Трябва да започна с едно уточнение. Нека това да не се приема за предговор. Мислете го като бележки, приписки, няколко думи за... най-вече като подкана за купуване и прочитане на книгата. Иначе предговорът е друг жанр и е за друг тип книги. Дори не съм сигурен, дали още се практикува. Подозирам, и това донякъде ме успокоява, че умният читател прескача въвеждащите думи. (Затова, ако си стигнал вече до този ред, бързо прелисти страницата, за да останеш умен читател.)
         „Срещи по пътя“ на Ангел Игов е сложна и усукана книга. По подобие на "усукания свят" в Южния парк, където "пространствено-времевите зависимости не са точно такива, каквито би трябвало да бъдат". Всъщност през Южния парк преминават голяма част от историите. Тук можеш да срещнеш Вълшебника от Еловия лес, който се оказва подобие на милиционер, един говорещ котарак се превръща в куче, писателят Бакъшев среща героите, които току-що е съчинил, и други странности. Южният парк в тези разкази е важно, мистериално място, нещо като Булгаковите Патриарши езера, само че в София.
         "Срещи по пътя" е и разклоняваща се книга, книга с множество пътеки, и в този смисъл паркът е неин модел. Разклоняването, преплитането, прехождането на определени герои от един разказ в друг ни кара да я четем като нещо цяло и свързано. От друга страна, авторът съзнателно е разхлабил връзките между отделните истории, за да ни позволи да се изгубим, да сбъркаме пътя, защото и в изгубването има удоволствие. Повечето разкази от книгата вътре в себе си също следват тази ризома на разказването. Началото често е заблуждаващо, подготвя ни за историята на един герой, след което се отклонява нанякъде, включва друга история, друг герой, който в началото само се е мернал за малко, и ни отвежда на съвсем друго, трето място, където най-неочаквано може да ни зареже. Затова "Срещи по пътя" не е книга за разсеяни читатели. Както и "Южният парк не е място за разходки", ако ползваме заглавието на един от ключовите разкази.
         Ако трябва да назова само една от темите, около които кръжи книгата, това вероятно ще бъде разминаването, и по-точно - разминаването между бащи и синове. Емблематичен за това е разказът "Недовършена история", където младите Боян и Мария пътуват на стоп за Джулая към морето с петдесетгодишния Аврам Часовникаров, който се оказва в същата посока и за същото място със стария си раздрънкан москвич, за да търси избягалия си син. (Ако още четете този "наместо предговор", идете бързо на разказа.)
         С други думи, историите в "Срещи по пътя" са едновременно за това, какво занимава младите в края на 90-те, тук, но в същото време и за това, как поколението на техните (нашите) родители се справя със своите спомени, с "възвишеното си мижитуркане" отпреди и сега. Някак между другото, пътьом, by the way, през отбивките на иронията, историите говорят за сериозни неща забавно и увлекателно. Тази книга опровергава онези, които твърдят, че младите хора в България нямат памет за миналото, и това ми харесва.
         И накрая не ми остава нищо друго освен да пожелая на Ангел Игов много читатели по пътя.