Скакалеца не беше прост клошар. Имаше си специалност - да намира ценни, а и не толкова ценни неща, а след това отиваше при Гошо Ламята - прекупвач на всякакви стоки - от фалшиви гръцки паспорти до счупени златни пръстени, които успяваше да пласира, както той си знае. Ламята киснеше всеки ден от сутрин докъм три-четири следобед в едно кафене на площад "Славейков", откъдето въртеше доходоносния си бизнес. Скакалеца предлагаше на Ламята всичко, което намираше, и ако Ламята харесаше нещо - а той нямаше как да не хареса, тъй като Скакалеца не му губеше времето с боклуци, та като си харесаше това-онова, Ламята му даваше парички за кафенце, като заръчваше да си купи и сандвич с кашкавал. Защото беше най-евтин, разбира се. На Скакалеца все му се искаше да си купи от комбинираните сандвичи с шунка и кашкавал. Ама няма как да не послушаш Ламята. А след това, докато си пиеше кафенцето и ръфаше сандвича с кашкавал, прекупвачът на стоката му благоволяваше и да го почерпи с цигарка, а понякога - с две. Ламята беше нисък дебел мъж със златни ланци около врата и с яките връзки на бивш състезател по борба свободен стил в средна категория с четири бронзови и един сребърен медал, както обичаше самият той да изтъква, като не уточняваше от какви точно състезания са те.
          Скакалеца обичаше този миг - как отива при Ламята и вади стоката - химикалки, кредитни карти, фонокарти, единични бройки обеци, паспорти, шофьорски книжки, но най-обичаше мига, когато Ламята вадеше от вътрешния джоб на коженото си яке пачката с пари, изважда оттам една банкнота от пет лева и му я дава с думите: "Купи си кафе и сандвич с кашкавал." Скакалеца отиваше, а след това, когато се върнеше на масата с кафето и сандвича, връщаше парите от рестото. До стотинка. Скакалеца не беше крадец, е и да беше, не би му минало през ума да краде от Ламята. Никой не крадеше от него, а Скакалеца нямаше да е първият, дето щеше да открадне.
         И така оная сутрин, когато направи големия удар на сввоя живот, Скакалеца се събуди в таванското помещение на блок 36 на квартал "Иван Вазов", където от две седмици си беше устроил уютно гнезденце с изкорубен дюшек и четирите чанти парцали, наричани от него "дрехи". Рано, защото минаващият до блока трамвай се беше разтракал заради едно заспало на линията му куче, което най-после благоволи да се измете оттам. Така или иначе Скакалеца се събуди от тракането и установи, че коремът праща тревожни сигнали до мозъка, които след съответната обработка се трансформираха в думата "глад". Скакалеца не беше вечерял, а онова, което самият той помнеше като обяд, беше по-скоро закуска. Ето защо той скочи от дюшека и след малко се озова на улицата.
          Беше ранна утрин - идеално време за търсене на загубени неща - улиците са още пусти, малкото хора и кучета, които все пак се мяркат, още не са се събудили, тъй че ако някъде има нещо ценно, Скакалеца ще го види пръв, защото той е Търсача на загубените неща. А винаги на някоя софийска улица има нещо загубено, нещо ценно. И така, с гневен стомах Скакалеца тръгна да обикаля улици, дворове на кооперации, входове, паркове, стоянки на таксита. С наведена глава и присвити очи. Скоро усилията му се увенчаха с първите успехи - счупен часовник, обеца, детска играчка "Мечо Пух" (мечето без едно ухо), фонокарта без импулси, молив за вежди с предпазител, ръждясала монета от пет лева емисия 1990 година, послед брой ва лъскаво списание със снимки на... е, нали ги знаете лъскавите списания, ключ от ключодържател на "Хонда"... И тогава! Тогава настъпи часът на истината! До автобусната на 204 зад стадиона на "Левски", точно на самото кръстовище на булевард "България" и "Димитър Несторов", Скакалеца намери пръстен. Истински златен пръстен до кошчето за смет. Веднага го прибра и чак след като се отдалечи достатъчно, спря да го разгледа на спокойствие. Масивен, от чисто злато, с голям толкова красив в хладната утрин камък с шлифовани ръбчета, които искряха с блясъка на слънчевите лъчи. Скъпоценен камък. Беше толкова тежък, вълшебен и необикновен, че на Скакалеца за миг му се прииска да не го дава на Ламята, да си го сложи на пръста като негов. Той даже го сложи. Обаче гладът в корема ставаше все по-силен, така че след десетина минути се отказа от първоначалното си намерение, свали го от пръстта си и го сложи в торбичката при останалите находки. Продължи да обикаля улиците, докато се изпълниха с хора, а и вече не издържаше на глада, след което отиде на площад "Славейков" при Ламята. Завари го седнал на масата, на която обикновено седеше, с няколко масивни като него, добре облечени мъжаги и реши да го изчака да свърши, като вътрешно се радваше на изненадата, която му беше приготвил. Обаче Ламята, който очевидно тази сутрин беше в добро настроение, му махна с ръка.
