С Данчо Финансиста, който в момента беше безралботен и една бургаска поетеса, която беше обещала да ни почерпи, стигнахме бар "Максим". Пред входа му имаше един черен мерцедес, а в него - трима мъже с тъмни костюми.
            - Кви ли са тия? - рече поетесата.
            - Някакви мутри - отвърнах аз.
            Влязохме в бара и бургазлийката извика:
            - Вижте! Тук е президентът Петър Стоянов!
            - Значи ония вън са му охрана - заключих аз.
            Голям умник бях.
            И тримата се загледахме към държавния глава. Седеше баш в ъгъла - най-отдалечения от входа - и беше свалил сакото си, но не и вратовръзката. Говореше с някакъв тип, а всички наоколо се правеха, че не го познават.
            - Къде да седнем? - попита Данчо.
            - При президента има свободни места - рекох аз.
            Така си и беше. Данчо и поетесата се засмяха. Но разбира се, не направихме така. Настанихме се на масата в съседния ъгъл, където един костюмиран мъж пиеше кафе и кола с лице към Петър Стоянов. Пушеше жълто "Виктори". Много странно за бар "Максим", ако добре ме разбирате. Нямам предвид "Виктори"-то.
            Седнахме, поръчахме един чай и една бира и се заговорихме за Президента. Но бяхме много фалшиви, защото мъжът с кафявото "Виктори" сигурно слушаше какво казваме. Пардон - жълтото.
            - Сега е моментът да си намеря спонсор за книгата - рече поетесата.
            - Ами - отвърнах. - Тия работи не стават така. На човека му е само до твоята стихосбирка.
            И прочее преструвански истории, предназначени за мъжа с кафявото "Виктори". Пардон - жълтото.
            - Дали мога да отида да седна на масата на Петър Стоянов? - попита поетесата.
            - Сигурно - рекох и се обърнах към мъжа до нас.- Нали вие сте охраната на Петър Стоянов?
            - Да - призна си той.
            - Питай него дали може - рекох на поетесата.
            Тя се ухили кокетно и попита.
            - Разбира се - великодушно рече мъжът.
            - И той е човек като всички.
            - Да - съгласи се поетесата, макар че не изглеждаше убедена.
            Аз заговорих охранителя, а поетесата - Данчо. Ние говорихме за Кевин Костнъл от филма "Бодигард", а те - за изобразително изкуство.
            В "Максим" влезе Митака - хилав стар ерген - в компанията на една огромна дебелана и дъртак с маскировъчна куртка.
            Поогледаха Петър Стоянов и дойдоха при нас.
            - Свободно ли е? - попита ме Митака, след като ме поздрави. Казах, че да и те се настаниха на масата. В "Максим" около масите има доста места. Данчо и поетесата се посместиха. Митака и дъртака с маскировъчните дрехи бяха от двете страни на дебеланата и изцяло погълнати от нея. Докато си говорех с охранителя, забелязах как двамата се редуват да я натискат, но Митака като по-енергичен вез превес и дъртака се нацупи.
            Данчо и поетесата продължаваха да говорят за изкуство.
            Петър Стоянов също говореше нещо, но не чувах какво. При него отиде сервитьор с руса брада, който само дето не му потекоха слюнки от устата, докато говореше с президента.
            После в "Максим" влезе Емо Бижутера и гаджето му. И те огледаха президента и дойдоха до нашата маса.
            - Свободно ли е? - попита ме Емо. Беше пийнал и весел.
            - Само едно място - рече Данчо.
            Наистина, така беше, но и двамата с Емо не се понасяха.
            - Аз ще стоя прав - обяви Емо. - Мога ли да стоя прав? - попита той келнерката.
            Тя му даде стол.
            С охранителя вече се бяхме запознали, но не знам дали в подобни четива е уместно да разконспирирам един бодигард. По-добре  -  не.
            Емо и гаджето му постепенно потънаха в сериозен и май - тъжен разговор, поетесата и Данчо -  в разговор за изкуство, а Митака - да натиска дебелата по циците, както и дъртака с маскировъчните дрехи - да се цупи.
            Появи се някакъв стар клошар.
            Това е лудият Гога - рече за него поетесата. - Помага в Театъра на армията и тук яде остатъците.
            Гогата седна на масата до бюфета и започна сам да говори.
            Президентът Петър Стоянов се заоблича. Бодигардът стана.
            - Много поздрави на президента от нашата маса - казах му аз.
            Обеща да ги предаде. Ама не ми се вярваше.
            Държавният глава си тръгна и когато мина край нашата маса, Емо Бижутера се обърна към него и му каза нещо. Петър Стоянов спря, изслуша го с любезно изражение, понечи да му подаде ръка, но се спря и я прибра в джоба на панталона си. После се усмихна и си тръгна.
            Изведнъж почувствах някакво облекчение.
            - Какво му каза? - попитах Емо.
            - Няма значение - рече той.
            Двамата с гаджето му гледаха един към друг с насълзени очи. Замислих се за него. Не му вървеше на тоя човек напоследък. Малкият син на Георги Джагаров го беше прецакал и Емо Бижутера беше загубил повечето от парите си.
            Поетесата каза, че ще плаща и ще си ходи. И аз казах, че ще си ходя с надеждата да я натисна някъде в тъмното.
            - Кажи, де - обърнах се пак към Емо. - Какво каза на президента?
            Той не искаше да ми признае, но накрая отстъпи.
            - Казах на Петър Стоянов, че на нас обикновените хора ни ебават майката - едва не се разплака той.
            Това ми се стори много неподходящо от негова страна.