мъртва хватка. Не се разбира къде свършва водата и къде започва сушата, дали бучат вълните, или земните недра, дали цвърчат разтревожени птици, или вятърът донася викове на хора.
         Жената се връща при ранените и тежко болните, газейки вода до коленете. Двама дежурни лекари и три медицински сестри се опитват да въведат ред сред безпомощните пациенти. Партерът започва да се пълни с кал, затова хората пренасят нагоре по етажите лекарства, марли, но преди всичко изтощените обитатели на болницата. Вопли, молби за помощ, тежко дишане на умиращи. Мнозина търсят изповедник. Между тях Пилар различава гласа на Генерала. Бодигардовете са го зарязали. Изглежда уплашен, и разкаян.
         Токът угасва. Потопът е повредил агрегата, предназначен за бедствени случаи. Болните на системи, ранените, докарани за операция от пожарникарите и полицията в последните часове, полуудавени, смачкани от срутванията, всички са осъдени. Пилар коленичи в тъмното и започва да се моли за тях. И за своите деца, пръснати в долината на Авила и по цялото крайбрежие, многобройни и различни като песъчинките на плажа.

         Педро не смогва да се добере до митническите пристанищни складове. Още край музея на Реверон водата започвва да се качва над коленете му. Два от склоновете на планината се срещат и снижават тъкмо на това място над градчето, образувайки улей. В сухо време по дъното му лениво се стича тънка струйка вода. Дотам незначителна, че няма дори собствено име. Сега прозрачната нишка се е превърнала в гигантска кафеникава ламя. Набира могъщество и злост по височините, разбива затлачените бентове и алчно поглъща всичко по пътя си: къщите, оградите, дърветата, гаражите, болницата, търговския център, банката, училището. Отмива следите от кръв по стръмните улички. Разкъсва афишите от предизборната кампания, изтърбушва мазета и силози, разпердушинва яхтеното пристанище. На места, където все още не е прекъснато електричеството, уличните лампи и рекламни табла падат сред искри и пушек. Светлината им се смесва с огнените следи на светкавиците, драскащи небето. Глух гръм отеква в нощта като рев на ранен ягуар. Водната стихия смила за секунди един надлез за пешеходци. Металната конструкция се натрошава и разпръсва, сякаш е била построена от клечки. Колите по шосето са затрупани, или завлечени. Хората в тях, погребани живи. Педро чува отслабващия звук на клаксоните, като вопъл, долитащ от отвъдното. Сякаш планината е разтворила огромната си паст и засмуква Пуерто Есперанса към света на духовете. Но нищо не вълнува Педро повече от гледката на потъващите пристанищни складове. Стотици фургони, стоки за милиони долари, разкапани от влагата, съсипани, пътуват в този момент към морското дъно, тласкани от яростта на омекналата Гуарайра Репано. Калната вълна си играе с тях, върти ги, преобръща ги, изкормва ги. Приличат на кибритени кутийки, парченца домино, или търкулнати зарчета в прокълната бетонобъркачка. Жребият е хвърлен, резултатът е ясен. Нула, пълна загуба, разгром. Педро си спомня за Генерала, за неговите указания, за гледката на разрушената болница. Потегля към апартамента на Кармен озлобен, разочарован, но твърдо решен да си възвърне контрола, да спечели поне една игра в тази кошмарна нощ.

         Вода нахлува отвсякъде и Хуан идва в съзнание от хладната й прегръдка. Усеща студа едновременно с режещата болка в крака. Масата го е заклещила при падането, но водата я прави по-лека. Момчето успява да отмести плота. Пролазва до една пролука в срутената барака и понечва да се измъкне. Пороят продължава да го влачи.
         Оглежда се. Не може да познае дерето. Целият терен ври и кипи, не е останал знак от околните талашитени, ламаринени и картонени жилища. Стъпил върху остатъците от дървената стена, Хуанито вижда как приижда втора вълна, не така мътна, по-бавна от първата. Ляга и се залепва за мокрите греди. Вълната го повдига и понася към морето, като оплисква само края на импровизирания сал и стоварва няколко едри клона отгоре му. Чува се слаб звук, прилича на измъчено мяукане. Момчето усеща една топла, мокра топка да се допира до крака му. Коте. Водата е изплюла полуживо парченце живот. Божидар, кръщава го начаса Хуанито. Притиска се до треперещото телце. Върху муцунката на котето падат две капки, които не приличат на ледените водни струи, удавили целия град. Те са топли и солени. Първите сълзи, капнали през тази нощ от възпалените очи на Хуан де Диос.

