В началото
ми звъни съседката на дядо, баба Вера, познах я по силните крясъци. Тя,
освен че е глуха, разви и някакъв артрит, пръстите й поеха насам-натам
по своите завои. От известно време значи за нищо не става, а и да ставаше
тя, дядо ми Георги си бе твърдо в последната фаза, пълен лайнар. (Като
казвам лайнар, нека не се възприема обидно, защото всеки мъж преминава
през тая фаза, тя е шеста по ред. С раждането си, знаем, мъжът е пикльо,
навлезе ли в пубертета, става чикиджия, след сефтето е ебач, щом се ожени
се превръща в рибар, после става гъбар и накрая е лайнар. Разбира се, животът
не познава чисти типове, всички сме, дето се вика, "всички зодии", и понякога
прескачаме цели фази. Някои например почват живота си като пикльовци -
без това впрочем не може, минават през ролите си на чикиджии и ебачи, за
да се окажат изненадващо най-вече за самите себе си лайнари. Други в даден
момент се опитват да избегнат лайнарството и тогава често резултатът е
постмортална ерекция, - върховна форма на чикиджийство, или пък се наблюдава
напълване на поклащащи се във въздуха обувки с каквото в червата се намери
- а това е лайнарство в най-чистия му вид.)
И вика баба
Вера (викането и дишането са сред последните й съхранени умения):
- Кажи на чичо
ти, че тука дават олио по петстотин лева литъра, да дойде да си го вземе!
И аз:
- Ааааа, олио
ли? Добре! - и си драскам на едно тефтерче с курвенски телефони:
- Разбра ли -
вика. - Олио дават! По петстотин лева килото!
- Даааа, даааа,
добре, ще му кажа…
- Десет шишета
да си приготви, защото повече не дават. За пет хиляди лева ще вземе десет
шишета олио.
И аз пиша:
Обаче бабата
продължава да ми крещи:
- Разбра ли???
- Разбраааах,
разбраааах, десет литра - пет бона…
- И домати има,
целия багажник може да напълни. Те вече нищо не струват, щото тая година
доматите нищо не струват. Разбра ли? И му кажи, че дядо ти Георги е много
болен, да дойде да го види.
И тъй нататък.
След като затворих
слушалката, гледам на тефтерчето пред мен пише:
Това аз ли съм го написал? Ако разбирам нещо…
* * *
Преди да умре
жена му баба Кула, дядо Георги имал странен навик. Когато усетел, че на
двора се заформя някаква работа, която бабата не може да свърши, той се
правел, че го викат откъм Камъните (или че го викат самите Камъни, не знам,
но близо до къщата на село има едни камъни, където обикновено изхвърляхме
боклука. Дядо често ходел там, подгонен от старческо ожесточение - навремето
точно на това място го били били комунистите) и даже за по-убедително крещял:
- Ето, идаааа,
идаааа!
После баба Кула
като умря (паднала от скелето при измазване на фасадата), дядо Георги се
сдобил с язва. Дупката в стомаха той обаче не получил нито от мъка, защото
смъртта на бабата означаваше освобождение от работата, нито от нерви, тъй
като спокойствието бе най-ярката му черта.
Язвата на дядо
Георги бе от глад. И разбира се от пиене (на гладно).
Хранел се изключително
с яйца с лютиви чушки. Не употребявал хляб, защото какво е това хляб: позор,
какъвто са пастите, бозата и кафето със сметана, или отживелица, неприятен
спомен, че някога е имало баба Кула, че е имало лопата, брадва и коса за
трева?
И това "хранене"
ставало напоследък изключително нощем, щом пиянският глад го събуди на
масата във влажната гостна.
Предполагам,
чувството, че някой с дълги нокти се опитва да измъкне стомаха му през
задника, комбинирано с мозъчните пулсации от фалшивата ракия (по едно страховито
"Туп!" веднъж на всеки дванайсет секунди) и съсъкът на неизключения телевизор,
напомнящ красноречива змийска заплаха, е било за дядо нещо съвсем обичайно,
нещо нормално. И вече нямало кой да му каже "Стани си легни" и вече нямало
кой да го пита "Какво гледаш сега, какво! Не виждаш ли, че програмата е
свършила?" И нямало кой да му досажда.
Събудел ли се,
се оглеждал, казвал "Ох!", изправял се, олюлявал се, но все пак запазвал
равновесие и се отправял към кухнята. Там се надявал да открие яйца, оставени
от някой пиян лайнар през деня, някой, който, заблуден, е ходил да пикае
в курника, а се е натъкнал на яйца. Поемал нагоре по стълбището и залитвайки,
стъпвал винаги с левия крак върху първото стъпало и се подпирал на стената
с дясната ръка. Стъпвал с десния малко по-горе, подпирал се отново и ръмжал
нещо против комунистите. Дядо Георги бе заклет петковист, комунистите го
били били, както казах, били го уволнявали и затова страшно обичаше да
говори колко е репресиран. Местел пак левия крак и за едното нищо да направи
крачка назад, при което се подпирал с двете ръце и ревял "Дееееба тая болна
риба дееееба!". Стъпалата са общо шест. Вдясно от тях на стената се вижда
редица черни петна от немитите ръце на дядо.
