Венцеслав Константинов

есеистика

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

БЛЯСЪКЪТ НА АВСТРИЙСКИЯ РАЗКАЗ*

 

Венцеслав Константинов

                Корица на книгата. Снимка: Ciela.bg

Победа ли? Надмогване е всичко!
                  Рилке

                                                                                                       

         Особеното географско положение на Австрия в Европа е причината тук да се срещнат, за да се оплодят взаимно, германският, романският и славянският свят. В този културен басейн отлежават стари испански и бургундски влияния, напластяват се артистични внушения от италианската древност, раздвижени от багреното разнообразие на далматинския фолклор, на маджарските и румънските сказания, на циганските напеви от подунавските области.                                                

 

 

     

         Духовен универсализъм            

 

         Източната волност и западното ценностно съзнание, северната вглъбеност и южната отзивчивост към живота създават тук атмосферата на истински духовен универсализъм. Мнозина пражки писатели, като Густав Майринк, Райнер Мария Рилке, Франц Верфел, Франц Кафка, Макс Брод и Йоханес Урцидил, донасят в австрийската литература тайнствената светлина на приказния град и тя остава там завинаги, безплътна и незаличима.      
         Всичко това изпълва духовната изява на съвременния homo austriacus с лиризъм, задушевност и съзерцателност. Още Адалберт Щифтер е изразил основната черта на австрийското умонастроение с думите: "Умереността е сила, страстта - слабост." Но тази външна пасивност и изравненост на характера се компенсира от влечението към сложни психически движения, към подмолите на съзнанието, отдето извират демоничните сили на съществуването. Очи в очи с превратностите на националната си съдба, австриецът лесно се изпълва с ирония към света и себе си, но и с таен копнеж по смъртта и музиката на отвъдното. Тази необикновена музикалност е създала някога Моцарт и "виенската класическа школа", въплътила се е в творбите на Шуберт, Брукнер, Малер, Брамс, Шьонберг, Берг, Веберн...      
         В същото духовно поднебие се развива и австрийският разказ. Той се отделя от немския не само по характерните си сюжети и мотиви, но и по своя език. За писателя от Подунавието книжовният език е "чужд" и той е принуден да го "изучи" с всичките му стилистични тънкости и мисловни отсенки. Така словото като изразно средство се превръща за него в съдбовно преживяване - за Карл Краус то е онова божество, което създава абсолютната мярка за стойност, за виенския философ Лудвиг Витгенщайн то определя границите на индивидуалния живот, а психиатърът Зигмунд Фройд потърсва в езиковите грешки проявата на скритите пластове в съзнанието.      
         Затова в своите най-дълбоки традиции австрийският разказ се отличава с особено чувство за фини езикови нюанси и словесна игра, с богата метафорика и с вкус към изразно експериментиране. А в тематично отношение тук преобладават камерните сюжети, психологическите етюди и не на последно място художественото осмисляне на смъртта и упадъка.                                                

 

 

     

         Тримата влъхви            

 

         Върху съвременния литературен процес в Австрия с неотслабваща сила продължават да въздействат творбите на писатели, чиито имена са "преоткрити" едва след Втората световна война. Тогава започва възшествието на "тримата влъхви" Роберт Музил, Франц Кафка и Херман Брох, а ново значение добиват белетристите, дошли от славянските културни региони - Франц Верфел, Георг Сайко, Йозеф Рот, Манес Шпербер (Галиция), Йодьон фон Хорват (Хърватско) и Елиас Канети (България). Първомайсторите на австрийската психологическа школа издигат изкуството на разказа до бляскави висоти.      
         Роберт Музил се заема с анализа на личността и нейните станали сякаш самостойни качества. Той черпи идеи от Айнщайновата "Теория на относителността" и от квантовата физика, за да създаде духовна и социална панорама на виенското общество в навечерието на войната, която донася гибелта на Хабсбургската монархия. Франц Кафка описва застрашената от отчуждение човешка общност и моделира "света на бащите", където себеосъществяването става невъзможно. В разказите си той предсказва десетилетия по-рано изстъпленията на фашизма, който невидимо настъпва в политическия живот на Европа. Херман Брох въвежда в творбите си космически тонове и мелодии, като закодира страданието от непостижимостта на собствената личност в сложен, многозначителен шифър.      
         В разнообразното си творчество Франц Верфел обрисува разпадането на нравствените ценности след залеза на империята и потърсва опора във фантастичните си идеи за бъдещето. А Георг Сайко поставя мъчителните въпроси: Кои сме ние всъщност? Какво представлява човекът? Докъде се простират границите на нашето съзнание? В творбите си, изпълнени с метафорична образност и поетични внушения, Йозеф Рот изразява копнежа по недействителното, който извисява съдбата ни до необичайни върхове, за да ни запокити след това в бездната. Хаймито фон Додерер разкрива противоречието между живота и "финалното мислене", което не е в състояние да обхване мистерията, музикалността на съществуването. А Йодьон фон Хорват прониква в душата на дребния буржоа, в когото вижда "гробокопач на демокрацията и причинител на всички катастрофи в нашия век". Елиас Канети донася от своя Русчук схващането за неповторимостта на човешкото същество, скрило зад "акустична маска" замечтаното си, самотно лице.      
         През петдесетте години на XX век в австрийската литература се надига цяла вълна от творци, които тръгват по дирите на Кафка, омагьосани от зловещо-приказната атмосфера на някогашната Прага, от мистерията на славянската стихия, която те познават от книгите на Гогол, Достоевски и Чехов. Едни писатели като Валтер Томан се залавят с научна добросъвестност да анализират скритите мотиви на човешкото поведение, а други като Ерих Фрид изпълват своя нравственокритичен космос с отзвуци от романтичната образност на Аделберт фон Шамисо и Е.Т.А. Хофман, за да изразят абсурда на цивилизацията. А Илзе Айхингер, която за разказа си "Огледална история" получава наградата на "Група 47", издига своя "призив за недоверие" към обществените условности, породен от копнежа по един свят на свобода, душевен мир и житейско удовлетворение. Тук намира своето място и неголямото творчество на рано напусналата тази земя Херта Крефтнер, която съзнателно е сблъскала действителността с бляна, за да разруши и последните илюзии на надеждата.                                                

