Венцеслав Константинов

есеистика

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

БРЕХТ: ТРИ СКИЦИ КЪМ ЕДИН ПОРТРЕТ*

 

Венцеслав Константинов

                          Корица на книгата. Снимка: Ciela.bg Честността в един безчестен свят            

 

         За седемнайсетгодишния Бертолт Брехт и един негов съученик преминаването в по-горния клас на Аугсбургската градска гимназия зависи от бележките на класните им работи по френски и латински.      
         Френският на Брехт е толкова лош, колкото латинският на другаря му, тъй че и двете тетрадки се връщат нашарени с червено мастило и с акуратно изписани слаби оценки. Приятелят на Брехт се опитва да спаси положението, като изчегъртва няколко от поправените грешки и протестира пред учителя по латински, че го е ощетил и му е написал по-ниска оценка, отколкото заслужава. Учителят поглежда листовете срещу светлина, открива изтритите места и хитростта на момчето е разобличена. Брехт използва по-остроумна тактика - с червено мастило прибавя поправки там, където няма грешки. После отива при учителя по френски й най-смирено му обръща внимание, че някои от подчертаните думи всъщност не са грешки. Учителят е смутен, решава, че от разсеяност е поправил верни места, извинява се на ученика и написва под класната му работа по-висока оценка. Така Брехт успява да завърши гимназия.      
         Годината е 1915, Първата световна война е в разгара си. Това е времето, когато немският шовинизъм празнува най-пищните си оргии. В час по литература на учениците е зададено да напишат съчинение върху стих от Хораций, който гласи: "Сладко и славно е да умреш за отечеството." В тетрадката си Брехт написва: "На тази древна сентенция можем да гледаме само като на зле скалъпена пропаганда. Раздялата с живота е винаги трудна - както в леглото, така и на бойното поле, - особено за един млад човек в разцвета на годините му. Само празноглавци могат в суетността си да стигнат дотам, че да приказват за лекия и приятен скок през тъмните двери на небитието..." Единствено намесата на учителя спасява гимназиста от изключване - обявяват го за душевно болен...      
         Въпреки омразата му към насилието, кръвта и смъртта, в края на войната младият Брехт е мобилизиран. Като санитар в полеви лазарет ампутира крайници, опознава последиците от задушаванията с отровни газове, пише стихове...      
         Истинският му творчески път започва с поражението на Германия. Окъсан, гладен, напуснал семейството си на фабрикант, понесъл в себе си "студа на горите", той става дете на улицата и се препитава като естраден изпълнител в литературното кабаре на мюнхенския комик Карл Валентин. Никому неизвестен, скрит зад стоманените рамки на евтините си очила, поетът пее собствени балади - сред тях и прочутата по-късно "Легенда за мъртвия войник", - а мишите му очи пронизват момичетата в тъмнината.      
         Приятелите му от ония години го описват като човек, съставен от огън и лед, пълен с противоречия и странности - самотен, почти неспособен на дълбоки чувства към близки хора и въпреки това постоянно заобиколен от приятели, почитатели, сътрудници; неотразим донжуан на нощните заведения и в същото време страстен пуритан, враг на чувствените радости; с грозна и занемарена външност и все пак извънредно привлекателен за всички; болезнено чувствителен, мил и учтив към едни, но невъздържан и непоносимо груб към други...      
         Ето как Лион Фойхтвангер си спомня за първата си среща с двайсетгодишния Брехт:      
         "В края на 1918 година, малко след избухването на така наречената Немска революция, в дома ми в Мюнхен дойде някакъв млад човек - мършав, небръснат и одърпан. Не можеше да си намери място, говореше на швабско наречие, беше написал пиеса, името му беше Бертолт Брехт. Героите на пиесата използваха свръхмодерен език - див и мощен, пълен с цвят и сила, почерпан не от книгите, а изтръгнат направо от устата на живота..."      
         Пиесата се нарича "Ваал". Героят й е "прокълнат поет" от рода на Брехтовите младежки идоли Вийон, Верлен и Рембо. Ваал е изпълнен с погнуса и гордо презрение към заобикалящия го убог свят, отвращава се от писателите, продали се на еснафите. Той изтръпва пред кухите фрази за отечество, национални идеали, прогрес и благоденствие. Но се изправя пред безответния въпрос за смисъла на живота, за стойността на морала. След дълга поредица от изстъпления, след като убива най-добрия си приятел, Ваал остава напълно сам, напуснат от всички, и умира безпомощен и жалък - той никога не разбира какви качества е притежавал и как е трябвало да ги осъществи.      
         Защо е цялото това напрежение и усилие на живота? Не е ли все едно как ще свършим - краят нали е един? Човекът е чужденец в този свят, страданията му не струват пукнат грош - той е обречен да си задава въпроси, на които няма отговор! Нима животът не е само театрална сцена, където човекът престоява известно време - без смисъл, без цел? Съществуването не е ли просто досадна привичка без трайно значение?      
         Това са Сизифовските въпроси, които измъчват поета Ваал, измъчват поета Брехт, измъчват цяло едно поколение, преживяло ужаса на непозната дотогава война, лишено от надежди и нравствени устои.      
         През 1924 година режисьорът Макс Райнхард поканва Брехт да стане драматург на берлинския "Дойчес театър". Брехт вече е поставил в мюнхенския "Камершпил" драмата си "Барабани в нощта", която му е донесла литературната награда "Хайнрих фон Клайст". Във фоайетата и салона на театъра са висели табели с надписи: "Не се пулете тъй романтично!" В Берлин Брехт започва съвместна работа с режисьорите Ервин Пискатор и Леополд Йеснер. Там открива и истинската си житейска спътница - актрисата Хелене Вайгел. В тези години той подготвя основите на своя "епически театър", който изисква от зрителите да не оставят ума си "на гардероба", а да мислят критично върху спектакъла. По-късно Брехт ще нарече тази форма "диалектически театър", тоест театър, в който се показва обратната страна на живота, за да се прозре истината за човешкия път във времето. Постепенно въпросът "Какво се случва?" се заменя от въпроса "Защо се случва?"...      
         Настъпват годините на зрелостта.                              

