Да бяхме искали, нямаше да уредим нещата по-добре. Пристигаме тъкмо за Карнавала. Симо, Владо, Живко и аз - Петьо. Четиримата сме неразделни от гимназията. След казармата се събрахме отново и се размечтахме как ще зарежем всичко, за да си опитаме късмета в Латинска Америка. Имахме няколко причини да се втурнем именно натам. По вестниците пишеше, че две държави предлагат емигрантски програми. Като проверихме оказа се, че търсят специалисти, но с малко връзки уредихме визите и ето ни в Каяо, Венесуeла. Баш навреме, като по поръчка. Преди да пристигнем четохме, че стотици европейци, запалени от пиратските разкази на капитан Релейт, са търсели по тези места Ел Дорадо. Индианците ги подмамвали дълбоко в джунглата с приказки за позлатения град и там ги зарязвали. Култово жертвоприношение за духовете на прадедите или лесна плячка за ягуарите. По-късно започнали да търсят Ел Дорадо високо в Андите. Но митът се променил. В новия вариант "Позлатения" бил младеж, който хвърлял във водата изящни, блестящи като слънцето предмети в чест на местните божества. Преди да потегли с препълненото кану към центъра на езерото, жреците покривали тялото му с фин златен прашец.
         Легендите сигурно съдържат частица истина, защото Каяо до ден днешен е миньорско селище. В джунглата и околните реки късметлиите от време навреме намират дребни късчета благороден метал или скъпоценни камъчета. Стойността им е достатъчна, за да не се тревожат никога повече за бъдещето. По-късно със собствените си очи видяхме парче самородно злато в местния музей. Симо ни беше нахъсил с редовно четене на писмата от бай Стефан, втори братовчед на майка му, дългогодишен емигрант. Той живееше в Каяо и не преставаше да хвали щедростта и колорита на местната природа, гостоприемството на хората. С една дума, съществуваха куп причини да пробваме късмета си именно тук, а не в големите градове, или в някоя развита европейска страна, където на емигранта гледат като на втора ръка човек. Нали шансът помага на смелите. Млади сме, ще се пробваме директно в дълбокото. Симо, откакто го помня, учи испански, все заради тоя братовчед. Сега бай Стефан трябва да ни чака на автогарата.
         Още преди да мернем първите къщи, до ушите ни достига смесица от екзотични шумове и мелодии, преплетени по невъобразим начин. Долавяме възбуждащия ритъм на самбата, характерните звуци на местното калипсо, безгрижната лекота на карибската салса и меренге, глухия тътен на тамборите.¹
         Рейсът спира край изрисуваните в ярко синьо, жълто и червено сгради, разположени от двете страни на пътя. Улиците са задръстени от коли, сергии и от живата човешка река, която след миг ни обгръща; връхлита ни с всички цветове на дъгата, миризми, материи и форми на тропика. Галят ни пауновите пера, заслепяват ни пайетите, шумолят тайнствено разтегателната хартия, станиола и прозрачната коприна; куклите от папие-маше се клатушкат в различни посоки, подвластни на същия опияняваш транс, който направлява движенията на полуголите матови тела. Край нас минава рояк от приказни феи, последвани от танцьорка, чиято рокля е оформена като рулетка. В краищата на широкия й волан са разположени цифрите, всяка една придружена от избродирано доларово знакче. Ясно е, че в Каяо продължават времената на златната треска. Цяла дузина малчугани минават маскирани като марулки, нещо което хвърля Владо във възторг и трябва да му спрем бирата, за да не се задави от смях. Плавно дефилират по улиците подвижни платформи, създадени със спестените пари на участници в клубове, училища по танци, професионални гилдии; оформени са като водопади, дворци от 1001 нощ, висящи градини, фантастични пейзажи; населяват ги принцеси, средновековни рицари морски и митически същества. Създават ги мъже, потънали до колене в калта на откритите мини, чезнещи бавно под изгарящите лъчи на слънцето, разяждани от живачните изпарения и алкохола; жени обречени да прекарат живота си в маларичната пустош край ленивите притоци на Ориноко; деца, понесли на рамо кресливите си гуакамаи, израстнали край прашния път в очакване на новините от големия свят, които идват върху каросерията на откритите камиони, под формата на шумно ново попълнение от нахакани авантюристи…Всички те се подготвят цяла година за карнавалната седмица. По време на Карнавала Каяо е светът на прилагателните. Пищните костюми, необузданите танци, изблика на почти неземната жизненост по улиците заразяват и нас. Убедени сме, че скоро, съвсем скоро ще се случи нещо прекрасно, че тук ще ни излезе късметът, че в този кът на земното кълбо ще изкристализира по неоспорим и осезаем начин част от слънцесияйната скъпоценна положителна енергия на вселената…
