ВЛАКЧЕТО

на ужасиите от прехода

по Валери Петров

Ивайло Иванов

Отвръх чердачето резбато
тъй синьо е небето днес,
че Батков, Батето и Тато,
в мен не пораждат интерес!...

Но щом човек добре се втренчи,
ще види, като в дивен сън,
как из гората лази Тренче(в),
от времето на Стивънсън!...

Той ту пуфти, ту гледаш – де го?!...
Ту пак черней сред есента!...
И всичко вижда се по него
с далекогледна яснота!...

Той пуфка и пълзи полечка
с двете вагончета насам,
подобно чайник по пътечка,
от печката побягнал сам!...

- Ще сгазя някого, ей, Богу! -
гневи си той. - Сторете път!...
И ситни, без да бързат много,
траверсни клечки се редят!.

А щом достигне до баира,
горкият, спира и пуфти!.
И даже тук-таме замира
пред божиите красоти!.

Пуфти, напъва се на место
и свири: „Ииида ей сега!”...
И тръгва пак! И пуща често
компрометираща дъга!...

И бащински се смее „Бука”,
с благословия във гласа.
И викат му: „Добра СПолука!”
(социа)листи във леса.

И пъстро пиле в цветни дрехи
му чурулика сладкопой.
И нашто минало – орехи
му слага, да ги чупи той!...

А той все тъй нослето вири,
с лула в устата засиял,
и свиири, и баири дири!...
- И бълва кълбест облак бял!...