 

 

     

         Светът не трябва да бъде само обяснен            

 

         Писателят вкусва от славата и финансовия успех, но запазва позата си на литературен провокатор. Брехт се появява в странен костюм: голф, жилетка със сатенени ръкави, кожено яке, кожена вратовръзка, одърпан кожен каскет и очила в стоманени рамки. Има вид повече на дребен чиновник или гимназиален учител, най-често ходи небръснат, а косата си сресва напред в небрежната прическа на римски император...      
         Анархистично настроеният млад човек е навлязъл в дълбок конфликт със света и себе си. Стреми се към позитивни решения, към творчество и житейски смисъл, нужна му е истинска любов и човешка солидарност, но постоянно се сблъсква с бруталност и насилие, с непоносимо социално неравенство.      
         И през 1926 година Брехт пише на своята сътрудничка Елизабет Хауптман: "Затънал съм до уши в "Капиталът". Сега трябва да го познавам точно..." Писателят е започнал да посещава Марксическата работническа школа, да изучава икономика и философия. Смята, че естественият път на духовното развитие у един мислещ човек е да съчетае ненавистта си към съществуващия обществен порядък с вярата във възможността той да бъде подобрен. Марксизмът му позволява да обедини диалектически активното бунтарско начало у себе си с въжделенията на хуманизма, стремежа към себеосъществяване с моралната необходимост да отдаде силите си на социалния напредък. В Марксовата философия Брехт като мнозина млади европейски интелектуалци   намира оная твърдост и упование, които дълго и болезнено са му липсвали, открива основата на една също тъй нужна му духовна дисциплинираност.      
         И ето че тъкмо вътрешното напрежение между тази дисциплинираност и разнопосочните пориви на художествената мисъл започва да придава на произведенията му особено очарование, стегнатост, многозначност и дълбочина. Политическото ангажиране дооформя личността му на творец - освобождава го от сковаващото отчаяние на ранните години, придава на разрушителните сили в характера му градивна насока и му позволява да рационализира и овладее поетическите си увлечения. Брехт се изпълва с убеждението, че светът трябва да бъде не само обяснен, но и променен, той вече вярва, че такава промяна е възможна, нещо повече - тя е исторически неизбежна. И той пожелава да допринесе с творчеството си за промяната първо в съзнанието на хората.      
         През този период Брехт написва поредица разкази, в които нахвърля дълбоко песимистична, дори нихилистична картина на света с очакването тъкмо така да убеди читателите си в потребността от промяна. Той доразвива темата за социалното неравенство, за непоносимо тъжната съдба на "малкия човек", превърнат в играчка на търгашите и властоимците. От друга страна Брехт описва безсъдържателния разгулен живот на богаташите, за да изрази своето схващане за социалната свобода като "осъзната необходимост". Сам той усвоява изцяло съзнателното отношение към живота и творчеството си. Запитан в онези дни какво чувства, когато пише, Брехт отговаря: "Чувствам, когато имам главоболие, когато пиша - мисля."                              

