НЕ БУДЕТЕ СОМНАМБУЛА
роман
...Стефан Кисьов е автор на книгите "Джубокс", "Не будете сомнамбула" и "Никъде нищо". Публикува разкази в "Литературен вестник", сп. "Страница", в. "Капитeл", "Дневен Труд" и др. Публикуваме откъс от романа му "Не будете сомнамбула", който почти единодушно беше обявен от критиката за събитието на 2000-та година в българската проза.
Бяхме в Созопол на летен лагер от нашата гимназия. Харесвах едно момиче и ми се струваше, че и тя ме харесва, но бях на 14 години.
Момичетата и момчетата спяхме в две различни бараки, разположени Г-образно една спрямо друга. Лагерът продължи две седмици, през които с нея само се споглеждахме и поздравявахме. Един ден в края на първата седмица тя ми каза:
- Тази нощ недей да идваш.
- Какво? - зяпнах аз. За първи път тя ме заговаряше и много се вълнувах.
- Едно от момичетата те е видяло и каза на отрядната. Може би ще ни дебнат и хванат.
- Нищо не разбирам - поклатих глава. - Къде да ме хванат?
- Как? При мен... в леглото!
Разбрах за какво става дума. Но не се издадох. Много пъти бях сънувал тоя сън, но сега се оказваше, че е бил истина. Тогава се уплаших за първи път. Нямаше съмнение, че бях сомнамбул. Правех нещо, което много бях искал, но в будно състояние не смеех да направя. На сън обаче го правех, без да ми пука.
Сбъдвах мечти.* * *
Започнах да се страхувам от мислите си.
Кой знае какво можеше да се очаква от мен.
Бях непредсказуем. Как иначе. Като всички сомнамбули.* * *
Баба ми по майчина линия имаше брат. Той нямаше деца и ние му викахме "Вуйчо".
Живееше с жена си на една стръмна улица до Окръжната болница. Беше болен от диабет и често влизаше в нея, а когато беше здрав, работеше в лозето или градината си и каквото произведеше, го продаваше пред същата болница или на пазара в Стара Загора.
Жена му беше според баба ми много зла и тя се безпокоеше, че ще го надживее и всичко ще остане за нея.
Вуйчо имаше голяма къща с хубав двор и беше много пестелив. Ходеше с гумени цървули, ватенка и каскет. Събираше стари монети и марки, колекционираше ги, а някои от тях продаваше на Окръжния музей на Стара Загора. Често ми подаряваше по някоя сребърна или медна монета, увита в мръсна амбалажна хартия, на която с разкривени букви беше написал века, в който бе сечена, и името на някакъв император.
Вуйчо намираше монетите в разкопките из Стара Загора или на местата, където изхвърляха пръстта от строежите - над циганския квартал "Лозенец". Тя беше бъкана с антични монети, кости и парчета от глинени съдове. Достатъчно беше да я разровиш и да откриеш цяло съкровище, а вуйчо това правеше.
Наистина умря от диабета си преди жена си и тя наследи къщата му за наше общо огорчение.* * *
На явявянето си на лекарската комисия за донаборници възлагах големи надежди. Нямах желание да ставам войник и се надявах, че сомнамбулизмът ми за първи път ще ми бъде от полза. И ще ме освободят от казармата.
Лъжех се обаче. В деня на прегледа влязох в последния кабинет на втория етаж на Военното окръжие на Стара Загора. Заедно с още три момчета. Бяхме голи до кръста. Минавахме през различни кабинети, където докторите ни преглеждаха и разпитваха за това-онова. В ръцете си държахме здравните си картони.
- Оплаквате ли се от нещо? - попита ме някакъв дебел мъж в бяла престилка.
Когато дойде моят ред.
Другите две момчета бяха излезли.
- Дали се оплаквам ли! - не разбрах.
- Имал ли си припадъци, гърчове?
- Не, но ходя нощем. Докато спя.
- Ходиш ли? Къде ходиш?
- На най-резлични места. И правя щуротии.
- Какви щуротии?
- Неща, които не мога да си обясня.
- Само нощем ли ги правиш?
- Да. Докато спя.
- Добре ще ти се отрази казармата, значи.
- Мисля, че не съм подходящ за войник - възразих.
- Напротив! Нали затова всички отиват там! Да ходят като сомнамбули нощем и да правят щуротии!
Той написа "Годен" в картона ми и викна:
- Следващият!
Един дангалак влезе в кабинета.
А аз - в казармата.* * *
След загубата в Монте Карло дядо ми не се отказал от желанието си да спечели на рулетка.
Пак се върнал в Енина и продал всички ниви, розови градина и една къща в Казанлък, която прадядо ми тъкмо бил завършил с надеждата в нея да живеят бъдещите поколения от рода ни. Това ужасило прабаба ми Мария, но тя била кротка и уравновесена жена и дума не проронила, която да прозвучи като упрек. А и дядо й оставил къщата на потомците на Евлия Челеби в Енина. И пак заминал за Монте Карло, като я уверявал, че ще се върне с чували пари.