         Педро се промъква до луксозното убежище в Клуб Кампестре малко преди калната вълна да нахлуе в гаража и да изпълни всички апартаменти от първото ниво с жвакаща глина. Не е виждал Кармен от четвъртък, когато тя спечели титлата Мис Пуерто Есперанса.
         Хората от блока се спасяват по горните етажи. Няма ток и всички носят фенери. Също мъкнат албуми, картини, нещата, които смятат за най-скъпоценни. Гледат със съжаление как стихията отвлича или засипва колите им. Кармен живее на шестия етаж и затова не е напуснала жилището си. Педро чука на вратата. Момичето му отваря и веднага го засипва с въпроси за Генерала.
         - Ще се оправи, кукло. Праща ме да ти кажа, че ако не за Коледа, то за Нова Година ще излезе от болницата. И ми заръча да се грижа за теб.
         - Не е ли по-добре да се качим на покрива като съседите…
         - Не е необходимо. Няма да има повече големи срутвания. Деретата се отпушиха, дъждът отнесе наслагванията.
         - По транзистора казват, че пораженията са големи. Оттук не се вижда града, но морето е мътно и изглежда зловещо. Искам да разбера какво става с нашите. Ще ми помогнеш ли да ги потърся?
         - Утре, като се развидели, обещавам да ти ги доведа на крака. Но сега е опасно да се излиза. Налей по едно да отпуснем нервите и да отпразнуваме титлата. Най-страшното мина.
         - Нямам настроение. Как може да ти се пие в такъв момент?
         - Я стига си се правила на интересна. Налей по едно уиски като ти казвам.
         Кармен пребледнява, но осветлението на свещта пречи на Педро да забележи промяната. Момичето се опитва да тръгне към вратата.
         - Ехей, къде отиваш? Помолих те за едно уиски.
         Кармен прави голяма крачка в избраната посока:
         - Искам да изляза.
         Педро я изпреварва и й препречва пътя.
         - Аз пък те искам тук.
         - Като се оправи Хосе Висенте…
         - И да се оправи, в което дълбоко се съмнявам, няма нищо да му кажеш, тъпа путко. Ако искаш главата ти да остане на раменете. Да не мислиш, че като си мис, вече си пристанала да бъдеш курвата на шефа и си станала принцеса. Ела тука, пачавро загубена.
         Възбудата на Педро расте, докато произнася мръсните думи. Ръцете му безцеремонно опипват гърдите и бедрата на Кармен. Той я обръща с гръб към себе си, отърква се в тялото й и понечва да ръзкъса леката домашна рокля, с която е облечена. Момичето вика, мъжът се пресяга да й запуши устата, тя го ухапва и се измъква през вратата. Започва наслуки да търси пътя към аварийната стълба, за да се изкачи на покрива, при другите хора. Педро я настига и грубо се опитва да я обладaе в коридора. Кармен не спира да крещи в тъмното от болка и обида, подивелият бодигард не спира да я удря с юмруци, така че съседите, дотичали с палки за бейзбол в ръце, започват да го налагат, още докато е отгоре й. Жените я измъкват от мелето. Намерили върху кого да излеят страховете и отчаянието си, напипали омразния бандит в момент на слабост, убедени, че раздават справедливост, обезумелите жители на блока налагат Педро, докато тялото му се превръща в кървава пихтия. Изхвърлят го в мътния поток, препускащ към морето. Оттеглят се смутено, без да се гледат в очите, в неизказано съгласие да не споделят с никого за колективното убийство.