 

 

     

         Преимущества и недостатъци на героичната поза            

 

          Когато през 1933 година по площадите на Германия започват да горят литературното наследство на страната, Бертолт Брехт заедно с хилядите други преследвани от националсоциализма напуска родината си.      
         Пътищата на изгнанието минават през Дания, Швеция, Финландия, Съветския съюз, Съединените щати... "Сменям страните по-често от обувките си" - пише той през ония години. Времето на анархистичната младост е минало, периодът на социалната педагогика - също. "Истината е конкретна!" написва Брехт на парче картон и където и да иде, този девиз ще виси над работната му маса. В емигрантския куфар, оставян по гардеробите на гарите в чуждите градове, се трупат ръкописи, фрагменти, наблюдения, които остават неизползвани. Изгнанието е двойно по-тежко за един писател - той е лишен не само от родината, но и от сечивото си - езика...      
         Всекидневното търсене на препитание, безцелните среднощни разговори из емигрантските кафенета, унизителните опити да продадеш нещо на литературния пазар, "където се купуват лъжи" - тези неизбежни несгоди сломяват мнозина, едни завършват със самоубийство, други подирват разтуха в алкохола, трети напълно се обезличават. Горчив е хлябът извън отечеството, но още по-горчив е той, когато го припечелваш чрез словото, станало изведнъж символ на варварство.      
         И все пак в тези трудни дни Брехт отстоява попрището си на писател. През 1934 година той съчинява малка брошура, предназначена за тайно разпространение в Третия райх, която носи заглавието "Пет трудности при писането на истината". В нея се казва:      
         "Който днес иска да се бори с лъжата и невежеството и да пише истината, трябва да преодолее поне пет трудности: трябва да обладава СМЕЛОСТ, за да пише истината, макар че навсякъде я потискат; трябва да развие ПРОНИЦАТЕЛНОСТ, за да я разпознава, макар че навсякъде я прикриват; трябва да притежава УМЕНИЕ, за да я превръща в оръжие, с което да си служи; трябва да има способност за ПРЕЦЕНКА, за да подбира онези, в чиито ръце истината ще стане действена сила; трябва да се научи на ХИТРОУМИЕ, за да я разпространява сред тези хора. Изброените трудности са големи за всички, които пишат в условията на фашизма, но те важат и за прокудените или емигриралите, та дори и за онези, които пишат в страни с буржоазна свобода."      
         В годините на емиграцията Брехт е откъснат от театралната практика и се посвещава повече на писането. Тогава се раждат и най-хубавите му разкази, в които той на дело се справя с "трудностите при писането на истината". През 1938 година Брехт живее "под датски сламен покрив" и в Свендборг създава най-зрялата си и най-дълбока драматическа творба "Животът на Галилей". Темата е същата, която тъй много занимава писателя в изгнание - преимуществата и недостатъците на героя, приел да загине заедно с истината, или отрекъл се външно от идеите си, за да продължи борбата.      
         Великият физик и астроном от XVII век е отдаден на страстта си към науката, но не е чужд и на земните наслади. "Най-добри мисли ми идват, когато съм се наял добре", казва той. Парите го интересуват, той обича удобствата и заявява: "Ценя радостите на плътта и не понасям плахите души, които говорят тук за слабост. Да изпитваш удоволствие, значи да си постигнал нещо." От тази необуздана жизненост произтичат силата и проницателността на ума му, както и хитростта да прокара малко истина през иглените уши на официалната наука.      
         Но изправен пред съда на инквизицията, той не намира сили да устои на страха от изтезанията и се отрича официално от учението си. С това обезсърчава учените от цял свят, които със затаен дъх са следели проучванията му, подтиква великия Декарт да унищожи съчинението си за световните системи. Само допреди няколко години Галилей гордо е заявявал, че който не знае истината, е просто глупак, но който я знае и я обявява за лъжа, е престъпник. Сега на укорните думи на своя пръв ученик - "Нещастна е страната, която няма герои!", той отговаря: "Не. Нещастна е страната, която има нужда от герои."      