          - Какво ми носиш? - ухили се той, като смигна на останалите, които се хилеха, не по-малко развеселени от вида на Скакалеца.
          Скакалеца започна да вади всичко, което беше намерил от торбичката - счупения часовник, обецата, фонокартата без импулси, молива за вежди, детската играчка "Мечо Пух" без ухо, ключа с ключодържател от "Хонда".
          - Само това ли? - попита Ламята.
          - Да - рече Скакалеца и се изхили, не можа да се сдържи.
          - Хайде, хайде! Кажи какво криеш! - закани му се с пръст Ламята.
          И с ухилена физиономия Скакалеца му поднесе тежкия пръстен с камъка.
          Ламята, както и останалите на масата, спряха да се смеят. Лицата им придобиха напрегнати изражения, та Скакалеца чак се уплаши да не е направил нещо лошо да го... нали знаете? Но след малко атмосферата се поразведри. Ламята въртеше между дебелите си пръсти тежкия като яйце пръстен, почукваше по камъка, цъкаше с уста.
          - Брей, истински е - чу Скакалеца как някой казва по адрес на камъка, чието име звучеше като "диамант" или нещо такова.
          - Тежи поне 50 грама - обаждаше се другият.
          - Такова нещо не бях виждал - шашкаше се третият.
          Само Ламята мълчеше, свъсил вежди, необикновено сериозен, чак притесни Скакалеца. После прибра пръстена в джоба на якето си, извади пачката с пари, отлепи една банкнота от двайсет лева и я даде на Скакалеца.
          - Иди си купи кафе... и там, каквото искаш... - Дебелият мъж се замисли и великодушно добави: - И не ми връщай ресто!
          Това надхвърляше и най-смелите очаквания на Скакалеца! И докато влизаше в кафето, където се нареди на опашка, сърцето му се разтуптя от вълнение - тя беше на работа! Калинка, момичето с усмивката на ангелче, която беше винаги толкова мила и...
          - К'ъв е тоя бе, Ламя? - рече в това време един от мъжете отвън на масата.
          - Добро момче - отговори Ламята, въпреки че Скакалеца имаше поне петдесет години и можеше да му бъде баща. - Просяк. Съжалявам го и му давам за кафе и сандвичи. Но има рядка дарба. Намира разни неща и ми ги носи. Не знам как ги намира. Не ги краде. Намира ги. Тоя човек някой път ме шашка. Носил ми е какво ли не - гривни, долари... като сега... Тайна си е... негова тайна... - свъси вежди Ламята.
          А в кафето опашката се топеше и скоро дойде ред на Скакалеца, който обяви, че иска кафе, кола и комбиниран сандвич. И с усмивка, която отчаяно се мъчеше да скрие липсата на няколко от предните му зъби, остави банкнотата на момичето с русите коси.
          И за първи път, откакто го познаваше, тя го чу да казва:
          - Не искам ресто!