 

 

     

         Магически реализъм и социална критика            

 

         Мнозина от австрийските разказвачи, родени през двадесетте години на отминалия век, са прекарали унизителна и тежка младост, изтърпели са седемте "срамни години" на нацистката диктатура, страданията от войната и от разпокъсаността на родината им по време на десетилетната чужда окупация. Повечето от тях вместо латински и гръцки в своите "години на учение" са опознали мелниците на смъртта и ужаса на самотата в големия град.      
         Художествен отдушник тези писатели намират в "магическия реализъм" - така свойствен на австрийския национален дух. В творбите на някои от тях като Ханс Леберт се смесват религиозни и светски елементи, стълкновяват се духовното и сетивното, ведрата усмивка и мъченическата гримаса. Други като Ханс Карл Артман откриват за литературата локалния диалект и бароковата образност, вдъхват нов живот на традиционния виенски черен хумор. А Томас Бернхард създава цяла "космогония на болното съзнание", в която страданието и смъртта добиват особена стойност като тайнство на познанието.      
         Естественото противодействие на тези "крайни" тенденции намира израз в социалната критика на ред писатели от средното поколение. Творци като Херберт Цанд, Райнхард Федерман и Герхард Фрич откриват човека сред развалините на следвоенна Австрия. А залцбургският писател Герхард Амансхаузер съзнателно изпълва прозата си с "по-висша ведрост", като свърза своя социален ангажимент с нуждата да проникне чрез творбите си до най-широките читателски маси.                                                

 

 

     

         Тоталната реалност            

 

         След като през 1955 година е подписан държавният договор и се създава Втората република, пред австрийските творци се изправи неумолимо въпросът за отстояването на националната самоличност. Писателите от "Виенската група" потърсват разрешение в заниманията си с езика. Намират опорни точки в неопозитивизма на Витгенщайн, като усвояват възгледа, че мисленето на човека отговаря на неговото езиково равнище. Така, прониквайки в загадките на словото, те смятат, че проникват в съкровената човешка същност. За тези писатели изкуството става религия, която трябва да промени общественото съзнание, а с това и действителността. Херберт Айзенрайх се устремява да пресъздаде онази "тотална реалност", за която някога е говорил Рилке - тук натурата е само повод, за да се изгради ново, по-истинско художествено единство. Ингеборг Бахман освобождава нещата от техните исторически, сантиментални и дидактически внушения, за да слее всички смислови полета в едно - така животът и смъртта, външният и вътрешният свят, видимостта и сънят се изравняват. А Петер фон Трамин с чувство за зловещ хумор смесва ужасното с абсурдното и създава гротески с голяма художествена сила.      
         През шейсетте години в Грац възниква група, която сякаш обединява всички водещи литературни тенденции. Младите "грацки автори" Барбара Фришмут и Михаел Шаранг засилват политическия аспект на творбите си спрямо чисто естетическия. Те си поставят за цел да изобразят съвременната им австрийска действителност незашифровано, за да въздействат по-лесно върху трудовите маси - това според Шаранг е началото на един "борчески реализъм", който тепърва ще печели все повече последователи. А Петер Хандке - най-активният член на тази група - възстава срещу "езиковото грехопадение" на модерния свят и се заема да промени езика с надеждата, че по този начин ще допринесе за промяната на обществото.      
         Това ново схващане за "действен реализъм" намира бързо свои млади привърженици, които пожелават да изнесат битката за нови форми и съдържания извън границите на литературата и да я разпалят в социалния живот. Едни от тях, като Петер Хениш, прави равносметка на политическото минало и подирва мястото на своето поколение в "света на бащите". А други като Франц Инерхофер извеждат на литературната сцена позабравения селски труженик, за да разрушат мита за нравствената съхраненост на провинциалния бит. А Хелмут Ценкер преоткрива работника с неговите парливи проблеми в "индустриалното общество".      

 

     

         Тази широка панорама, която обхваща литературни творци от четири поколения, очертава едно закономерно развитие: през психологизма на предците, възпяването на страданието и магическите внушения, до обществената критика и овладяването на езика като социална територия в стремежа към нови, по-ведри междучовешки отношения.      

 

 

върни се | продължи

 

 

 

 

 

---

 

 

* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Флейтата на съня. Литературни етюди“, която е на пазара с марката на издателство „CIELA“!

 

Издателство ``Ciela``

Електронна публикация на 02. април 2013 г.
Публикация в кн. „Флейтата на съня. Литературни етюди“, Венцеслав Константинов, Изд. „СИЕЛА“, С., 2010 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]