         Към полунощ силен удар по вратата ме събужда от тежката дрямка. Бях взела хапче за сън. Хотелът бръмчи като кошер. Няма ток, криво-ляво се добирам до вратата и разтревоженият собственик изстрелва на скоропоговорка: "Госпожо, качвайте се на покрива, всеки момент може да нахлуе водата…" Нахвърлям най-важните неща в една раница и изскачам в коридора по анцуг. През деня хотелът не изглеждаше толкова пълен. Сега хора се щурат нявсякъде с фенерчета в ръце, малък кокер шпаньол се мотае из краката им, всеки момент ще го смачкат. Повличат ме към стълбите. Кучето изквичава настъпено. Покривът е претъпкан с хора. Гледката е недействителна. Светкавици раздират небето. Градчето приижда към нас с белите си къщи като огромен призрак. Повечето високи постройки все още стърчат във въздуха като обелиски, но всичко останало е превърнато в тесто, в първична материя, замесена от тухли, кал, листа, камъни, клони, отломъци от покъщина, стени, леки автомобили, керемиди и ламаринени покриви, стъкла, пясък, скали, вода и човешки тела. Някои, все още живи, жестикулират отчаяно, вкопчени в отломки от греди или стволове, с лица изкривени от паника или изтощение. На места кафеникавата слуз се стича към морето със скоростта на водопад, троши врати, пробива стени, чупи кости. На други места пълзи бавно, със зловеща грациозност, пълни гърлата с тиня, задушава постепенно, мачка с перверзно сладострастие. От гъстата течност понякога се подават човешки крайници, покрити с глина, като творби на полудял скулптор. Сякаш планината бълва обратно хилядите мъртъвци от пещерите, за да засели с тях тъжните крайбрежни долини. Вой на кучета, звън на метал, човешки стонове, далечни гръмотевици, пожарникарски и полицейски сирени се открояват сред грохота и тътена на изчезващия град.
         На покрива всички реагираме различно: възрастна жена изпада в истерия, няколко хлапета хълцат сподавено. Повечето наблюдаваме безмълвно потресаващата гледка. В главата ми се мяркат спомени от разкопките в Помпей. За миг излизаме от вцепенението. Някой забелязва трима души в ниското. Сгушени са в короната на оцеляло дърво, много близо до хотела. Прехвърляме въже от покрива. Тримата мъже завързват свободния му край за ствола и успяват да се доберат до нас. Въздишка на облекчение за малката победа. Господи, къде ли са сега Карлос, Мария Фернанда, Дон Луис…

         Хасинто напразно псува и кълне в зарешетената килия. Забравили са го. Още в късния следобед полицаите пренасят на друго място повечето бумаги, телефоните, компютрите и дори някакъв сейф. Оставят само празни маси, столове и закачалки. После се разлитат като ужилени на различни страни. Единствено радиото продължава да му прави компания. По едно време водещите казват, че нараства опасността от наводнения и свличания. Знае новината и без тях, защото водата му стига до глезените.
         Вечерта токът спира и Хасинто остава сам в тъмното. С мокрия ужас. И със съвестта си. Тинята стига първо до кръста му, после до гърлото и след това бавно покрива целия приземен етаж на празния участък.

Понеделник, 8 декември

Столицата
Сезонът на печалните кентаври

         Централните власти разбират какво става долу още през нощта, но са безпомощни. Единствената магистрала, която свързва столицата с пристанищния град и летището, е задръстена от срутвания. Тунелите също. Червеният кръст излъчва по радиото съобщения с инструкции. Уловени в коварен капан, хората напрягат слух, скупчени около транзистори с полуизтощени батерии.
         На зазоряване дъждът продължава да вали, но облаците се издигат нагоре и хеликоптерите могат отново да излетят. Полицията, военните, журналистите потеглят към мястото на нещастието. Светът се взира с невярващи очи в първите кадри от зоната.

