Иван Димитров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

Последно сатори в Париж

 

Иван Димитров

 

 

„И никога не би могъл да й разкаже
какво е правил през тези петдесет години,
докато го е нямало.”
Георги Господинов, „Божури и незабравки”

 

 

 

Когато дръмейнбейсът ще е стара градска песен,
лицата ни ще са от бръчки, не от пори,
шкембетата ще са от векове провиснали,
гласовете ни ще стържат само спомени.
Поемите ще са изписани,
а книгите – издадени и с прах завити.
Когато писането във тефтери ще е старомодно
ще се видим.

 

Аз отново ще съм беден, без стотинки,
без коли, хладилници и искане,
пенсията изобщо няма да ми стига:
то на кой ли стига, че да стига за писатели.
Когато ще живея без да пиша
за друг освен за себе си,
ще съм облечен в кръпки
и на мястото на шапка ще развявам гордо
косите си окапали.
Когато ще съм се изтъркал
ще се видим.

 

Ще седя на пейка, а пред мен ще зее шапка
в устата си ще съм захапал дидж, ще свиря,
в ръцете ми ще има електрическа китара,
а кракът ще е на фуса на педала.
Когато със перце ще драскам диви скречове,
ще вкарвам акустичен електронен ритъм,
никой няма да ме забелязва.
Когато плувам в анонимност
ще се видим.

 

Когато аз съм старчето без зъби,
нафталинен господин ще бъда,
ти – съсухрено, изпито
седемдесет годишно хипи или
искряща в старостта си рейвърка, при второто
косите ти ще бъдат електриково зелени.
Когато сме разпаднати и скърцащи,
от грапави години победени
ще се видим.

 

Ще спреш, ще ме послушаш, ще посегнеш
в портмонето си да бръкнеш, ще се сетиш,
че липсата е твое притежание. Ще опиташ
да заплачеш, но ще си изсъхнала отдавна.
Ще се отърсиш бързо от тъгата си и на устата
сбръчкана усмивка ще изтлее.
Когато ти, понечвайки да седнеш, изведнъж се сетиш,
че преди години си ме виждала, тогава
ще се видим.

 

В миналото за секунди сме се гледали без думи,
сред водки, джойнтове, тютюни,
сред пиянски погледи насечени, сред будно спящи,
но никой с никого не е говорил, щото... Трескаво
сме се страхували. Накрая сме се разделили,
без да се познаваме, вързали съдбите си за други.
Когато другите кремирани са
ще се видим.

 

Когато ще се сепнеш и веднага на крака ще станеш,
аз ще продължа да свиря, ти ще затанцуваш,
когато сме самотни заедно, на старостта във чумата
и толкова сме ретро, толкова невписващи се,
че дори хлапетата започнат да се кискат,
ще се смеят майките с колички, продавачките
във магазини, когато бизнесмените във кикот зинат,
когато сме щастливи във нещастието си, само двама.
И като залез грейнем. Как ще видим!
Колко силно сме си липсвали.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 27. ноември 2010 г.

г1998-2010 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]