НОВОЗАВЕТЕН ЕТЮД

Ивайло Иванов

Тъй траурно-покорни са заспали
църковните ни куполи – уви! –
че стават все по мои катедрали
крайбрежните разплакани върби.

Там псалтове до късно чуруликат,
процежда се през клоните лъчът
и в миг огрява – цветен – стъклописа
от камъчета речни край брегът.

А чистата вода поддържа исо!...
/На Бога само тъй е чист гласът./
И паяци замятат пак сребристи
рибарски мрежи в синята й глъб.

Мушици, мравки, бръмбари – и мряни,
подали от речицата око, –
са всеки път най-ревностни миряни
край малкия ни енорийски дом,

които – щом водите станат черни
и слънцето си легне в тях за сън, –
приканва за поредната вечерня
на капките спасителният звън.