* * *
Събуждам се от
ужасен глад и главоболие, и адски ми се пикае от бирите и телевизорът съска
по-застрашително от всякога, а краката ми са отекли, защото пак съм заспал
с обувките. Спомням си как чичо ми каза предишния ден: "Аз сега ще отида
и ще взема олиото и ще видя какво му има на дядо
ти, дано да не е много
болен, че не знам какво ще се прави" малко преди телефонът бясно да се
раздрънка. Чичо после крещя в слушалката, то се знае, на дядовата съседка
Вера, и се върна леко блед, но се държеше:
- Много е болен.
Ще трябва да тръгвам веднага, че ще го водим в Държавна болница - надяна
обувките и една смешна шапка и тръгна.
На масата има
10 бутилки за олио. Дядо ми се е разположил до тях, а чичо му сервира.
Около главата на дядо се разразява ореол от слънчеви лъчи, доста нежелана
гледка в този час на денонощието. Но вече виждам само тях, защото старецът
се е превърнал в силует и вече чувам само едно болезнено хрущене, което
идва от пясъка под клепачите на моите махмурлийски, тъжни и следователно
червени очи.
Прегръщаме се
с тоя силует и си мисля "Дядо, лайнар с лайнар, така ли трябва да умреш!".
Но вместо това казвам:
- Сега може
да ти е малко кофти, ама ще се оправиш.
- Ще се оправя,
ще се оправя, дръжки! - отговаря, става с пъшкане, отива до мивката, хвърля
там тлъста и сигурно кафява плюнка.
- Ще се оправиш,
ще се оправиш…
- Айде не ми
говори глупости!
Сядаме да ядем.
- Ти сега от
кои си, Георги? - започва обичайният си разговор.
- Не ми се говори
на тая тема.
- Знаеш ли,
аз на твоите години бях петковист и после, след като дойдоха комунистите,
аз никога не станах комунист, а си бях винаги петковист и сега съм петковист.
- Знам.
- И като ме
направиха бригадир в ТКЗС-то, идват гестаповците и викат: "Ти не си член
на комунистическата партия и не можеш да бъдеш бригадир на ТКЗС-то". А
аз им викам: "Добре бе, щом така сте решили, сложете някой комунист, ама
да видите, че веднага ще почне да краде. Айде да видим", викам. И сложиха
един комунист, а мене ме направиха шофьор…
- Теб шофьор?!
- Мен шофьор!
И той знаеш ли какво направи още на втория месец?
- Открадна!
- Открадна,
та открадна! Комунистите много крадат.
- Яж, яж, че
ще закъснеем за болницата - командва го чичо.
Той вече е приключил
със закуската, всъщност далеч след мен. Дядо Георги не е докоснал своята.
Сигурно му се пие. И понеже няма нищо за пиене, говори:
- И аз отивам
при комунягите и викам: "Видяхте ли, че вашият човек почна да краде! Аз
какво ви казвам? Комунистите много крадат. Аз съм петковист и не крада,
защото петковистите не крадат". Даааа.
Неусетно съм
извадил химикалка от вътрешния джоб на измачканото си сако и пиша върху
вчерашния вестник:
Старецът обаче
продължава:
- И тръгвам
да се прибирам към къщи. И тъкмо стигам Камъните и гледам там двама гестаповци
ме чакат и единият, с бомбе беше, вика: "Абе, аланколу, ти какъв викаш,
вика, че беше? Петковист ли викаш, че си?" А аз "Петковист", викам. И той
вика: "Маааайка ти дейба фашистка, мръсна, гадна" и прас и ме удари ей
тука по слепоочието.
Гледам
какво междувременно съм написал:
- Така че комунистите,
да знаеш, са големи серсеми. Тебе не те интересува, ама я ми кажи седесарите
кого са убили?
- Ееееее!
- Убили ли са
някого? Защото комунистите убиваха. Ей мене ме виж! Мене ме убиха.
"Хубава работа,
мисля си. Дъртият се е опитвал да прескача цели етапи, без да знае, че
се устремява към лайнарството, но ето че - шапка му свалям - никога не
е бил рибар или гъбар".
- Ще ядеш ли?
- пита чичо много строго.
- Няма.
- Айде ставай
тогава, че ще закъснеем за болницата.
И той става.
Облича си палтото от овча кожа и се тътри. Все пак на операция отива. На
вратата се спира и се обръща. Вика ме с пръст.
- Повече сигурно
няма да се видим. Обаче да знаеш, че комунистите са крадци и убийци. Мене
ме убиха например. На Камъните ме убиха.
И повече наистина
не съм го виждал. Само миналата седмица, като ходих на село на десет бирички
да взема десетте литра олио, слизам в мазето да търся антикварни предмети,
но какво да видя вътре - една хубава въдица. "Благодаря ти, викам гласно,
дядо, тази въдица е точно като за мен".
След което се
заизкачвам по тъмните стълби. Първо на левия крак, после на десния, после
пак на левия, залитвам малко и се опирам на стената с двете ръце. Гледам
дланите ми са точно върху неговите петна. И се чудя "Добре де, майка му
стара. Пикльо, чикиджия, ебач, рибар и лайнар разбирам, но защо трябва
да ставам гъбар?" И на акъла ми на секундата пристига верният отговор,
отговор обидно прост, както обидно прости са всички неща, които за по-лесно
наричаме сложни: "Гъбар, много хубаво се римува с лайнар, ей затова". Разхилвам
се и продължавам нагоре по стълбите.
г2001 г. Георги Календеров. Всички права запазени.