Излязох от католическия Оберж дьо Жонес, хванах автобуса до ресторанта на Макдоналдс и слязох в центъра на Брюксел.
         Мотах се няколко часа по улици, кафенета и магазини и реших да крада. Не много, но поне за подаръци на жена ми, детето и близките. Всъщност бях скромен крадец. Най-напред си свих едни батерии за уокмена. Усещането беше невероятно. Нещо като едно време, когато се катерехме по чуждите дървета да си берем кисели джанки. Мушнах батериите в джоба и минах край касата. Супермаркетът беше пълен с хора и никой не ми обърна внимание. После отидох в друг магазин и пак в джоба си набутах няколко червила, парфюмчета и сенки за жена ми. Обичаше да се цапа. От следващия си взех два чифта слипове. Накрая се увлякох и вече в чантата си мушнах една блуза и облякох друга в пробната. За вкъщи си харесах една метална кутия. Нямах представа за какво ще я използвам. Но беше типично белгийска. Можех да си я пълня с бонбони. Кой знае.
         Минах с разтуптяно сърце край касата. Пак никой не ме забеляза. Излязох навън. Там видях един висок мъж с радиотелефон, който тъкмо сваляше слушалката от ухото си. Той изтича към мен и ми каза:
         - Бихте ли дошли с мен, мосю?
         - Защо? - спрях и усетих как се разтрепервам.
         - Елате! - хвана ме внимателно, но здраво той за ръката и ме затика обратно във фоайето на магазина.
         Трагнах с него и влязохме вътре. Продължихме без да спираме и към нас се присъединиха още двама души, които ме заобиколиха отстрани.
         Изведнъж ми се стори, че сънувам.
         - Взели ли сте нещо, което не сте платили? - попита ме в движение първият мъж. Този с радиотелефона.
         - Не - поклатих глава аз.
         Бях скъсал етикетите на всички откраднати от този и от другите магазини неща. Но вече ми се струваше, че съм хванат натясно.
         Преминахме през фоайето, през целия партерен етаж на супермаркета и слязохме по едни стълби в дълъг коридор под земята, продължихме по него и влязохме в някаква стая.
         Там зад едно бюро стоеше млада жена.
         - Какво има? - попита тя като ме гледаше.
         - Хванахме един крадец - каза мъжът със слушалките. Помислих, че им е шеф.
         - Не съм крадец! - опитах се да протестирам аз.
         - Покажете какво има в чантата - каза жената. - Ако откажете, ще ви принудим със сила!
         - Вижте! - съгласих се аз.
         Тя изсипа съдържанието на торбичката върху бюрото.
         - О-ля-ля! - дяволито каза тя, като започна да разглежда нещата ми. - Добре се е потрудил!
         Тримата мъже също наблюдаваха с интерес.
         Тя започна да отлежда един по един подаръците ми.
         - Аз купих тези неща! - казах.
         - Къде са фактурите?
         - Не знам. Хвърлих ги!
         Тя се поусмихна и взе блузата, която си бях харесал от техния магазин. Отвори целуфановата й опаковка и извади отвътре едно метално кръгче.
         - Това е открадната от нашия магазин - обясни тя. - Това е доказателството!
         Проклех се, че бях оставил така лесно да бъда хванат заради някакво метално кръгче. Явно то беише алармирало охраната. Бях опипал добре ризата в съблекалнята, но не го бях открил.
         - Това също е от нашия магазин... това... - тя сочеше кутията и другата риза.
         Аз мълчах.
         - Откъде открадна другите неща? - попита тя.
         - Купих ги.
         - Откъде?
         - Не си спомням, но ги купих! - настоявах аз.
         - Добре. А защо открадна от НАШИЯ магазин? - попита тя пак.
         - Не знам - вдигнах рамене. Много ме беше срам. Господи, колко се срамувах от себе си!
         - Откъде си? - попита ме мъжът.
         - От България.
         Господи, колко се срамувах!
         - Имате ли документи?
         - Да.
         Дадох им паспорта.
         - Вади всичко от джобовете си! - каза тя.
