Настоящият текст първоначално беше подготвен като курсова работа по дисциплината "Сравнително литературознание" при доц. д-р Миглена Николчина. Първоначален вариант на доклада беше представен в един от часовете по "Сравнително литературознание", като напътствията и бележките на доц. д-р Миглена Николчина, Емануил А. Видински и Дарин Тенев спомогнаха за увереността ми да дам по-широка публичност на този текст, откликвайки на молбата на Васил Видински да запълня една средищна сбирка на хуманитарния семинар "Ъгъл". Аз нямаше как да откажа, тъй като вече имах някакъв готов текст, а и преди две години бях поканил ВБВ като част от журито в конкурса за къс разказ, организиран от уеб сайта "Литературен клуб", и той изглежда смяташе, че трябва да ми върне жеста.

         Както трудовете, така и животът на Фридрих Ницше по особен начин въздействат върху Томас Ман и той нарича своя роман "Доктор Фаустус" "роман за Ницше". Не е трудно да се открият паралели между живота на Ницше и живота на Адриан Леверкюн, героят на Томас Ман от "Доктор Фаустус". Дори името на героя отдавна е разчетено като игрословица с един от основните принципи на Ницшеанската философия на живота: Lebe kuhn (живей дръзновено). Животът на Ницше наистина предразполага към множество тълкувания и връзки с творчеството му. Животът на Леверкюн е отдаден на музиката и е събирателен образ на човек на изкуството. Фридрих Ницше е роден на 15 октомври 1844 г. в гр. Рьокен, Саксония. В 6 гл. на "Доктор Фаустус" с описанието на градчето Кайзерсашерн очевидно се визира родния град на Ницше. "За града може да се каже, че както по външен вид, така и по атмосфера беше запазил нещо извънредно средвонековно. Старите църкви, предано опазваните градски къщи и магазини, … всичко това будеше чувството на непрекъсната връзка с миналото и нещо повече, то сякаш носеше печата на прочутото Nunc stans (вечно сега), на схоластическата формула за извънвременността. Идентичността на мястото, останало същото. … Тук сякаш всеки момент човек трябваше да очаква, че ей сега ще избухне някое движение за детски кръстоносен поход, някое свети Витово хоро …" (с.53-54).² Още като ученик в гимназията в гр. Пфорта Ницше изучава поезията и прозата на Хьолдерлин. От 1864 г. е студент по теология и класическа филология в Университета в Бон, но от следващата година изоставя теологията, след кратко колебание се отказва да учи музика и заедно със своя любим професор Фридрих Ричл се премества в Лайпциг, за да слуша неговите лекции по класическа филология. Тук можем да прокараме паралел с разочарованието на Адриан Леверкюн от богословието и изоставянето от него на тази наука, а краткотрайното хрумване да се залови с математика да свържем с моментното хрумване на Ницше да учи музика. "Той (Адриан) почти признаваше, че богословието като емпирична наука го е разочаровало, но че причините за това естествено не трябвало да се търсят в тази достойна наука и още по-малко у неговите университетски преподаватели, а изключително у него самия. Това се потвърждавало от обстоятелството, че той съвсем не можел да каже коя друга по-добра, по-подходяща за него наука би могъл да избере. Понякога, когато обмислял в себе си възможностите за една промяна на следвания от него факултет, минавало му напоследък през ума да се залови с математиката, която в гимназията му била винаги много забавна." (с. 158-159). Серенус Цайтблом, приятелят на Леверкюн и хроникьорът на живота му, като че ли също е "взел" нещо от живота на Ницше - интереса и заниманията с класическа филология. Ницше е назначен за професор по класическа филология в Базел през 1869 г., когато е едва на 24 години. Числото 24 избира и Томас Ман, за да го включи в ключовия момент на "Доктор Фаустус" - при срещата на Адриан Леверкюн с Дявола в 25-та глава: "Ние продаваме време - да речем, двайсет и четири години - кой може да ги обхване?" (с. 273). Преди това, на 23 години Ницше отива в публичен дом в Кьолн, където се заразява от сифилис, като дотогава не е имал плътски контакти с жени. Адриан Леверкюн също попада в публичен дом докато е в Хале (с. 173), а писмото, в което описва това свое преживяване на Цайтблом завършва с познатото ни "Ecce epistola", перифраза на заглавието на автобиографичното произведение на Ницше "Ecce homo". "Че самият той дотогава не беше "докосвал" жена, знаех, зная и знам с положителност. Но ето че жената го беше докоснала - и той беше избягал" (с. 181) Оттук тръгва и голямата тема за болестта. Освен заболяването от сифилис, Ницше е страдал от мигрена, тежко безсъние, дифтерит и др. Дори има съвсем конкретни сведения, че през 1879 г. Ницше е имал остри пристъпи на миграна през 118 дни. Главоболието на Адриан Леверкюн се припомня постоянно в "Доктор Фаустус". "Болестта, особено срамната, скриваната, тайната, подбужда към известно критично отнасяне спрямо света, спрямо обикновения, среден живот, настройва бунтовно и иронично спрямо буржоазния ред и кара засегнатия от нея да търси закрила в свободата на духа, в книгите, в идеите" (с. 276). Болестта може да се тълкува положително, тъй като тя е отклоняване извън средното, нарушаване спокойствието на бюргера и скуката на спокойния живот, но също и като метафора към стремежа към духовното, като връзка с един друг, отвъден свят, където е истинският смисъл на живота. Затова и болестта на Адриан се оказва нелечима. Душевното заболяване на Леверкюн, описано в Епилога, отвеждането му в клиника за нервноболни е обвързано с престоя на Фридрих Ницше в психиатрична клиника в края на живота му. "Той повдигна към мене смаленото си лице, истински образ на Ecce homo въпреки здравия селски загар" (с. 585).³ Болестта в "Доктор Фаустус" може да се обвърже с интереса на Томас Ман към бурята като отклонение от спокойното живеене. Още като ученик Томас Ман издава заедно със своя съученик Ото Краутоф списание "Der Fruhlingssturm" ("Пролетна буря"). Ето какво пише в уводната статия на списанието: "Нашият достопочтен Любек е добър град. О, направо превъзходен град! Ала често ми се струва, че прилича на онази полява, покрита с прах, и му е потребна една пролетна буря, която енергично да изрови живота от задушаващата обвивка."⁴