         Не сме единствените привлечени от неотразимото очарование на миньорския празник. Славата му прехвърля границите на Венесуела и привечер по улиците срещаме не само закръглените мустакати чичковци от Маракайбо, метиси от ляносите, пемони от Гран Сабана, дошли да погледат и да купят бензин за Ямахите на своите модернизирани канута, напористи юпита от петролните рафинерии и гринговци от транснационалните компании в Пуерто Ордас; срещаме и много чужденци-туристи, дошли специално за случая: японци въоръжени с вездесъщите си фотоапарати (вече дигитални), холандци и други истински "мосюта", жадни да запечатат шаренията и топлината на тропика, преди да се завърнат в уютните си студени и гъсто заселени държавици; разминаваме се дори с индиици и китайци от съседен Тринидад. Последните са сравнително по-малко, защото тринидадският карнавал е също много известен. В цялото това стълпотворение малко остава да се шашнем, когато чуваме някой друг освен нас да говори на чист български език: "Абе, момчета, къде се загубихте, побърках се да ви търся…" Бай Стефан. Само хвърляме багажа в обширната му къща с ниски тавани, за да се потопим отново в магията на улицата. Романтичният Симо цитира гьотевия Фауст и твърди, че разбира желанието му да спре мига. Ироничният Владо, забравил вече за марулките, сега си припомня за Пинокио и неговото триумфално пристигане на Острова на забавленията. Инфантилна работа. Живко, нашият философ заключва, че Карнавалът е тайнственото пето измерение, където се смесват в безкрайно и несвършващо пространственовременно единство потайните светове на мечтите и детството.
         Последният ден на Карнавала. Край. Изгарянето е тотално. Плътта е сведена до прах. Miercoles de cenizas. Сряда е. Започват великите пости.
         От утре сме бачкатори. Сравнително бързо, само за една седмица намираме работа в мината, въоръжени с емигрантски визи и препоръчани от „Дон Стефан“. Частниците ни наемат бeз проблеми. Чиста работа - платили са концесията и сега търсят хора. На договор, за по 3 мeсeца. Ако намерим злато, част от находката остава за нас, нещо като процент от печалбата. Отделно плащат заплата; минимална, ама кой ти я дава… Всичко се нарежда по ноти. Вечерите прекарваме в местната бодега, за да свикнем с обстановката. Гледат ни малко на чорчик, но толкова свят се е извървял през Каяо, та не сме някакво чудо. По ред причини ни се струва, че е пълно с ослепителни мацки. Симо веднага се пробва, нали знае да плямпа езика им. Не съм виждал никъде толкова красиви момичета, събрани на едно място. Дали е от климата или от различния им начин да се обличат и държат, но мераците ни растат непрекъснато. Повечето от тях също са пришълки, макар и не от толкова далеч. Държат се независимо и оглеждат с еднакъв интерес както местните, така и новодошлите.
         По едно време Симо сяда до нас на бара. Открито е, от силната музика под навеса не се чуват звуците на нощта, но отстрани надничат звездите и лек ветрец раздвижва листата. "Гледай каква красота", сочи той орхидеята, прикрепена като брошка към ствола на близкото дърво. "Много хора смятат, че е паразит, макар повечето учени да са на друго мнение", допълва бай Стефан. "Само във Венесуела има над 800 различни видове. Навремето са били много ценени, от Европа специално са идвали "ловци на орхидеи", за да търсят редки видове. И не само орхидеи, ами всякаква екзотична флора. В Каяо разказват, че веднъж дошъл с кораб през океана и слязъл чак в Пуерто Ордас, на Ориноко, един немски младеж - Херберт Клаус. Било в началото на 19 век . Успял да се добере до миньорското селище шест месеца след като напуснал родния Франкфурт. Този Клаус бил ботаник и изучавал с интерес написаното от Хумболт и от други естествоизпитатели, посетили южноамериканския континент. Бил от заможно семейство с добри връзки и се влюбил в дъщерята на виден благородник, Хелене, от фамилията Тауберн. Хелене била модерна, интелигентна млада дама, но по всичко личи, че не изгаряла от любов към нито един от многобройните си претенденти. Клаус посещавал често семейството на красивата си избраница и разказвал за прочетеното и наученото: изследвания, пътешествия, новооткрити животински и растителни видове. Веднъж привлякло вниманието му описанието на Brocchinia reducta, насекомоядно растение от рода на бромелиите, изключително рядък вид, виреещ само в Аян Тепуи, в областта Гвиана. Тепуитата представляват плата с отвесни стени в центъра на Гран Савана, от геологическа гледна точка са най-старата суша на планетата и върху равните им темета до днес може да се открият растителни и животински видове, изчезнали безвъзвратно в целия останал свят. Като чула за странното растение, Хелене изявила силно желание да притежава един екземляр. В Европа било модерно да се колекционират редки видове. Намекнала на Херберт че ако й донесе Brocchinia reducta, ще приеме предложението му за женитба. Той поел тържествено обещание да изпълни заръката й.