         Ролф успява да се настани в хеликоптера на втори телевизионен канал заедно с пилота, един оператор и Сара, журналистката от новините. По-късно ще мисли как да им се отблагодари.
         Аутопистата е претъпкана с изоставени автомобили и камиони. Край пътя, килната над пропастта, лежи преобърната цистерна.
         - Добре че е била празна, - сочи операторът.
         Облитат склона и се изумяват.
         Ролф е разтърсен от мащаба на пораженията. Само преди два дни бе посетил Пуерто Есперанса. Тревожеше го паянтовото строителство, ядосваше го безотговорността на кметството, но никога не бе предполагал какви размери може да приеме трагедията.
         Не само бедните квартали, цялото крайбрежие е сринато. Градоустройствените подобрения, старата инфраструктура, всичко е отишло по дяволите. Дори релефът е променен - изчезнали са хълмове, появила се е нова ивица суша. Белезникава мъгла се стели над хомогенна разкашкана земна маса, покриваща стотици километри. Тук-таме стърчат високи блокове, устояли на фурията, белеят се скелетите на ослепени и разнебитени къщи. Нищожни фрагменти, оцелели след битка на циклопи. По покривите се трупат хора, махат към небето, крещят нещо, развяват парцали с неопределен цвят. Сара и пилотът на хеликоптера съобщават по радиото къде има живи, колко са, как може да се стигне до тях.
         В морето плуват отломки с най-различен произход и размер, някои служат за убежище на неволни корабокрушенци. Големите кораби, недочакали ред да влязат в съсипаното пристанище, спускат спасителни лодки. Членове на екипажа прибират оцелелите.
         Високите части на полето за голф са превърнати в полева болница с импровизирани палатки, шини и превръзки за ранените. Хеликоптери на Червения кръст, полицията и пожарната товарят по-тежките случаи, преди да отлетят към Столицата. Ниско във въздуха кръжат лешояди.
         Там, където има устойчива почва, танкове напредват през калта. Войничета надничат от тежките им туловища, съзерцават попарени гледката. На места пехотата вече е забила колове с кърваво-червени букви: "Внимание! Труп!" Процесията на печалните кентаври спира край шосето, младежите слизат от металните машини и започват да разравят мократа пръст с лопати. Трябва да бързат. Дъждът вече отслабва. Скоро ще спре и след два-три дни почвата ще изсъхне, ще се стегне като камък. Слънцето ще напече безмилостно и гниещите тела ще предизвикат епидемии.
         Късно следобед небето за малко се разчиства. Орли се реят високо над смалената, издрана от гигантски нокти Авила.
         Пилотът приземява хеликоптера. Екипът на Сара скача в тинята. Оттук Ролф смята да продължи сам.

§

         Рудолфо напразно звъни по мобилния телефон на Хасинто. Не го е чувал от съботната нощ, когато му нареди да ликвидира Генерала. Цяла неделя комуникациите с Пуерто Есперанса не бяха в ред. Долу ставаше нещо, но до столицата достигаше само откъслечна информация. Имаше въздушни смущения. Първо журналистите говореха за размирици, свързани с изборите. Телефонът даваше заето. После споменаха опасността от наводнение. Автоматичен запис го подкани да остави съобщение. Късно през нощта, правителството обяви бедствено положение. Телефонът беше "извън обсег".
         Сутринта в понеделник, раздразнителен и недоспал, борсовият посредник зарязва мобифона, пуска телевизора и с пребледняло лице изслушва новините.
         Пуерто Есперанса не съществува. Жертвите са хиляди. Разрушенията - гигантски. Прожектират кадри за нанесените щети. Рудолфо не успява да различи центъра, колониалната част, индустриалната зона. Започва да осъзнава, че може би десетки от хората, които познава, включително Генерала, не са между живите. Кой знае защо, последното въобще не го радва. Един от репортажите е посветен на пристанището. Камерата на оператора показва общ план. Кадрите са от хеликоптер. Отнесени са всички складове. Загубите възлизат на милиарди долари. Издирват се собствениците на контейнер с токсични вещества. Отровите са се разсипали и са заразили плажната ивица. Засега никой не признава, че смъртоносният товар му принадлежи. Студени тръпки побиват Рудолфо. Паника накъсва дишането му. Представя си всичко, което е изгубил тази нощ. И останалото, което може да изгуби, ако въртопът не е заличил следите от контрабандата. Каква ирония, да се надява, че оръжието лежи на морското дъно. Облизва пресъхналите си устни. Гади му се. Познава този вкус - вкусът на поражението.

