Аз съм бащата и аз съм дъщерята
Подхвърляме си зелена гумена топка с малки
Шипове които ни карат да усещаме приятна болка
В дланите забравяйки линиите на живота и съдбата
Коридорът на времето гори в кестеняви пламъци
През които смехът на дъщерята прехвърча като пеперуда
С череп на крилете си
Бащата всъщност е мъртъв отдавна удушен с дебело корабно въже
Изплетено от жълтеникав прах и чува думите си като отпаряне
На ламарина от покрив на изоставена в планината барака
Където диви котки складират електричеството си
О дъще не те откривам между знаците
Ледовете се пукат но морето под тях е изчезнало
Аз хващам топката и я хвърлям обратно сред пламъците
Заложил съм смъртта си и мъждивия мрак на слепоочията
Но никой не иска да заложи срещу мен - богат съм на отсъствие
Удушен с корабно въже утешен аз си обувам сандалите и разтварям
Тръстиковия си чадър
От планината Фуджи винаги се носи вятър и разпилява бели листове
Аз съм ти това е неизбежно но смехът ти сочи другото

върни се | съдържание | продължи