Венцеслав Константинов

есеистика

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

АПОКАЛИПСИСЪТ КАТО КОМЕДИЯ*

 

Венцеслав Константинов

 

 

     

         Корица на книгата. Снимка: Ciela.bg

Воят на полярните кучета
е по-красив от музиката на Бетховен.

                            Херберт Ахтернбуш

 

 

         Политика и поезия            

 

         През 1957 година по книжарниците в Западна Германия се появява една стихосбирка, която с тематиката си, с радикалността на формата и съдържанието очертава нов етап в развитието на немскоезичната лирика. Това е първата поетическа книга на двадесет и осем годишния Ханс Магнус Енценсбергер. Тя носи объркващото и провокиращо заглавие "В защита на вълците". Със саркастична острота Енценсбергер издига глас срещу новия милитаризъм, срещу духовната корупция и филистерското безразличие, ширещи се в страната му, срещу самоубийствения съюз между "вълци" и "овце". Поетът развенчава мита за беззащитността на следвоенния немски бюргер пред "силните на деня". Стиховете му са изпълнени с жаргон, словесни монтажи, игрословици, парадоксални обрати; в тях звучат в суров ритъм интонации на тъга и озлобление, напира неподправен "бароков" патос. Така Енценсбергер продължава стилистичната линия на Курт Тухолски и Ерих Кестнер, определена някога като "нова обективност". А литературната критика веднага го нарича "гневния наследник на Брехт", защото поетът изисква стиховете му да бъдат четени като вдълбани в стената надписи - да не отшумяват покрай слуха на приютения в удобния си дом "консуматор на поезия", а да се набиват в очите и да въздействат като обявите във вестниците или плакатите върху колоните за афиши, да предизвикват не само размисъл, но и заемане на житейска, на гражданска позиция. Така Ханс Магнус Енценсбергер поставя началото на политическата поезия във Федерална република Германия.      
          Три десетилетия по-късно, през 1987 година, Енценсбергер публикува голямата си книга с политическа есеистика - "Ах, Европа!". Тук той продължава една позабравена традиция в немската литература, чийто най-ярък представител е Хайнрих Хайне. Поетът влиза в ролята на журналист и пише репортажи. Енценсбергер казва: "Знанието и фантазията не се изключват взаимно. Моите пътеписи приличат на ритуален танц. Когато стоя неподвижно, не проумявам нищо. Това е моят теоретикопознавателен принцип." Книгата носи подзаглавието "Наблюдения от седем държави" - Швеция, Италия, Унгария, Португалия, Норвегия, Полша и Испания. Резултатът от проучванията на поета е един парадокс: объркаността, хаосът дават силата на Европа. В епилога си - въображаем репортаж от 2006 година - Енценсбергер създава една иронична утопия: облика на полуостров, който поради разногласията оцелява почти половин столетие след гибелта на европейската цивилизация. И тук темата е КАТАСТРОФАТА, тема, която Ханс Магнус Енценсбергер е разгърнал в най-значителната си поетическа творба - стихотворния епос "Гибелта на ''Титаник''" (1978).

 

 

     

         Гибелта като неизбежност            

 

         "Гибелта на ''Титаник''" възражда голямата поетическа форма, която вече е изчезнала в немската литература. В тридесет и три песни (какъвто е броят на песните във всяка от трите части на Дантевата "Божествена комедия"), дванадесет стихотворения и четири описания на живописни платна Енценсбергер размишлява върху гибелта на легендарния луксозен кораб, който през една пролетна нощ се блъсва в ледена планина.      

 

 

     

         Каква е историята:

 