         В своята автобиография "Ecce homo" Ницше пише "Не правя разлика между сълзи и музика". В слово, посветена на 80-ата годишнина от рождението на Ницше, Томас Ман припомня тези думи на Ницше.⁵ След своята ретроспективна реч в края на романа Адриан Леверкюн се опитва да изсвири нещо, но музиката е заменена от сълзите: "Видяхме как сълзи се затъркаляха по страните му и закапаха по клавишите. Той удари мокрите клавиши в силно дисонантен акорд и отвори уста, като че ли се готвеше да запее, но само някакъв жаловит звук, останал завинаги да ехти в ушите ми, се изтръгна от устните му" (с. 579).
         Едва ли е нужно да се изброяват всички произведения на Фридрих Ницше - "Тъй рече Заратустра", "Отвъд доброто и злото", "Несвоевременни размишления", "Воля за власт", "Човешко, твърде човешко", "Антихрист", "Зазоряване", автобиографичната "Ecce homo" и др. По-важно е да се отбележи, че "Раждането на трагедията" (1871) е първата книга на Ницше и че за разлика от другите му трудове, тя не е накъсана на фрагменти, а е монолитна. В своята статия "Генезис и генеалогия" Пол де Ман говори за "Раждането на трагедията" на Ницше, критикувайки Лаку-Лабарт, който определя "Раждането на трагедията" като "единствената истинска "Книга" на Ницше".⁶ Но също така Лаку-Лабарт е недоволен и от нея, като я определя като "нищо друго освен двусмислен коментар на това изявление на Шопенхауер [че музиката е непосредствено отражение на волята]" (с. 113). Пол де Ман отбелязва по нататък, че Филип Лаку-Лабарт така и не успява да открие "истинското опровержение" на Шопенхауер (с. 116). Ницше се основава на прозрението, че "по-нататъшното развитие на изкуството е свързано с двойствеността на Дионисовото и Аполоновото начало".⁷ Дионисовото начало се свързва с музиката, а Аполоновото - с литературата. Дионисовото води началото си от хора в старогръцката трагедия, а Аполоновото е диалога. Наративната структура на "Доктор Фаустус" се свързва с Аполоновото начало, а образа на Адриан Леверкюн, неговият живот и неговите произведения - с Дионисовото начало. Дионис е бил бог отначало на плодородието, после на виното и лозарството, на музиката. Той е прераждащ се бог, можел е да се превръща в различни животни и растения.⁸ Според орфическото учение бил роден най-напред от Персефона под името Загрей, но бил разкъсан и изяден от титаните. След това бил отново роден от Семела. Дионис е и неприеманият бог, той е и страдащият бог. Затова говори и Ницше, който твърди, че Дионисовото и Аполоновото начало взаимно се стимулират, като периодично се раждат все отново и отново. Той отбелязва, че от Дионис, от съпровождащото го опиянено шествие, от неговите песни и танци възниква най-напред хорът на трагедията - той е и нейният първообраз и поради това трагедията дължи произхода си на музиката, докато диалогът, речта, думите са израз на Аполоновото начало. В романа на Томас Ман ако Адриан Леверкюн е въплъщение на Дионисовото начало, то разказвачът Серенус Цайтблом ("серенус" означава букв. ведър, прозрачен, спокоен) - на Аполоновото начало. В "Ecce homo" Ницше мисли себе си като Дионис - последното изречение на последната написана от Ницше книга "Ecce homo" е следното: "Разбрахте ли ме? - Дионис срещу Разпнатия". Говорейки за Ницше Пол де Ман отбелязва, че в "Раждането на трагедията" значението на езика е последователно омаловажено в полза на музиката,⁹ Дионис е привилегирован като истината на Аполоновото начало. Отказът от словото в "Доктор Фаустус" може да се раздели на съзнателно и несъзнателно. При срещата на Адриан с дявола, Леверкюн упорито настоява, че трябва да се мълчи и дори записва коментар по този въпрос в своите записки. Несъзнателното е много пряко изразено в заекването на Вендел Кречмар - учителят по пиано на Адриан Леверкюн. "Музиката е склонна да се възвръща към елементарната си стихия и сама да се удивлява на първите си наченки" (с. 84) - казва Кречмар на една от своите лекции, като по този начин припомня обвързаността на музиката с Дионисовото начало. По-късно Адриан Леверкюн има затруднения в говора си, като следствие от силното главоболие (с. 401). Главоболието на Леверкюн обаче е съсредоточено само в едната половина на главата (с. 400), което е израз на двузначността на бог Дионис, за която говори и Ницше в "Раждането на трагедията": "В състоянието си на разкъсан бог Дионис притежава двойствена природа - той е жесток, бесен демон, същевременно и благ, кротък властелин" (с. 112). Това означава, че не само борбата между Аполоновото и Дионисовото начало, но и вътрешната борба в самия бог Дионис е продуктивна.
         Болестта и гениалността могат да се разглеждат и като аспект на дисонанса. В края на "Раждането на трагедията" на Ницше се излага една теория за дисонанса: "Как може грозното и дисхармоничното да възбуждат естетическа наслада? … Дори грозното и дисхармоничното представляват художествена игра, която волята във вечния си ненаситен инстинкт към наслада играе със самата себе си. Ала този труднопонятен прафеномен на Дионисовото изкуство се разбира само по директен път чрез забележителното значения на музикалния дисонанс" (с. 183). В "Доктор Фаустус" също се говори пряко за дисонанса, като пораждащ смисли: "Толкова по-изразен е полифоничният характер на акорда, колкото той е по-дисонантен. Дисонансът е мерилото за полифоничното му достойнство. Колкото един акорд е по-дисонантен, колкото повече контрастни, въздействуващи по различен начин един на друг тонове той съдържа, толкова е той по-полифоничен и толкова по-подчертано всеки един тон има облика на глас още при едновременното звучене." (с. 96). Така болестта като отклонение от обичайното, като дисонанс, като противоположност на здравето на бюргера е тоталната вживяност в изкуството.¹⁰