         Човекът работил усърдно в продължение на една година, за да спести пари и да пресече океана. Пристига в Каяо и започва да търси бромелията. Отначало никой не разбира какво иска. После мосюто успява да научи криво-ляво езика, но свършва парите. Отива да работи в мините и все бълнува за цветето. Пише много писма, но получава малко отговори. Постепенно местните хора започват да разбират защо е дошъл и какво търси. Упоритостта и силната му любов към непознатата жена спечелват симпатиите им. Разговарят с пемоните и след известно време индианците донасят един екземляр от рядкото растение. Обясняват му какви грижи да полага за него. Според техните поверия, когато цветето е хищник, не можеш нито миг да го оставиш без внимание. Ще повехне бързо, но първо ще изгони добрите духове от къщата. Херберт е на седмото небе. Обсипва ги с благодарности и започва да стяга багажа. Ала броени дни преди да тръгне на път, маларията го поваля. Умира няколко седмици по-късно.
         Скоро след смъртта му, куриер донася писмо от европейските кораби, акостиращи в пристанищата на Ориноко: напарфюмиран плик на непознат език, за Херберт Клаус. Местният учител намира чак в Каракас преводач за краткия текст, написан със ситен равен почерк: "Скъпи приятелю, миналата седмица се омъжих за Фридрих фон Щауберг. Не можеш да си представиш радостта, която ме изпълва. Освобождавам те от обещанието. Желая ти от все сърце да намериш щастието в далечната и красива страна, която описваш с такава страст. Поздрави, Хелене".
         Бай Стефан спира да разказва. Късно е. В бара сме останали почти сами. Вдигаме мълчаливо чашите си. Наоколо нощта е разтворила дъхави чешелистчета и се опитва да удави в лепкавия сок на тишината напрегнатото, почти неоново цвъртене на дървесните жаби, копнеещи за дъжд.
         Сутринта всички сме строени и готови за бойни подвизи. Първите дни минават като насън. Жегата е непоносима и слънцето шиба безжалостно несвикналите ни гърбове. Никакви протектори не помагат. Тук не са чули нищо за модерни технологии, пръстта се пренася в кошници. Ентусиазмът ни се стопява правопропорционално на повишаващата се температура. Дребният мокър пясък се набива в порите, влиза в очите, покрива ни като "Ел Дорадо", но приличаме повече на глинени адамовци, отколкото на позлатени принцове. Привечер комарите атакуват на ята, влизат в ушите, във врата, щипят и бръмчат с подлудаваща систематичност, докато лицата и крайниците ни се подуят от дращене и вече нищо няма значение. В самолетчето на връщане заспиваме като заклани, повалени от лютива болка във всяко едно мускулче на изтощените тела. Чесната равномерно бръмчи и ни пренася над зеления ад. Кой ни би по главите да търсим злато? Спокойно можехме да въртим търговиика с кубински пури по площадите на Каракас, или да продаваме контрабандни дискове…Ама не, в дълбокото. "Ха сега да ви видя, какви мъже сте." Бай Стефане, бай Стефане, това ли ти е прехваленото Ел Дорадо. Ти що си си останал строителен инженер , като си такъв мъж, ами не си се юрнал по мините…
         С времето свикваме. Само Живко не издържа и запрашва към Каракас, но ние стоим. Прехвърляме сито след сито и вече няколко пъти попадаме на прашинки от скъпоценния пясък. Разменяме частта, която ни се полага, срещу боливари в магазините на главната улица. По витрините висят надписи "Тук се купуват злато и скъпоценни камъни". В началото тези надписи много ни забавляваха, но вече ни се струват най-естественото нещо. Малките находки повдигат духа ни, понаучаваме криво ляво езика и се заричаме, че няма да мръднем оттук, докато не намерим достатъчно злато, с което да си оправим положението. Отдавна не мечтаем за приказни богатства, а какво точно звачи "оправено положение", още никой не знае. Или по-точно, всеки къта своя представа за необходимия минимум: Владо има дете от един ранен краткотраен брак и душа дава за него. И за сестра си, ученичка в гимназията. Аз трябва да намеря средства за операцията на майка ми, а Симо иска да си купи апартамент. Сдобиваме се с всичко това и дим да ни няма, измъкваме се моментално от капана. Още малко, още съвсем