         През 1909 година компанията "Уайт Стар" поръчва в корабостроителницата "Харланд енд Улф" в Белфаст лайнер с нечувана дотогава водоизместимост. При това е поставено условието параходът да бъде по-хубав от всички плавателни съдове, кръстосващи океана, и да задоволява напълно прищевките и на най-взискателната публика. Ето защо освен блестящите комфортни салони, на "Титаник" има мюзикхол, лятна и зимна градина, гимнастическа зала, площадка за пързаляне с ролкови кънки, плувен басейн, частни палуби за разходки, турска баня и пр. Корабът разполага общо с единадесет палуби.      
         "Титаник" е спуснат на вода през март 1911 година и компанията "Уайт Стар" още тогава създава на кораба най-широка популярност, като обявява, че той практически е "непотопим". След завършването на ходовите изпитания, на 11 април 1912 година в 14 часа "Титаник" напуска бреговете на Англия и поема курс към Ню Йорк с 1316 пътници на борда си и 891 души екипаж.      
         Четири дни по-късно английската преса публикува следното официално, макар и не съвсем точно съобщение: "Незапомнено в историята корабокрушение е станало в Атлантическия океан. Параходът "Титаник" на компанията "Уайт Стар" при първото си плаване с около три хиляди души пътници и екипаж на борда си е потънал край нос Рос и според последните известия съществуват сериозни основания да се предполага, че от 2800 пътници и екипаж са спасени по-малко от седемстотин души."      
         На 30 юли същата година след тридесет и шест заседания английският съд издава следното постановление: "Съдът, след като разгледа подробно обстоятелствата, при които е станала катастрофата с "Титаник", намери, че гибелта на споменатия кораб е настъпила при сблъскване с ледена планина, предизвикано вследствие на извънредно голямата скорост, с която са водили кораба."      
         Цялата вина е стоварена върху загиналия заедно с "Титаник" капитан Смит. В постановлението на съда не се споменава нищо за това, че президентът на компанията "Уайт Стар" Джон Брус Исмей, който пътувал на борда на кораба, настоявал, дори когато "Титаник" вече се намирал в опасната зона на ледените планини, да плават с увеличена скорост, за да спечелят "Синята лента". Не се споменава нищо и за конструктивните недостатъци на кораба, както и за това, че поради прословутата му "непотопимост" броят на спасителните лодки на "Титаник" бил шест пъти по-малък, отколкото се полагало за пътнически параход с неговата водоизместимост.      
         Защото "Титаник" е нещо повече от плавателен съд - той става мит, символ на техническия прогрес и на модерната епоха. Гибелта му при сблъскването с един обикновен айсберг, и то още при първия му презокеански рейс, потриса света не толкова с огромния брой на жертвите, колкото с накърняването на вярата във възможностите на човека да овладее природните сили и да ги подчини на своите цели.      

 

 

     

         Апокалипсис сега            

 

         За гибелта на "Титаник" са написани десетки книги и хиляди статии, заснети са и няколко филма. Но стихотворният епос на Ханс Магнус Енценсбергер се отличава от всичко, създадено на тази тема.      
         Енценсбергер не само "описва" катастрофата - той привежда доказателства, които я документират, но и такива, които я поставят под съмнение, например противоречивите сведения за броя на жертвите, за датата на събитието, несъвпадането на официалните съобщения с разказите на очевидците и пр. Поетът си представя екипажа и пътниците, жертвите и оцелелите, социалната йерархия на кораба, неговата архитектура и произведенията на изкуството в салоните му, телеграфните новини, състоянието на времето, шумовете, идващи от гигантската разкъсана обшивка. Внушава, че "Титаник" все още се носи из морските простори като кораб-призрак, че духът му все тъй витае над света. Защото в съвременната "индустриална цивилизация" съзнанието за гибел е повсеместно - то намира израз в апокалиптичните филми за чудовища и сатанински престъпления, в черния роман на ужаса и в зловещата звучност на попмузиката, в произведенията на цялата масова култура. Така в поемата си Енценсбергер изобразява не толкова гибелта на един кораб, колкото съществуващия "апокалипсис сега"; творбата му е гигантска алегория за крушението на един свръхтехнизиран, смятан за "непотопим" житейски космос при сблъсъка му с айсберга на вледенените надежди и замръзналото човешко сърце.      
         В статията си "Два коментара върху гибелта на света", публикувана в списание "Курсбух" през 1978 година, Енценсбергер отбелязва: "Апокалипсисът е станал част от нашия идеологически багаж, афродизиак, кошмарен сън, стока, подобна на всяка друга. Според мен той е метафора за рухването на капитализма, което, както знаем, е непосредствено назряло от преди повече от сто години. Апокалипсисът ни се представя във всички възможни форми и превъплъщения: като предупредителен пътен знак или научна прогноза, като колективна фикция или сектантски призив, като продукт на развлекателната индустрия или суеверие, като тривиален мит или скрита картина... Той присъства навсякъде като втора реалност, като изграден от нас идол, като катастрофа в съзнанието."      

