Венцеслав Константинов

есеистика

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

НЕМСКИЯТ ХУМОР*

 

Венцеслав Константинов

         Корица на книгата. Снимка: Ciela.bg Някога философът Артур Шопенхауер беше отбелязал, че само животните са вечно сериозни, че никой не е видял магаре да се смее. Според него животните нямат чувство за хумор, както и чувство за музика, защото нямат душа. Тоест един човек се отдалечава от животното толкова повече, колкото по-силно е чувството му за хумор.      
         Ето едно съвсем немско схващане за хумора. То се противопоставя на античния възглед, че "доброто настроение" се дължи на ПРАВИЛНОТО разпределение на течностите в човешкото тяло.      
         Истината е, че задушевността и хуморът вървят ръка за ръка в немската класическа и романтическа поезия, като й придават особена тиха красота. Тук няма буйни избухвания, няма реторика, има усмивка и лекота, има тъга и загатнат присмех. Такива са песните на Гьоте и Мьорике, такава е и немската народна песен. Писателят-романтик Лудвиг Бьорне казва: "Хуморът не е дар на духа, а дар на сърцето."            

 

     

 

         Хумор и патриотизъм      

 

         Според познавача на немската душа Пенчо Славейков тази лекота и усмивка обаче се дължат на традиционния немски патриотизъм, който не позволява да се каже нищо лошо за Немско. "Смей се, колкото ти е воля - но невинно; смей се на готвачките, на студентите, на ловците, на престаралите вуйчовци и лели, на младите братовчеди, но... по-нататък, пази боже! Щом се докоснеш до политиката, до императора, до немските идеали, дори до немската полиция - а тя е нещо като идеал в Немско! - там вече работата взема опак край. Затова хуморът ти да е невинен, сатирата дръж в джоба, стрелите на сарказма мятай отвъд рейнската граница, копието на присмеха забивай където щеш, но не и в немското патриотическо сърце! Хуморът е гъдел на сърцето: гъделичкай колкото щеш, и себе си и другите, колкото повече - по-приятен си. Но Аристофан в Немско, сатирът, той е чуждо животно и разваля кефа на домашните животни. Те искат да ги приспиват, а не будят." Но - заключава Пенчо Славейков - Господ разбира от шега и помага на присмеха и, види се, за да пръсне скуката от немската поезия, е упълномощил правнука на Ахасвер - Хайнрих Хайне - да се роди между немците, за да извърши тая работа с безпощадното си перо.            

 

     

 

         Чувството за гротеска      

 

           Тази острота, която навлиза в немския хумор с поезията на Хайне, поражда ЧУВСТВОТО ЗА ГРОТЕСКА. Зачатъците му ще намерим още в думите и деянията на легендарния магьосник Доктор Фауст, живял в края на XV век. Неговата стихия е отрицанието на всичко благодушно и лековерно. А това допада на склонната към дълбочина и мистика немска душа. Ето защо народната книга за слугата на дявола имала на времето огромен успех, преписвали я из цяла Германия, при все че църквата виждала в нея изкушение за младите.      
         Гротескна светонагласа носи в себе си и роденият още през XVIII век Йохан Волфганг Гьоте. Според Томас Ман мнозина съвременници, които са се срещали с поета, свидетелстват, че от него се излъчвало нещо стихийно, тъмно, злостно, объркващо, дори дяволско. Горчиво-насмешливите му настроения, софистичният дух на противоречие смущавали околните. "От едното му око поглежда ангел, а от другото дявол, а думите му са пълни с ИРОНИЯ над всички човешки дела" - пише един негов познат.      
         Ето как от хрисим, кротък и задушевен хуморът на немците след Хайне постепенно става зъл присмех и гротескна ирония, превръща се в хаплива сатира, чрез този нов, ЖЕСТОК ХУМОР немецът, който не е вътрешно свободен, се стреми към душевно освобождение. Вилхелм Буш с неговите проклети хлапета Макс и Мориц дразни и предизвиква не само църквата, но и уседналия, бездуховен немски бюргер. Хуморът му е зловещ, почти "обществено опасен" - в края на поемата двамата "хулигани" - както ги е назовал в превода са нашият знаменит преводач д-р Димитър Стоевски - за назидание биват смлени на брашно в мелницата на майстор Мюлер (това име винаги е било нарицателно за тъпия еснаф) и изядени от патките. Тук вече прозира ЧЕРНИЯТ ХУМОР, обесническият смях, така характерен за днешната немска сатира...            

 

     

 

         Игра със страданието      

 

         Художникът от XIX век Анселм Фойербах бе възкликнал: "Хуморът ни пренася през пропасти и ни учи да играем със своето страдание." Но вече в следващия век поетът Курт Тухолски признава: "Сатирикът е наскърбен идеалист; той иска да види света добър, но го намира лош, затова се нахвърля върху Злото." Ето как върши това в едно прочуто стихотворение от 1929 година:      

 

                                                                 

      УСМИВКАТА НА МОНА ЛИЗА

       

                                                                 

      От тебе не отвръщам аз лице.                                                            
      Защото над пазача си застиваш                                                            
      с изящно сплетени ръце                                                            
                        и се подсмиваш.

           

       

      Прочута си като онази кула в Пиза,                                                            
      в усмивката ти виждат иронично тържество.                                                            
      Но да... Защо се смееш, Мона Лиза?                                                            
      На нас, заради нас, въпреки нас, със нас -                                                              
                        или пък за какво?

       

      Без думи учиш ни какъв е земният ни дял.                                                            
      Понеже, Лизхен, от портрета ти личи,                                                            
                        че който на света премного е видял,                                                            
                        усмихва се, ръцете на корема скръства                                                            
                                          и мълчи.

     

 

         Днешният немски хуморист е станал сатирик, а това ще рече - моралист. Той вече не иска с мека усмивка да заглажда противоречията в живота, да приспива в сладък унес порядъчния гражданин, който по стародавен обичай трупа парички и честно си плаща данъците; той се стреми да превърне социалните явления в общопонятни картини и да покаже как трябва да се поправят нередностите; той вижда в своята сатира "инструмент на просвещение".      
         В наши дни тази сатира е изместила напълно някогашния милозлив и разтушителен хумор, смазала е прочутата и така обичана от Пенчо Славейков немска "задушевност". И това е станало, защото - както гласи една песен на Ерих Кестнер - "голямата свобода, която толкова чакахме, не настъпи; остана ни малката свобода - с нея можем да дишаме, да се смеем, да съществуваме, да се удивляваме на нощните светлини, но неоновите реклами не могат де ни заменят блясъка на звездите..."            

 

 

     

 

 

върни се | продължи

 

 

 

 

 

---

 

 

* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Флейтата на съня. Литературни етюди“, която е на пазара с марката на издателство „CIELA“!

 

Издателство ``Ciela``

Електронна публикация на 15. април 2013 г.
Публикация в кн. „Флейтата на съня. Литературни етюди“, Венцеслав Константинов, Изд. „СИЕЛА“, С., 2010 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]