---

Бележки:

¹ По време на дискусията след представяне на доклада доц. д-р Миглена Николчина зададе въпрос за заглавието на текста, като намекна, че то не е особено подходящо за работа върху Томас Ман, тъй като през модернизма култът към гения вече не е актуален (свободна перифраза). Аз отговорих, че съм поставил това заглавие повече за ефект и се съгласих, че е проблематично. [горе]
² Ман, Томас "Доктор Фаустус", С., 1981, пр., Страшимир Джамджиев, нататък само ще се посочват страниците в скоби [горе]
³ По-късно, в дискусията върху текста, Дарин Тенев възрази, че Ecce homo може да бъде отпратка към Билията, а не към автобиографията на Ницше. По отношение на Ecce epistola той попита Георги Гочев и Невена Панова от Класическа филология дали този израз не е някаква фраза-формула, с която са завършвали писмата през античността, на което Георги Гочев отговори, че няма такова нещо. Доц. д-р Миглена Николчина допълни, че докато за Ecce homo могат да съществуват съмнения, че е отпратка към Библията, то за Ecce epistola със сигурност може да се каже, че отпраща към автобиографията на Фридрих Ницше "Ecce homo". [горе]
⁴ Ман, Томас "Пролетна буря", В: "Есета", том 1, С., 2000, пр. Ренета Килева-Стаменова, с. 7 [горе]
⁵ Ман, Томас "Слово, произнесено на тържеството по случай 80-ата годишнина от рождението на Фридрих Ницше на 15 октомври 1924 г." В: http://litclub.com/library/prev/tman/nizshe.html , 26 януари 2003, пр. Ренета Килева-Стаменова [горе]
⁶ Де Ман, Пол "Алегории на четенето", С, 2000, с. 99 [горе]
⁷ Ницше, Фридрих "Раждането на трагедията и други съчинения", С., 1990, с. 71 [горе]
⁸ Батаклиев, Георги "Антична митология", С., 1992 [горе]
⁹ Де Ман, Пол. цит. съч. ,с. 104 [горе]
¹⁰ Малко след началото на дискусиите Васил "Видински" си излезе, извинявайки се, че има работа. Още преди началото на тази сбирка на семинара, той се беше извинил, че няма да може да остане докрай. Дарин Тенев също си тръгна преди края на дискусията, поради семейни задължения, но на следващия ден се поинтересува за какво сме говорили още върху текста в негово отсъствие. В обсъждането се включиха също Йордан Люцканов, Георги Илиев, Деана Талева и Петър Михайлов, но тъй като не помня добре техните въпроси, няма да ги привеждам тук. Дарин Тенев също зададе още два въпроса, които не излагам тук. [горе]

Докладът е допълван два пъти - на 17.IV.2003 г. и на 05.X.2003 г. (Бел. ред.)