         Огромната зала на Полиедрото е превърната в бежански лагер. Тук водят оцелелите от калната лавина. Повечето сме още в шок. Властите изготвят списъци на изчезналите и списъци на спасените. Хората показват снимки, търсят близките си. Мнозина са покрити с обриви от замърсяванията. Разказват се небивалици:
         Двама пожарникари загинали, но успели да измъкнат майка с пеленаче, затрупана в зарязано такси. Шофьорът избягал позорно, секунди преди тинята да заклещи возилото.
         Квартален бандит бил линчуван в тъмна уличка, защото мародерствал.
         Едно куче разровило с лапи стопанина си и го извлякло от напиращата вода.
         Някакъв митоман се обадил по мобифон и разказал на полицията, че се намира затрупан в гаража на дома си, заедно с умрялата си майка, съпруга и дете. Дал точен адрес и упътвал спасителната команда през цялото време. Когато войниците дошли на мястото, човекът бил сам. Седял спокойно в апартамента си и признал, че измислил всичко, защото искал да се види по телевизията. Бяха го арестували мигновено.
         Всеки знае поне по една ужасна случка и по една история за саможертва, или за чудотворно избавление.
         Моряци от норвежки военен кораб на рейд спасили десетки хора, изтласкани в морето. Между тях и полумъртво дете. Плувало върху греди от разрушена къща, заедно с едно коте. Детето се бе превърнало в забележителност. Казваше се Хуан де Диос. Успях да го мярна в Полиедрото, малко преди да го отведат сестра му и брат му.
         През цялото време някой идва и отвежда някого.
         Хрумва ми да потърся в списъците. Карлос Пинсон, Мария Фернанда Перес, Еухенио Гуайкарачеа са сред оцелелите, Луис Пинсон, Хасинто Перес, /значи й е бил брат/, Санчо Мингес засега са в листата на безследно изчезналите. Името на генерал Рамирес прочитам между загиналите в срутената болница. Впускам се да търся Карлос и Мари Фе в претъпканата зала. Измежду хиляди същества, доведени до предела на силите си, проснати върху матраци сред бидони и покъшнина. При един от павилионите с храна и прясна вода откривам Патриция, мойта нова позната от корабния прием. Дошла е да помага с една от гражданските организации, мобилизирани за случая. Нахвърлям се да я прегръщам като първа приятелка. Цялата треперя. В това състояние, най-после ме откриват хората от посолството. Ще остана там, докато ми издадат пасаван и мога да отпътувам. Всичките ми принадлежности се бяха разпилели из плъзгавото поле, по пътя между покрива на хотела и хеликоптера.

Коледа, 25 декември

         През следващите дни съм лишена от собствена воля. Действам като автомат. Успявам да издиря единствено Карлос и семейството на Мария. Отивам да ги видя с малкото, което изкрънквам от нашите дипломатически чиновници под формата на помощ за бедстващите. Всички са се настанили при далечни роднини на Мари Фе. Бабата и малката Клара са дошли при тях още в навечерието на фаталната нощ. Сега хората са притеснени, очакват новите обитатели да се изнесат в най-близко бъдеще. Може би ще им вдигнат една пристойка, с помощта на съседите. В бариоса къщите никнат като гъби. Особено след потопа в Пуерто Есперанса. Роднините предполагат, че Хасинто е загинал. Трите жени нямат друг близък в столицата, освен Карлос. Дон Луис е изчезнал. Карлос е в тежко финансово положение. От него научавам, че музеят на Реверон е погубен изцяло от дъжда. Вече не мисля, че липсата на картини в крайморското жилище на художника е несправедливост.
         Карлос и Мария търсят работа. Трябва да започнат всичко отначало. Мнозина в тяхното положение биха проклели съдбата си, но те са благодарни, че са останали живи.
         Чувствам се ненужна, не виждам как мога да им помогна.