 

 

     

         Заплахата            

 

         Но Енценсбергер открива и социално-политическите измерения на тази заплаха: "Нашето седмоглаво чудовище има много имена - полицейска държава, параноя, бюрокрация, терор, икономическа криза, бяс за въоръжаване, унищожаване на природната среда... Някога хората са съзирали в апокалипсиса намеса на въздаващата божия ръка; днес той ни се явява като методично калкулиран продукт на собствените ни усилия; ние самите призоваваме духовете, на които приписваме неговото настъпване - това са "червените", петролните шейхове, терористите, мултимилиардерите, франкенщайновците от биологическите лаборатории, летящите чинии и неутронната бомба, демоните от военните ведомства: подмолен свят на невъобразими съзаклятия и машинации, чиито конци дърпат всесилните кретени от тайните служби... В наши дни единствените, които радостно крачат към двехилядната година, с непогрешимостта на норвежки плъхове, са технократите."      
         Като противодействие на ТОЗИ апокалипсис Енценсбергер още в третата песен на своята поема пренася читателя в Куба от 1969 година, когато се празнува десетгодишнината от революцията. Представя я като съновидение, като "тропическа фиеста". Поетът ту се идентифицира с този "социализъм върху един кораб", ту не може да го проумее, страхува се от него и го описва дистанцирано. Тук се проявява иронията му към интелектуалците от "новата левица", към всички ония "туристи в революцията", които не престават да теоретизират върху възможностите на социализма, когато той вече е мъчителна житейска реалност. Стиховете за Куба са пронизани от любов и загриженост - Куба е контрапунктът на навлизащия в ледников период западен свят.      
         Освен това Енценсбергер разказва за гибелта на едни ръкопис - на поемата, над която е работил тогава в Куба, стихове за гибелта на "Титаник". Всъщност това е историята на самата книга - започната в Хавана през 1969 година, изгубила се в някакъв пощенски чувал на път за Париж и завършена в Западен Берлин през 1977 година Гибелта на една поема, гибелта на поезията, заплахата за човешкия дух, безследното изчезване на свидетелствата за тази наша епоха, възобновяването на усилията, сизифовският стоицизъм на съзиданието - ето мотивите на този разказ.      
         И накрая се описва една студена стая в Берлин, там, "където Европа е най-мрачна". В тридесетата песен се говори за Зимата, за полярния студ, настъпил може би след злополука с атомен реактор, може би след ядрен апокалипсис. До безименните оцелели от катастрофата на "Титаник" се нареждат оцелелите от съвременните социални и политически катастрофи. Сред тях седи един човек - поетът, - който разказва за всичко това. На него му е чужд както ужасът, така и безстрастният анализ на събитията - той се опитва да намери СВОЯТА гледна точка, СВОЯТА позиция.      

 

 

     

         Надеждата            

 

         В открито писмо до един свой приятел Енценсбергер казва: "Скъпи мой, апокалиптичната фантазия не рисува само картини на упадък и отчаяние, тя крие в себе си - неразделно свързани със страха - потребността от възмездие и справедливост, поривите на облекчението и надеждата. На тебе, както и на самия себе си и на всички нас, пожелавам малко повече яснота в собствената ни обърканост, по-малко страх от собствения ни страх, малко повече внимание, уважение и скромност пред неизвестното. А после ще видим..."      
         Енценсбергер нарича поемата си КОМЕДИЯ (по аналогия с Дантевата творба), защото краят й е изпълнен с упование, с - макар и иронично - утвърждаване на живота. Критиката във ФРГ отбелязва: "Това е една светла книга, без гръмогласна реторика, без омара от метафори. Енценсбергер напомня, че и човекът, комуто водата е стигнала до гърлото, все още може да използва главата си - за да мисли, а не само да крещи."                  

 

         Две десетилетия след гибелта на "Титаник", разсъждавайки върху връзката между съвременния живот и миналото, Ортега-и-Гасет отбеляза в есето си за Гьоте: "Животът сам по себе си винаги е корабокрушение. Но да претърпиш корабокрушение не значи още да се удавиш. Усещайки, че потъва в бездната, нещастникът започва да размахва ръце, за да се задържи на повърхността. Това размахване на ръце, с което той реагира, изправен пред своята гибел, е културата - едно движение на плувец... Съзнанието за корабокрушение тъкмо поради това, че е истината за живота, е вече спасение."      
         Ханс Магнус Енценсбергер продължи тази мисъл, когато две десетилетия преди поемата си "Гибелта на ''Титаник''" писа: "Задачата на поезията е да разкрива истинското състояние на нещата, което не може да се извърши с други, по-приятни средства, за което не са достатъчни телевизионните екрани, уводните статии и индустриалните изложения. Така поезията може да допринесе за промяната и обновлението на живота - следователно тя не е обикновена стока за потребление, а оръдие за производство, чрез което читателят може да успее да произведе истина."

 

 

върни се | продължи

 

 

 

 

 

---

 

 

* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Флейтата на съня. Литературни етюди“, която е на пазара с марката на издателство „CIELA“!

 

Издателство ``Ciela``

Електронна публикация на 25. май 2013 г.
Публикация в кн. „Флейтата на съня. Литературни етюди“, Венцеслав Константинов, Изд. „СИЕЛА“, С., 2010 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]