Настъпването на прехода (дали е свършил или не това е отделен въпрос) в България бе предизвикателство и пред образователната система. Промениха се много неща, някои - за добро, други - не съвсем. В училища и университети се усети полъха на промяната. Отпаднаха много дисциплинарни механизми, отпадна например нуждата да се посещават редовно часовете, в Софийския университет бяха отменени дори заверките, създадоха се много частни университети и училища, които имаха амбицията да предлагат качествено образование на тези, които могат да си го позволят. Дали го правят - това е спорно. Ниските заплати на преподавателите в университетите създадоха условия за корупция. Учителите пък намериха препитание с даване на частни уроци. В държавните университети платеното обучение първо бе прието, а след това отменено, което и сега им създава огромни трудности с финансирането. Сега Софийският университет "Св. Климент Охридски" и други държавни университети са зависими изцяло от държавата по отношение на бюджета си. Те нямат право да усвояват дори парите от дарения и спонсорства. Оттам се създадоха условия повечето преподаватели в СУ "Св. Климент Охридски" да водят часове и в други университети (най-вече в Нов Български Университет или дори в университети в провинцията, което предполага пътуване), някои дават частни уроци на кандидат-студенти. Качеството на образованието започна да влошава, поизчезна мотивираността на преподавателите, оттам и на студентите. Много студенти се записват само, за да отложат казармата и единствената им цел е да вземат по някакъв начин изпитите и да вземат диплома за висше образование, като в повечето случаи по време на следването или работят, или се мотаят по заведенията и кръчмите, разположени в близост до учебните заведения. По стените в Ректората на Софийския университет дори могат да се забележат обяви, които предлагат написване на дипломна работа (Нещо, за което Умберто Еко се шегува в своята книга, но у нас е съвсем реална действителност.). Вероятно такива обяви има и в други университети. Тези, които желаят да продължат научните си занимания в Университета намаляват, притиснати от лошите условия. Тези, които вече са станали докторанти или асистенти губят мотивация да развиват сериозна научна дейност, четат едни и същи лекции всяка година без да имат стимул да си актуализират лекционните курсове. Има и изключения, но те са малко. Сборниците с научни публикации стават все по-слаби и се четат от все по-малко хора. Честите дрязги между отделните факултети и между катедрите в самите факултети допълнително създават лош имидж на Университетите, но и се отразяват по някакъв начин на качеството на образованието и на научната дейност. Липсата на добра материална база, липсата на пари за отопление през зимата и пр. създава допълнителни условия за разбиване на системата на образованието. Например УНСС съобразява учебната година така, че да не се водят занятия в отоплителния сезон и по този начин да се спестят пари. В много държави има университетски комплекси, в които сградата на Университета и на студентските общежития са разположени в съседство. В София някои студенти въобще не успяват да стигнат от Студентски град до Ректората на СУ, до някой факултет, например при хотел "Плиска", или от жк. "Младост" до НБУ. Почти всяка година избухва по някой голям скандал за корупция в български университет. Разбираме за някой ректор, който е продал диплома на някого (например настоящ министър), или пък някой "уличен търговец" по погрешка е продал диплома за висше образование на репортер на bTV.
         Българският университет все повече започна да заприличва на килийно училище, в което обаче не се върши нищо, напомнящо за Възраждането, а се пие бира и се играе на карти. Българското училище пък е като огромен физкултурен салон, в който всеки прави каквото си иска, а след това отива в Университет. Ако може да си позволи частен ВУЗ, плаща си таксата, като за целта или работи, за да се издържа, или пък не работи, но и в двата случая не посещава учебните занятия. Ако влезе в държавен ВУЗ най-често ентусиазмът му се изпарява още след първата година, когато вече е научил къде са готините купони и добрите кръчми. Дори да се престраши да посети някоя лекция или упражнение, вземе че не дойде преподавателят и тогава студентът следващият път решава да си остане в кафенето / кръчмата. Разбира се, има и изключения. Но те като че ли все повече намаляват, вместо да е обратното.