         Летището е затворено. Няма международни полети, освен специалните. Идват самолети с товари от цял свят: дрехи и провизии, парични дарения, лекарства. Денонощно седя пред телевизора и гледам новините по сателита. Тъжно е, че повечето страни попадат сред най-важните заглавия само по време на природни катастрофи или войни. Тези "нездрави приоритети" карат професионалиста Ролф, според неговите собствени думи, да се чувства като "търсач на човешки нещастия". Колкото по-голямо е нещастието, толкова повече място му се отделя, толкова по-сочен материал има за ненаситното око на обектива. Сензацията се храни от човешките драми. Но медиите също така помагат да се разбере истинския размер на бедата, да се мобилизират правителствата и международните организации. В случая с Пуерто Есперанса, телевизионните журналисти упътваха специализираните отряди, извличаха ранени, осведомяваха къде какво липсва.
         По сателита говорят дълго за бедствието, за солидарността, за помощта на гражданските комитети, църквата, войската при спасителните операции. После преминават към друга информация - как човечеството се подготвя да празнува края на двайстия нек. Звучи гротескно. Съвсем бях забравила, че християнският свят се кани да навлезе във второто хилядолетие. Абсурдни ми се струват споровете около датите - 1999 или следващата година. Какво значение има това за вечността…
         Патриция неволно ме измъква от депресията.
         Макар че е претрупана с ангажименти, обажда се по телефона да ми честити празника. Пита ме дали не искам да раздаваме подаръци на малчуганите от Полиедрото. Много деца все още чакат родители или близки да ги потърсят. Доброволците от различни комитети са им приготвили играчки, дрешки, книги: "Без дом", "Клетниците", "Моби Дик".
         - Ще бъде тъжна Коледа. Организирали сме група артисти за представление на "Лешникотрошачката". Ти не спомена ли, че свириш на пиано? Можеш да изпълниш някоя подходяща пиеска, ако искаш.
         Не е необходимо да ме питат два пъти. Най-после ще бъда полезна за някого, макар и с нещо дребно.