малко - само да пипнем голямата находка. Размечтаваме се за дома. Явно емигрантският живот при тоя климат и при тия условия не е за нас. Само Симо нещо се ослушва, когато заговорим за заминаване. Заплеснал се е по една местна красавица, нали ни е романтичен. За малко да изяде боя заради нея в началото, но сега вече всички приемат слабостта му и се отнасят към него снизходително. Включая неотразимата Лус Марина², чиито зеленикави очи и мургава кожа наистина припомнят изумрудените водни отблясъци и кадифената привлекателност на морските глъбини. Тя и закръгленият беличък Симо представляват пълна противоположност. Човекът е хлътнал не на шега, с времето работата започва да прилича на влюбване, а Лус Марина очевидно се забавлява. Обръща му внимание, но повече като на кутре. За нещо по-сериозно не дава и дума да се изрече, не казва нито да, нито не. Опитваме се да го вразумим, но единственият резултат е че се затваря в себе си. Избягва ни, събира се повече с мъжете от селището и става ужасно потаен. Един ден не издържа на подигравките ни и настоява да се хванем на бас. Твърди, че до една седмица Лус Марина ще бъде негова.
         След два дни изчезва от хоризонта, но още същия следобед го намират полугол в храстите край реката. Срам го било да се прибере в този вид по светло. Научаваме историята с подробности, от самия потърпевш.
         Миналия петък Симо открил огромно парче самородно злато, когато повалял ствола на някакво дърво, препречващо пътя му през реката. По тези места дърветата имат плитки корени, защото почвата е бедна, а растителността е много изобилна. Нашият приятел се огледал, никой не се навъртал наоколо. Дървото се намира край селището, а не на територията на концесията. Поради което Симо не смятал да сподели плячката си с никого. Освен с… Лус Марина. Щял да й покаже парчето метал , да й подари късче от него. Жените в мините обичаха да си слагат огърлици с такива късчета необработено злато, дарове от предани съпрузи или усърдни любовници. Същият ден се хванал на бас с мен и с Владо, защото бил сигурен, че пред блясъка на метала ще паднат последните бариери, препречващи пътя му към сърцето на Лус Марина. Вечерта в бара й разказал за златото и тя изявила силно желание да го придружи до пансиона, където се бяхме преместили с времето, за да не злоупотребяваме с гостоприемството на бай Стефан. По пътя се отбили да погледат звездите край реката, Симо не издържал на изкушението и бръкнал в джоба на панталона. Извадил блестящия метал и видял как изумрудените ириси го погледнали с неописуемо възхищение. После не си спомняше много добре какво точно се бе случило - между бутилкта с ром, гърдите на Лус Марина и нежните й пръсти, смъкващи марковите дънки и ризата от гърба му. Не помнеше дали беше заспал, дали някой го беше ударил, или просто не беше издържал интензивността на сполетялото го щастие и бе изгубил съзнание. Не помнеше, или не искаше да каже, но никога не разбрахме, как точно е изглеждало парчето самородно злато. Бе изчезнало, заедно с привлекателната мулатка. Повече не я видяхме в селището.
         Днес Симо хваща автобуса и си заминава. Тук няма какво повече да търси. За една седмица бе намерил и изгубил своето Ел Дорадо. Ние оставаме. Ще се доберем до нашия златен прашец и после запрашваме към дома. Не сме будали като него, или като оня немски студент, та да гоним Михаля. Дошли сме с конкретна цел и ще я постигнем. Хайде, че момчето с писмата тръгва.
         „Здравей, скъпа сестричке, ние сме добре. Тук е страхотно. Цветове, слънце, пачанга, истински магически реализъм. Учи испански, че без език човек за никъде не е. Още малко и ще ти купя албума, за който ми пишеш. На Мила кажи, че ще изпратя подарък за рождения ден на малката."
         „Мила мамо, не се тревожи толкова. В пансиона ни гледат като писани яйца. До три месеца се връщам. Ще гледам още тези дни да ти пратя нещичко за операцията...“
         Нощта разтваря свежи чашелистчета, отдалеч долита глухия тътен на барабаните. Миньорите репетират за следващия Карнавал.

---

¹ Тамбори - барабани (исп.) [горе]
² Лус Марина - морска светлина (исп.) [горе]