         Инициативите извън редовната учебна програма като че ли по-често имат успех в Училището (поне ако четем вестници и ако гледаме новините), докато в Университета научни конференции, семинари, проекти, конкурси и др. все по-рядко събират участници, като за много от тях дори се въвежда такса правоучастие, за да може организаторите да си платят наема на залата и разходите по издаването на сборника. Много учени са принудени сами да събират пари, за да издадат своите дисертации или други научни трудове. Когато ги препоръчат на студентите те първо питат за цената и ако е висока, си купуват книгата само ако тя може напълно да покрие материала за взимането на даден изпит. Всякакви идеи за по-сериозни курсови работи се приемат само в краен случай. Допълнителни мероприятия, препоръчани от преподавателя, се посещават само в краен случай, и то ако не изискват да се дават пари и ако не са вечер, когато има по-привлекателни алтернативи. Посещението в библиотеки често се възприема като екзотика, но дори и да има изкушени от науката, които да си създадат навика да четат в библиотека, те се сблъскват с бедните библиотечни фондове на университетските библиотеки (а понякога и с лошото обслужване). В същото време - както стана дума - сериозните научни издания са много скъпи, поради ограничените си тиражи. Обикновено студентите разчитат на няколко души от своя курс, които посещават всички лекции и си водят подробни записки, и когато наближи сесията, правят ксерокопия, от които четат за изпитите. Допълнителната литература се чете най-вече от конспекти, които някой съвестен техен колега е направил. Ако има грешки - те се наизустяват заедно с останалото, а след като мине изпита се забравя всичко. Започва да се учи за следващия изпит. Така след четири години студентът може и нищо да не научи. Записва магистърска програма, за която - разбира се - не е подготвен, но все пак завършва и нея. След това започва да си търси добре платена работа. Разбира, че нищо не е научил и накрая си намира работа не по специалността. Дори да е бил добър и амбициозен студент и да е силен в своята област, пак може да не си намери работа по специалността. (Това важи особено за хуманитарните специалности.)
         Очевидно, че се правят опити за промени в много насоки - въвеждане на кредитна система и в държавните висши учебни заведения, по-добра обратна връзка, търси се златната среда, в която студентът да се чувства свободен, но и да има стимул да се развива и да взима активно участие в учебния процес. Ще повторя: студентът може да моделира своето обучение само ако има и свободата, но и мотивацията за това. Но за целта е нужно да се създадат необходимите административни структури и условия. Ясно е, че за целта е необходимо да се даде по-голяма автономия на държавните университети. Така както в Испания, Италия, разбира се и в САЩ и други държави има отделни области или щати, които имат някаква автономия, в по-голяма или в по-малка степен. Те имат самостоятелни бюджети и имат по-добра възможност да ги управляват. В България държавните университети и училища се контролират от Държавата, повечето от министерството на образованието, някои - от министерството на културата. Техният бюджет е зависим от Държавата. Например бюджетът на Софийския университет е много по-малък от този на БНТ, с тази разлика, че няма възможност да печели от реклама. Далеч съм от мисълта, че само доброто финансово състояние на държавните университети ще промени коренно нещата към по-добро. Това е само един от аспектите на проблема. Разбира се, няма какво да говоря баналности от сорта, че времената са по-динамични, че по-трудно се четат дебели книги, че един млад човек живее в едно динамизирано всекидневие, в което може да отскочи до интернет клуба, за да си свали някой албум, игра (или защо не електронна книга), може да отиде с приятелката си на кино или на дискотека и т. н. Още повече учебната година е накъсана от много празници, ваканции и други поводи за неучебни дни. Важно е учебните дни да бъдат продуктивни. Нека си пожелаем някой ден образователната система в България да работи по-добре и да стимулира заниманията с наука, защото според мен в момента няма такива условия. А ще бъде жалко, ако в един момент чуждите университети изцяло поемат потока от амбициозни българи, желаещи да се развиват и да имат условия за това.

---

^*Бел. ред. През последните месеци на редакционния e-mail се получиха няколко статии, посветени на образованието в България. Повечето обсъждаха премахването на публицистиката на Ботев от кандидастудентския конспект на СУ "Св. Климент Охридски", но те не намериха място в сайта, тъй като смятам, че този въпрос не заслужава внимание. Настоящата статия поставя за пореден път проблеми, които са били засягани в предишни дискусии за образованието в пресата, но в никакъв случай не са изчерпани. В навечерието на 24-ти май предлагаме този като че ли прекалено песимистичен и спорен текст като повод за дискусия. Можете да изказвате своите мнения на e-mail mail@litclub.com или във форума на сайта.