         Заточен в едно отдалечено селце под постоянния надзор на инквизицията, подпухнал от лакомия и пиянство, Галилей преживява последните си дни. Вече полусляп старец, той все пак не издържа на изследователския си нагон и се отдава на науката като на таен порок. Под оскъдната светлина на звездното небе пише страница подир страница и успява да завърши прочутите си "Беседи", които поставят началото на няколко нови науки.      
         В първия вариант на пиесата Брехт изобразява Галилей като човек, който въпреки превратностите на съдбата, слабостите и пророците си, е обладан от неутолима творческа страст и с цената на безкрайни унижения и компромиси в последна сметка завършва делото си и го предава на науката.      
         Няколко години по-късно, към края на Втората световна война, Брехт работи в Калифорния с актьора Чарлс Лотън над американската постановка на драмата. Тъкмо тогава узнава, че над Хирошима е хвърлена атомната бомба, и това коренно променя отношението му към образа на Галилей. Още на следващия ден писателят започва преработката на пиесата. Вмъква нови реплики и епизоди, с които внушава, че отричането на Галилей от вярното познание се превръща в "първороден грях" на цялата съвременна наука. Според Брехт, като се отдалечава все повече от насъщните човешки проблеми и се ползва от благата на съществуващата социална система, науката извършва открития, които изпреварват развитието на общественото съзнание и с това се превръщат в заплаха за човешкия род. Ето защо сега писателят влага в устата на своя герой думите: "Ако учените, сплашени от самолюбиви властници, се задоволят да трупат знания заради самите знания, науката може да бъде осакатена и новите машини биха означавали само нови мъки и тегла... Аз измених на професията си. Човек, извършил това, което извърших аз, не може да бъде търпян в редовете на науката."      
         Като основен критерий за оценяване на един човек Брехт определя ЖИТЕЙСКОТО ПОВЕДЕНИЕ. Подобно на просветителите от XVIII век той е убеден в силата и възможностите на човешкия разум. Но Брехт вярва не в картезианската логика, дала оскъдни социални плодове, а в един историко-диалектически разум, който се стреми да обясни света така, че той да може да бъде променен. Затова и в своите творби писателят си поставя определена диадктическа задача - да подтикне читателя към усвояването на едно мъдро и в същото време действено поведение, обединяващо стоическата твърдост и неподкупност на древните философи с жизнерадостната устременост към по-щастлив живот на обикновения човек от улицата.      
         В спомените си за Брехт Лион Фойхтвангер изрича следните знаменателни думи:      
         "Този изключително надарен поет пръскаше във всичко, което създаваше, зародишите на мисли и духовни движения, предопределени да поникнат и дадат плод едва след време. Брехт съвсем не се смяташе за ''наставник на нацията''. Носеше съзнанието, че сам ''нищо не знае'' и беше готов да се учи от другите. Но желанието му бе да подбужда, да разговаря и спори, да помага на хората да мислят. Това ''сократовско начало'' изпълва цялото му писателско дело. Затова произведенията му не пускат читателя, карат го да се задълбочава в тях, привличат го с нова и нова сила. И ако съвременниците само предполагат значението му, едва бъдещите поколения ще проникнат в цялото богатство на творчеството му."      
         В малката стаичка на "Шосещрасе" в Берлин - последното жилище на Брехт - имало само грубо сковано легло и дървена маса. По стените висели няколко китайски маски, портретите на Маркс и Енгелс като млади и сгъваемото изображение на Конфуций, с което писателят не се разделял никога. От прозореца се вижда гробището, където днес почива прахът му. Усещайки приближаващата смърт, Брехт прекарвал дълги часове в съзерцание на мястото, където ще бъде погребан, недалеч от гроба на първия си учител - диалектика Хегел.      
         Единството между светоглед и поведение - ето кое поразява най-силно, когато мислим за Бертолт Брехт...

 

 

върни се | продължи

 

 

 

 

---

 

 

* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Флейтата на съня. Литературни етюди“, която е на пазара с марката на издателство „CIELA“!

 

Издателство ``Ciela``

Електронна публикация на 26. март 2013 г.
Публикация в кн. „Флейтата на съня. Литературни етюди“, Венцеслав Константинов, Изд. „СИЕЛА“, С., 2010 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]