- Ссссссссссс! Ссссссссс!!! Душичко... Шшшшшшш! Ехооооооо! Шшшшш....ауееееей! - приветстваха ме гаровите проститутки, всеки път когато отивах на работа. Откакто редакцията на вестника се премести край Алеята на любовта, разположена под сенчестите кестени на "Христо Ботев", кой знае защо за мен животът престана да бъде любов. Погледите на циганките, обладани от изтощително очакване, само предизвикваха в душата ми смесица от неутешимо самосъжаление и изпепеляващи угризения...
Та те бяха готови да направят абсолютно всичко само срещу някакви дребни суми, които всеки уважаващ себе си българин можеше да си позволи!
          На една стена край Алеята необиграна ръка беше написала:

          Адвие = 10 лева
          Наждие = 12 лева
          Алие = 15 лева
          Гюлергюн = 10 лева

          А аз не заслужавах тяхната любов, понеже и с тези дребни суми не разполагах!
          Има два типа жени, мислех си по онова време: курви и морални. Курвата, това е лека жена, която се сношава с мъжете само за удоволствие, без да иска нищо в замяна - нито пари, нито палто, нито издръжка на семейство или дете, нито дори почерпка. Останалите - съпруги, титулярки или проститутки, аз мислено наричах морални. Те най-добре се вместваха в представите ми за нравственост, почтеност и благородство. Затова и толкова съжалявах, че не мога да проникна в тяхното общество, задълго неприветливо и даже враждебно към мен, който нямах и пукната стотинка в джоба си.
           Може би по тая причина веднъж, когато разполагах с макар и чужди пари, когато една от тези жени, за чиято компания копнеех - Наждие, се приближи до мен, хвана ме за чатала и  попита "Ще ебеш ли, бате?", аз нито се дърпах, нито усетих как парите от джоба ми с лекота се прехвърлят в нейния.
          - Няма да еба, остави ме, бързам, имам среща! - излъгах.
          - Една свирка ще ти направя бе, бате... За 5 лева! Аааааа!
          В това нейно "Аааааа!" имаше такова огорчение от моето коравосърдечие, такъв упрек към скъперничеството ми и такава подигравка срещу расовите ми предразсъдъци, че сърцето ми болезнено прищрака. Вгледах се по-внимателно в нея. Наждие бе около 18-годишна циганка с наистина черни очи и коси и нечовешки дълги бедра. Бях я виждал и друг път в периодите на финансовата си немощ, да се прибира в дома си (публичния дом!) в съседство с "Бърза помощ". Ако човек се освободеше от споменатите предразсъдъци, можеше да привиди в нея вместо кирлива циганка една подрастваща  Беназир Бхуто или дори индонезийска вицепрезидентка като Мегавати Соекарнопутри, на млади години!
          - Хайде! - осъзнах се бързо. - Идвай с мене! Макар че за тия пари трябваше да те накарам да вземеш и още две приятелки най-малко.
          Махнах на първото такси и след 10 минути бяхме в спалнята ми. Платих с пари, които открих в задграничния си паспорт.
          Наждие все си намираше поводи да не дойде при мен, седна край масата и взе да драска нещо с химически молив на първата хартия, която й попадна. "Н Е Л N", пишеше там.
          - Така се казвам - обясни тя.
          - На какъв език е това - попитах?
          - На български... А това какво е? - сочеше глобуса на масата.
          - Глобус... Земята в умален вариант. От доста време насам си мечтая да емигрирам на Изток, в Пакистан или Индонезия. Глобусът е тук, защото душата ми отдавна е там...
          - Аааааа! - каза Наждие, изразявайки най-смесените чувства, които някога мога да си представя. И внезапно попита: - Къде да се реши?
          - Защо ще се решиш? Аз тъкмо мислех да те разроша... - опитах да предприема нещо, но тя вече беше пред огледалото в банята и се решеше с гребена на баща ми.
          Използвах случая, докато ръцете й бяха заети, за да я прихвана отзад, да я обърна и да я подпра на стената. Наждие се съпротиви, щом почнах да я събличам. Из стаята се разнесе солено-сладкото и лютиво-кисело ухание на китайски ресторант. Помислих си: С какво една неразположена и потна българка е за предпочитане? И трябва ли само от патриотизъм да парадирам с предпочитанията си към нещо, което едва ли е по-добро от моята Н Е Л N, още повече нещо, което в момента го няма?
          "Ах, моя Беназир, ах моя малка Бхуто, любимо Соекарнопутри, неустоимо Мегавати!" - възклицавах мислено, обладавайки това възхитително същество.
          След което тя набързо се оправи и хукна към вратата. "Бърза, отива, чакат го" - мърмореше Наждие, докато си оправяше полата.
          На сутринта установих, че ме беше окрала. Милата, не беше взела със себе си повече, отколкото може да носи! Сигурно за малко да й се скъсат ръцете, помислих като прецених какво точно е взела. Все пак ме заболя. Освен многото предмети и вещи, отнесени от нея, го нямаше и паспортът ми... Но глобусът си беше тук! Оставила бе и надписа "Н Е Л N". И уханието си. И даже лека дружеска трихомоназа.
          На път за работата минах покрай нейния дом.
          - Ей, журналисте, ела тук да ти кажа нещо! - викаше Наждие, като ми махаше от прозореца си.
          - Изчезвай! - изръмжах. (В тоя момент си дадох сметка, колко съм зле възпитан, колко е нисък моят морал).
          - Ела бе! - викаше тя и викът й минаваше в писък.
          - Разкарай се!
          Вечерта колеги донесоха дописка, че полицаи съборили с булдозер дома на момичетата от Алеята на любовта. Новината разпали у мен отново мечтите по Далечния Изток, който за кратко беше дошъл вкъщи и бе ме напуснал, отдалечавайки се още повече, сякаш на няколко планети разстояние, стопил се в четирите буквички на загадъчен ведически надпис, който аз до ден-днешен ревниво пазя.