         Извадих всичко. Тя набра някакъв номер. И започна да говори на фламандски.
         След малко дойдоха двама полицаи. Бяха млади, русоляви и изглеждаха весели.
         - Това ли е крадецът? - попитаха още щом ме видяха.
         - Да - каза жената.
         Даде им документите ми. Те ги разгледаха.
         - Имаш ли някакви пари? - попита ме единият.
         - Да.
         Бръкнах във вътрешния джоб и извадих вестника с парите. Бяха около четири хиляди долара в шарена валута. Полицаят взе да ги брои.
         - Има четири хиляди долара и краде! - извика той. - Забрави за парите си! - засмя се той и като се обърна към мен попита - Защо, по дяволите, крадеш?
         - Не знам - рекох.
         Те ми сложиха белезници и ме изведоха вън. Минахме през целия партерен етаж на супермаркета и излязохме в някакъв заден двор, където се качихме на един микробус. Белезниците вече се впиваха в китките и те много ме боляха.
         Отидохме в полицейския участък.
         - Сега ще те вкарат в затвора! - каза единият полицай. - Заради глупостта, която си направил.
         - Наистина ли? - не повярвах аз.
         - Да. Ще те вкарат!
         Разплаках се. И без това вече не ми се стоеше в Белгия. Брюксел отдавна ми беше омръзнал, но имах още една седмица до полета за София и трябваше да чакам фиксираната дата. Представих си как лежа в белгийския затвор. Тук нямаше дори никой да може да ми дойде на свиждане! Пак се зачудих дали не сънувам. Но белезниците ми стягаха китките и дланите вече ме боляха. Полицаите вече ме гледаха съчувствено. Вдигнаха рамене.
         Аз вече се чудех колко дълго ще лежа в затвора.
         Заведоха ме в една килия с десетина души в нея. Вътре миришеше на лошо. Всички до един бяха небръснати, мръсни, страшни. Повечето бяха негри, араби и индийци. Щом влязох, ме изгледаха кръвожадно. Седнах в ъгъла до врата и зачаках. Мислех си за това какъв глупак съм. Бях спрял да плача.
         След малко дойде някакъв друг полицай и ме изведе от килията. Отидох в една стая, където ми взеха отпечатъци от пръстите и ми свалиха белезниците. После ме заведоха при някакъв началник.
         Той каза да седна.
         - Отъде си? - попита. На бюрото му лежаха документите и парите ми.
         - От България.
         - Какво правите в Белгия?
         - Турист съм.
         - Къде сте настанен?
         Казах му.
         Той разгледа визата в паспорта ми, самолетния билет. После се обади някъде и заговори на фламандски. Затвори телефона и ме изгледа.
         - Защо откраднахте тези неща?
         - Не знам - отвърнах аз. - Не знам какво ми стана. Просто ги взех и минах край касата. Никога не ми се е случвало! Никога вече няма да се случи!
         - Той заплака! - каза полицаят.
         Зачудих се дали от това щях да имам някаква полза.
         Шефът се замисли. Пак завъртя телефона. Този път започна да говори на френски. Да. Крадецът е от България. Има билет за самолет след една седмица. Има четири хиляди долара. Визата му е в ред. Да. Ясно. Разбирам.
         Затвори.
         - Ще ви пуснем - каза ми той. - Но ако още веднъж ви хванем, ще влезете в затвора!
         - Ясно! - казах аз. - Благодаря ви!
         - Никога не крадете! Тук сте в Белгия! Разбрахте ли?
         - Да, мосю! Благодаря ви!
         Той ми даде парите, документите и торбичката с нещата, които бях откраднал от първите два магазина.
         Станах и той каза на полицая:
         - Изведете го!
         Полицаят ме изведе до изхода на полицията. Изглеждаше разочарован.
         - Извади късмет! - изръмжа.
         - Никога вече няма да крада! - отвърнах аз. - Довиждане, мосю!
         - Оревоар!
         Тръгнах по улицата, която беше павирана и стръмна. Бяха много едри павета. Като паветата на булевард “Христо Ботев” в София. Ръцете ми още ме боляха от белезниците.
         Беше приятна болка.