         След детското утро, Патриция ме кани на обяд. Приемам с благодарност. Единственият ми оцелял ангажимент в това злощастно пътуване бе събирането с неколцина сънародници в посолството за Бъдни вечер. На никого не му е до празници.
         Родителите на Патриция са радушни, общителни, мили, внимателни, спокойни. Ако трябва да ги нарисувам в цвят, ще избера бежово. Поведението им е особено подходящо в момент, когато събитията не предразполагат към шумни чествания. В салона намирам Патриция и Ролф. Той скача да ме посрещне:
         - Радвам се да те видя. Тези дни почти не съм спал. Разбрах от Пати, че си добре.
         - Слава богу. Но много хора нямаха моя късмет.
         - Да, не престават лошите новини. Вчера научих, че е загинал още един приятел, режисьор. Живееше в Пуерто Есперанса, безброй пъти сме му ходили на гости. Не познавам човек без изчезнали роднини или познати. Генерал Рамирес също е мъртъв.
         - Знам, присъствах, когато го раниха на процесията.
         - Не е било фатално. Починал е при срутването на болницата.
         - Видях кмета в списъка на изчезналите - настоявам да продължа този разговор, сякаш мога да помогна за откриването на изгубените, ако произнасям имената им като в древен ритуал.
         - Дори да е така, вече е политически мъртвец. Но има един, който е по-жив от всякога.
         Рудолфо изважда от чантата с фотографския екип една видеокасета, моли домакините за разрешение и я зарежда в апарата.
         Свидетели сме на последното интервю, дадено от Еухенио Гуайкарачеа едва вчера, ден преди Коледа. Политикът се вживява в ролята на обвинител. Старата администрация е разфасована: местните власти са виновни за всичко. Трагедията е тяхно дело: незаконното строителство /разрешено от подкупни чиновници/, слабите укрепителни работи в районите на свлачищата, незадоволителната дейност на органите по градската чистота, ограбените фондове за образование и здравеопазване итн. итн. Трагедията, страхотна но необходима, ще доведе до катарзис, последван от възраждане на Пуерто Есперанса. И той, Еухенио Гуайкарачеа, който винаги е критикувал стария ред, знае как да направи промяната.
         - Изборите са провалени, заключва Ролф след финала на видеокасетата. - Но следващите със сигурност ще са негови.
         - Може би е за добро. - Намесва се Патриция. - Не казваше ли самият ти, че от всички кандидати Гуайкарачеа е единственият, който ти вдъхва доверие?
         - Преди време. Но не ми излиза от главата, че успокояваше хората и ги призоваваше да гласуват до дупка, докато пожарникарите и полицията ги караха да се евакуират.
         - Май трябва да промениш още едно старо мнение. Че тук боговете си почиват.
         - Ироничното е, че идеята за почивката на боговете ще се окаже вярна. Само с дълбок и тежък сън може да се обясни тяхното бездействие по време на събитията. - Отвръща ми Ролф. Поглежда родителите на Патриция и добавя. - Бях в Никарагуа по време на войната, в Доминиканската Република, когато ги връхлетя ураганът Мич. Но не мога да свикна. Не мога да се примиря, че толкова свестни хора си отиват по нелеп начин.
         - Смъртта е винаги нелепа. - Опитва се да бъде любезен бащата на Патриция.
         Ролф решава да приключи безплодния разговор. Не му се спори с възрастните хора за дилемата на Йов. Има свои сметки за уреждане с властелина на вселената, но съумява да подтисне богоборческите си настроения. Продължава с темата, но измества ъгъла. Изважда от чантата следващата изненада - кафява папка. На корицата е залепена старата му лема: "Добрите фотографии са уникални илюстрации на познати мисли."
         Отваря папката и подрежда на масата снимки в черно и бяло. Безмълвна, изразителна хроника за деянията на прииждащия дъжд, който или ще ни завлече, или ще ни пречисти.

Снимка 1:

         Медици внасят тежко ранен в хеликоптер. Лицето и ръцете му са превързани. Той е просто жертва на обстоятелствата. Може да бъде всеки от нас. Образите на лекарите и медицинските сестри, обаче, се открояват ясно на фона на сребристата машина - уморени, загрижени, съсредоточени. Ролф казва, че в момента на снимката, някои от спасителния екип са били на смяна повече от 24 часа. Включително летецът.

Снимка 2:

         Мъж на средна възраст е седнал на един крайпътен камък. Целият измокрен. С наведена глава. Фигурата му е някак смачкана, излъчва безутешност. Ролф разказва историята на този човек: намерили го пред огромна дупка - основите на старата му къща. Видял как пороят отнася всичките му близки. Опитал се да спаси поне едно от децата. Не успял. Самият той бе оцелял по чудо. Войниците го утоваряли да се премести от камъка. Не искал да мръдне, не виждал смисъл да се движи, да говори, да диша. Очаквал да го завлече някоя следваща вълна.
         Седи като истукан в средата на снимката, с празен поглед, вглъбен в себе си. На преден план: две неподвижни ръце, положени в скута - отпуснати, огромни, ненужни. Безсилието на един баща.

Снимка 3:

         Пуста улица. Къщи със зеещи дупки в стените, други без покриви, изпълнени с кал. Стари графити. Кучета ровят в боклук. Две далечни, залутани човешки фигурки в дъното на снимката. Натрапници, посадени сред пейзажа. Незначителни пъпки върху титаничния портрет на разрушението.