Опитал си пак късмета на рулетката и отново не му провървяло.
Пак загубил всичко.* * *
Всички зали на Дом 2 бяха готови за абитуриентските балове.
- Как е, Сомов? - попита директорката.
Беше дошла да види.
- Готово, госпожо директорке! - рекох аз.
- Хм. Ей, тези соленки много ги обичам! - рече тя и си взе няколко соленки от едно плато.
После си тръгна.
Аз запалих цигара и взех да се разхождам насам-натам в очакване на абитурентки.
Появи се пожарникарят. Взе едно плато с луканка и едно със сирена и кашкавал, усмихна ми се.
- За колегите - рече и изчезна с платата.
Появиха се две камериерки.
- Може ли да си вземем нещо? - попитаха те. - Много сме гладни.
- Вземете си - рекох аз.
Те награбиха по две-три плата и ги отнесоха.
Дойде шефът на охраната на резиденцията.
- Здрасти - рече ми и започна да пресипва в две плата съдържанието на още пет-шест.
- За момчетата - обясни ми той и ме накара да нося празните плата в кухнята.
Занесох ги.
Когато се върнах в залата, видях администраторката с една чиния. Беше я напълнила с мръвки.* * *
Все пак имах късмет, че служих в Стара Загора, а и в поделение, където контролът върху нощното поведение на войниците беше доста слаб. Много рядко дежурните по полк влизаха в стаите и брояха колко души спят в леглата.
Но дори и да са видели някой път празното ми легло, много трудно щяло да им бъде да докажат, че съм напуснал района на полка, освен ако не ме спипаха как пресичам оградата или не ме арестуваха някои от военните патрули из града. Но в Стара Загора имаше само един военен патрул, съставен от старшина и двама войници. И те нощем, вместо да обикалят улиците и да търсят избягали като мен войници, предпочитаха да ходят по дискотеките и ресторантите около гарата, които бъкаха с пуснати в отпуск трудоваци.* * *
Късно през нощта станах, облякох се и излязох от казармата. Тръгнах по улиците на града. Бяха безлюдни и тихи, потънали в мрак. Стигнах до новия ни апартамент, отключих си и влязох в банята. Изкъпах се, избръснах се и пак се облякох. Когато излязох от банята, видях майка ми. Стоеше в коридора и ме гледаше с широко отворени очи.
- Уплаши ме! - рече тя. - В отпуск ли те пуснаха?
- Не - рекох. - Просто дойдох да се изкъпя. От два дни не съм се къпал.
Майка кимна.
Нищо не каза.
Излязох, без да добавя нищо, и се прибрах по обратния път в казармата.
Легнах в леглото и се завих презглава с одеялото. Чист като младенец.* * *
Директорката на резиденция "Бояна" седеше зад бюрото си - не по-малко внушително от това на Стоян Георгиев - и бъбреше по телефона. Без да прекъсва разговора си, ни кимна към столовете, наредени край другото бюро, хвърли ми любопитен поглед и престана да ни обръща внимание. Пет минути дрямахме до края на разговора, а когато това стана, оная ме изгледа кръвнишки, ухили се и се обърна към Стоян Георгиев.
- Това ли е новият кандидат?
- Да - сериозно рече той и продължи със същия тон. - Господин Сомов е подходящ за...
И около пет минути й обяснява какъв страхотен сервитьор ще излезе от мен.
- Аз го препитах и одобрих - вмъкна след това Стоян Георгиев.
- Ми, щом си го одобрил - да почва - ухили се тя. - Щом не си гу уплашил - да го видим!
Тя се обърна към мен.
- Ще те назнача за един месец и ако се справиш - оставаш.
- Ясно, госпожо - рекох.
- Това е - плясна с ръка по бюрото.
Беж да ни няма.* * *
Когато влязох в казармата, бях все още девствен, след единствения ми опит в будно състояние да извърша полов акт с момиче. Предполагах, че бях имал успешни опити в сънено състояние, но дебютът ми се оказа пълен провал - бяхме в парка "Аязмото" над Стара Загора и тя, ентусиазирана десетокласничка от матемитическата гимназия, събу бързо гащите си, легна и се разкрачи. Аз разкопчах панталоните си, изхлузих ги до коленете и опитах да го направя, но в момента, в който я докоснах, се изпразних. Тя се възмути, стана, обърса се с листа и се облече.
Прибрах се вкъщи и онанирах в клозета.
След дъжд качулка.
Събитията в тази книга са измислени и всякаква прилика с действителни лица, места и факти е случайна.
Стефан Гърдев Кисьов "Не будете сомнамбула", София, 2000, с. 21 - 26