Снимка 4:

         Младеж и възрастна двойка са седнали край пътя. Хлапакът подава комат хляб на жената. Мъжът е легнал с глава в скута й. Лицата излъчват интимност и ведрина. Странно изображение, не кореспондира с видяното до момента. Пренася ни в спокойната атмосфера на семеен обяд.
         Ролф обяснява, че снимката е направена няколко дни след кошмарните свличания. В зоната продължавали да се придвижват хора. Много се изгубили. Други се осмелили да слязат от горните етажи едва когато били подгонени от жаждата и глада. Младежът намерил възрастната двойка полумъртва от глад и вкочанена от нощния студ. Оттогава бе споделял с тях дрехите и храната си. В момента на снимката, групичката дояждала последните си запаси и се зарадвали страшно при появата на спасителните отряди.

Снимка 5:

         Натюрморт. Разбити врати, следи от пожар, кукла с изтръгнати ръце, изтърбушени мебели, разкъсани пощенски картички по пода. Спомени без никаква стойност за друг, освен за притежателя им. Апартаментът е бил разграбен от вандали. Низостта също има лице.

Снимка 6:

         Над мътния развълнуван поток е опънато въже. Войници, потопени до кръста в него, помагат на раздърпани бежанци да пресекат вадата и да се доберат до сигурна твърда земя. Човешкото измерение.

Снимка 7:

         Гръбче на момче, загърнато с пуловера на Ролф. Слабичко, безпомощно, наведено над тялото на майка си. С тази прегърбена удивителна започва азбуката на скръбта.

Снимка 8:

         Картонени подслони, димящи огнища, проснато пране край навесите, голи деца в ръцете на полу-момичета, полу-жени. Нови бидонвили изникват мигновено на мястото на срутванията. Правителството им предлага да се изселят във вътрешността, но мнозина не желаят да се местят. По крайбрежието още има живот, тук са приятелите и роднините. Никой не вярва на обещания. Ролф е убеден, че ако не се реши проблемът с жилищата на тези хора, трагедията може да се повтори при следващите по-големи дъждове.

Снимка 9:

         Изравнен със земята терен. Камъни, клони. Червеникава пръст. Пустош. Космическа самота. Само в горния ляв ъгъл стърчи побито в глината разпятие. Малко килнато. Но цяло. Ролф го е заснел, преди да бъде разровено от жителите на Пуерто Есперанса. Ще го съхранят за олтара на новата църква, която искат да издигнат на същото място.

Снимка 10:

         Въздушна снимка. Дълга върволица хора чака на опашна да влезе в утробата на военен кораб. Модерно преселение. Къде ли ще ги разпилее вятърът?…

Снимка 11:

         Човек, заснет пред скала с размерите на триетажна къща. Монолитът е запокитен от стихията в средата на пътя.
         Ролф казва, че поставил непознатия пред обектива не за да си набави безвкусен туристически спомен от зоната на Апокалипсиса, а за да регистрира пропорцията. Впечатлението е, че наистина сме жалки джуджета, уязвими молекули в нестихващия танц на елементите.

Снимка 12:

         Тревичка никне от пръстта в пазвата на разрушения град. Крайбрежната ивица се възражда. Стъбълце, полюшнато от вятъра. Крехко и твърдоглаво като самия живот.

КРАЙ

Януари 2003, Каракас

---

¹ Puerto Esperanza - Пристанище Надежда /исп./ [горе]
² Арепа - кръгла малка и плоска питка от бяло царевично брашно. [горе]
³ Емпанада - пържена тестена закуска с различен пълнеж. Подобна на пирожка. [горе]
⁴ Чрез заплащане на рекетьори, дребните търговци се "ваксинират" срещу грабежи и шантаж от страна на конкурентни банди. [горе]
⁵ Гринго - презрително прозвище за гражданите на САЩ в Латинска Америка [горе]
⁶ Бабалаото - жрец в синкретичния култ сантерия, разпространен в Куба, Венесуела и други карибски страни. [горе]
⁷ Cambio - промяна /исп./ [горе]